C, PHP, VB, .NET

Продължение на Зимната приказка в село Стубел – ден втори, част първа

Глава 4. Новата селска фурна за хляб

Когато настъпи природен катаклизъм, земята под краката се цепи или настъпи например ядрена зима, то обикновено човек прави само едно – запасява се с храна и се затваря вкъщи. В случая на баща ми, затрупан от тонове сняг в монтанското село Стубел, храна имало в изобилие. Луканки, кайма, плодове и зеленчуци бил дал Господ. Липсвало само едно – нямало никакъв хляб, а както знаем няма ли хляб то яденето не се получава. Навремето даже дядо му е казвал:

– Петре, не може да ядеш колкото хляб – толко и сирене!

Прав е бил човека. С хляба се наяждаш, а сиренцето е за вкус. Същото правят и руснаците, когато пият водка – взимат малка силидка чесън, помирисват я и отпиват от водната чаша… Ако пренесем тази народна мъдрост в ситуацията на баща ми в село Стубел, то положението става страшно – той нямал дори един залък хляб, т.е. той не може да яде абсолютно нищо!

Знаете, че на село всичко се знае за всеки. Така, въпреки че не е говорил с никой освен с кърмещите ярета съседи, абсолютно всички знаели за съдбата на тате. Затова в момента, в който излязъл извън къщата на съседа, чул отдалеч:

– Пешооо… Пешоооооооо….

Погледнал и зад купчините сняг видял местния приятел Тумбарлу. Човекът с огромния корем явно беше дошъл до там само, за да се срещне с баща ми. Естествено добрият стубленски етикет задължава да се отговори по подобаващ начин. Така баща ми извикал мощно:

– Кажиииииии….

Тумбарлу отново се провикнал от далечината:

– Ела насаааам! Ще ходим за хляяяяб!

Баща ми дори не се замислил и моментално препуснал през снежните преспи. На няколко пъти пропаднал много надълбоко в снега, но в крайна сметка слязъл до долу. Задъхан казал:

– Хей, да ти кажа много си прав! Ако не купим хляб сега сигурно в магазина ще свърши!

Тумбарлу се засмял:

– Ти къде живееш? Хлябът в магазина отдавна свърши! Пътят до Липен е напълно затворен и скоро хляб няма да докарат! Отиваме при новата фурна…

Баща ми не бил и чувал за новата фурна. Знаеше само, че дълго време някакви хора с интереси бяха пречили на собствениците на магазина Мариан и жена му Геройка да отворят собствена. Миналата година обаче някаква малка фурничка била отворена с инвестиция на софиянец.

По пътя баща ми се поинтересувал защо за въпросната новост в селото никой не му е казал. Все пак местният хляб със сигурност ще бъде по-вкусен и по-полезен от заводския. Не се изненадал, когато научил, че повечето местни стублени нарочно бойкотират фурната, за „да не направят собственика богат“. Абсолютно типично за нашата народна психология и двойно по-типично за въпросното село…

Стигнали до фурната преди обяд. Хлебчетата, които се печали в момента били малки, но с тежест от половин килограм – малко повече от голям въздушен хляб в София. Точно било започнало записване и баща ми първоначално резервирал два хляба. После се сетил, че в селото е и неговия приятел Румен и поръчал още два. Накрая се сетил за съседа Нейчо и неговите кози и преправили цифрата на осем. Цената на хлебчетата била повече от прилична – 56 стотинки.

Тъй като хлебчетата щели да бъдат готови в 12:30, отишли с Тумбарлу да пият по едно кафе. Направило впечатление, че трактори ринат снега по „главните улици“ в селото. Тогава баща ми се видял и с кметицата. Веднага я помолил за помощ за неговата къща. За съжаление тя му обяснила, че тракторите няма да имат мощ да изринат от долу-нагоре по хълма, а отгоре няма как да се качат. Вече били пробвали на друго място…

Баща ми се видял и с Румен Дългия – негов бивш съученик от детството. Висок над метър и 90, той е човекът, който може да изпие повече алкохол от всеки друг на този свят. Въпреки вече добре очертаното коремче, спортната му фигура си личи от далеч. Като пример за неговата сила ще кажа, че навремето е успял да качи на гръб електрожен от Драгалевци до хижа Алеко и то с пълна зимна екипировка. Поговорили кратко за снежните неволи и отишли задружно да си вземят хляба…

Пред фурната имало дълга опашка, от иначе бойкотиращи фурната клиенти. Нашата бригада била поканена най-отпред и получили хляба си първи, понеже са в списъка на предплатените. Впрочем списъка не бил кратък, а в него присъствали предимно „прищълци софиянци“. Едва ли щяло да остане за чакащите отпред. Баща ми взел осемте хляба и решил да се прибира. Съжалил обаче Тумбарлу, който успял да си позволи да вземе само един. Затова му дарил едно от четирите хлебчета, които бил заделил за съседа.

Глава 5. Поука от село Стубел

На път към вкъщи в главата на баща ми се въртяло само едно – как да откопае път за автомобила. В понеделник трябвало да бъде на работа, а при неговия бизнес колата е абсолютна необходимост. Започнали да му се въртят варианти за кола под наем или да поиска от някой назаем. Накрая стигнал до пълно отчаяние като се сетил, че е напълно възможно самият той да не успее да стигне до София – все пак снегът продължавал да вали, въпреки че леко.

С тези размисли баща ми се сблъскал лице в лице с Любен Генов. Невероятно готин и благ човек, който естествено е добър пияч и отлична компания за маса. Любчо цял живот е работил в близкия до селото военен завод, като след закриването му останал да работи там като охрана. След като поговорили за проблема, Любен казал, че със сигурност ще му помогне. В завода имало фадрома, която шефът му щял да прати да помогне. Всичко било в кърпа вързано! Понеже нямало как да се обадят (напомням долу в селото няма обхват – има само в дворната тоалетна на тате), Любен дал телефона на шефа си и се разделили.

Отново плувайки в нечовешки високия сняг, баща ми стигнал с все още топлите хлебчета до съседа с козите. Отново прескочил през оградата и влязъл в кухнята. Гледката била абсолютно същата като преди – всичко било оцвъкано с малки яренца. Баща ми, твърдо убеден, че е направил невероятно добра услуга, заговорил:

– Здрасти Нейчо! Виж, купих ти три хляба!

Нейчо грейнал от щастие:

– Ха, така ли? Хей, много ти благодаря! Точно ни беше привършил. А откъде успя да го намериш?

– От фурната! Вие тук сте си имали чудесна фурна за хляб. Иначе от града няма как да се докара в това време – отговорил баща ми с широка усмивка на задоволство, че е помогнал.

Нейчо обаче моментално контрирал:

– Аааа, я от тая фурна не купувам!

Казах преди малко, че нищо от Стубел не може да ни изненада, но това успяло да учуди баща ми:

– Еее, ами в такъв случай да си ги взема – казал татко и се обърнал да си ходи.

– Не, не! А бе, хайде като си ги носил до тук, дай ги! – върнал решението си гладният Нейчо.

Дълбока поука тук може да си извадят всички, но за съжаление в Стубел няма да се случи. Леко ядосан баща ми му дал хляба, напуснал къщата и се насочил към своята дворна тоалетна. От там успял да се свърже с въпросния човек за помощ. Тук (естестено) дошла неприятна вест:

– Фадромата я поискаха военните вчера през нощта, за да почистват пътя до Липен, но тя там някъде закъса. После пратиха два танка да я отравят, но не са успели да стигнат и се отказаха!

Умопомрачителна новина – танкове не могат да пробият по междуселския път! За щастие все пак имало налична техника за помощ. Човекът обещал да прати два трактора, но не по-рано от събота сутрин (на следващия ден). Това малко успокоило баща ми, който ми се обади и на мен, за да ми каже да не тръгвам в никакъв случай натам.

Все пак се уговорихме да намеря някакъв вариант за джип, ако евентуално се наложи да го карам към София в неделя. Така баща ми отишъл да си почива и да чака двата обещани трактора…

Иторията продължава >>> Зимната приказка в село Стубел – ден трети, част първа