C, PHP, VB, .NET

Дневникът на Филип Петров


* Зимната приказка в село Стубел – ден втори, част първа

Публикувано на 23 февруари 2009 в раздел Общи работи.

Продължение от Зимната приказка в село Стубел - ден първи...

Глава 1. Прекрасна зимна утрин в София.

Събудих се както обикновено по изгрев слънце. Кучето ми (ротвайлерка на име Берри) отново се беше качила в леглото ми и ме беше сгънала като носна кърпичка. При опита си да стана, кучето изръмжа - явно ѝ се спеше още, а ме беше затиснала с тяло и трябваше да се отмести. Опитах се да ѝ обясня с добро, че трябва да ставаме, но тя се вкисна още повече. Накрая сърдито скочи от леглото и легна в ъгъла на стаята. Почувствах се неприятно, че съм разтроил "принцесата"...

Както всеки нормален човек и аз обикновено ставам с леко пресъхнало гърло и неприятен вкус в устата. Най-често той се дължи на изпитата през миналата вечер бира. Станах, измих се и си пуснах компютъра. Прегледах новите коментари от социалните мрежи и изпих една чаша прясно мляко. Най-накрая се настроих за разходка с кучето в парка.

Въпреки, че преди броени минути кучето беше ядосано и се правеше, че му се спи, когато видя каишката полудя от радост. Вързах я, обух се и излязохме навън. Именно тогава разбрах, че през нощта е натрупал изключително много сняг, а и даже продължава да вали. Върнах се бързо до апартамента, за да си сложа шапка и ръкавици и след това препуснахме с кучето към кучешките градинки в парка. Честно казано се радвах точно както малко дете. Мятах снежни топки, които кучето ловеше с муцуната си и тичахме из преспите на все още неутъпканите градинки. Прекарахме може би повече от час в парка. Накрая и Бери и аз бяхме изтощени от дългата игра. Направо си бе една истинска зимна приказка...

След като прибрах кучето дойдоха и неприятните задължения. Трябваше да отида не къде да е, а на работа. Въпреки, че по принцип ми е приятна, работа ли е - не ми я хвали! Толкова добре щеше да ми дойде едно дълго доспиване, но не би. Смених "кучешките" с официалните обувки и тръгнах към работа.

Вече си бях седнал на работното място и се готвех да започна активно действие, когато звънна мобилния ми телефон. Видях, че звъни баща ми. Естествено, че му вдигнах и започна странен разговор:

- Здрасти, тук е ад! Снегът ни е затрупал тотално, а и нямам обхват...

Това включване ме учуди, защото не го разбрах:

- Чакай, чакай - къде си? Какво става - отговорих аз.

- В Стубел съм! Тука положението е страшно! Колата е затрупана и май няма да мога да излезна!

В този момент се прояви моят инстинкт да помагам:

- Какво? Искаш да идвам да помагам, или?

- Изчакай, тук продължава да вали и положението е много тежко. Аз ти се обаждам на теб, защото майка ти не си вдига телефона. Обади ѝ се да ѝ кажеш, че съм добре. Имам обхват само в дворната тоалетна!

Потвърдих, че ще съобщя на мама и се разбрахме да се чуем по-късно. Малко след това отворих новинарските сайтове и попаднах на ужасяващи новини:

Три лавини паднаха на прохода Петрохан. Има две затрупани верижни почистващи машини...

Автомагистрала Тракия е затворена заради аварирали ТИР-ове...

Поледици в цялата страна, КАТ моли шофьорите да преустановят всички междуселищни пътувания...

Северна България е тотално блокирана от половин метър снежна покривка...

Опитах се да се обадя обратно на баща ми, за да му кажа какво е положението. За съжаление получих само "Телефонът на абоната не е включен! The subscribers telephone is not switched on...". Обадих се и на мама и ѝ преразказах обаждането на татко. След стандартните коментари "казах му аз да не тръгва!" всичко приключи и аз продължих да извършвам служебните си задължения...

Глава 2. Снежният ад в северна България

Баща ми се събудил още по тъмно. Вкарал малко дърва в печката и се облякъл дебело. Излязъл и видял силно заснежения двор. Снегът бил над коленете му и той веднага си помислил "ясно, ясно - сега няма да мога да изкарам колата". Вятърът все още бил доста силен, но той го усетил като лек полъх в сравнение с урагана от миналата вечер. Вдигнал няколко паднали греди под верандата и решил да отиде до съседите.

Още с отварянето на входната врата на двора изпаднал в шок - пред него имало истинска снежна стена! Нивото на снега пред него било точно на нивото на очите, затова се наложило да се изправи на пръсти, за да погледне към съседната къща. Първоначално се отказал да ходи до съседите. Направо е абсурдно да копае тунели!

След миг обаче друго привлякло неговото внимание. "Интересно" помислил си той, след като видял, че до оградата, където се намирал и около колата му в съседство е сравнително чисто и има малко сняг. За този природен феномен явно си има добро физично обяснение. Там където вятъра е срещал съпротива, като огради, дървета и автомобила, снегът се е завихрял и не се е натрупвал. На пътя и по поляната пред къщата обаче картинката била друга - там се натрупвал на талази и станал толкова висок, че е бил буквално непроходим!

Лазейки по оградата баща ми се придвижил към съседите. Трябвало все пак да премине през поляната и затова преплувал покрай къщата в съседство отдолу. От там успял да се вмъкне през оградата на кочината на козите (да, добре прочетохте - не кошара, а кочина) на съседа отпред и се насочил към входа на къщата...

Съседът Нейчо и жена му Лили отглеждат кози от доста дълго време. Може да се каже, че са едни от малкото хора в района с успешен бизнес. Не без удоволствие ще кажа, че баща ми е един от основните виновници за техния успех, защото навремето беше финансирал закупуването на две ярета, които настоя да не се колят. Баща ми плати не само тях, но и децата им и така на практика започна същинското развъждане на бъдещото стадо. В момента Нейчо е един от най-големите животновъди не само в селото, но и в целия регион...

В къщата на съседите се влиза през кухнята. Баща ми типично по стубленски натиснал дръжката на вратата и нахълтал. От устата му обаче излязли само няколко звука:

- Здрасссс...ти...

Гледката била ужасяваща! Навсякъде в стаята било пълно с малки ярета, повечето от които - новородени. Имало ярета по печката, столовете, масата, дивана. Няколко ярета подскочили директно върху него. Други се разбягали и започнали да се блъскат в стените. Изобщо - вътре било напълно претъпкано с малки ярета! Стопанката Лили била в дъното на стаята и ги хранела с голям биберон. Явно са прибрани вътре, за да не измръзнат...

Баща ми моментално усетил, че няма да е удобно да занимава съседите с проблема на затрупания си автомобил. Затова само казал:

- Извинете, явно не е удобно...

Бил е изпратен с тъжните слова:

- Сто и пет ярета Пешо... сто и пет!

Така обратно по оградата, по оградата и отново обратно в двора на собствената къща. Там потърсил мобилния телефон, за да се обади в София. С ужас открил, че при включването на апарата мрежата няма обхват! В последните месеци всичко било наред с този оператор, но явно в зимната буря не било така. Затова баща ми започнал да се изкачва нагоре по двора към тоалетната, където винаги имало... Да, добре прочетохте - не само, че плочата е пропукана, но и тоалетната я построихме над къщата така, че да се вижда от всякъде. Изобщо планът на този дворен атракцион бе сбъркан от самото начало на проекта...

Иронията на съдбата подала мобилна мрежа именно зад дворната тоалетна. Там и никъде другаде. Е, поне има нещо добро - добър отличителен знак е. Ако искаш да се обадиш до София - отиди до тоалетната...

Опитал се е първо да се обади на майка ми, но не успял. После се обади на мен...

Глава 3. Спасителната операция за новороденото яре

След приключване на разговора с мен, баща ми тръгнал обратно към къщата, за да пусне кучето да се разходи. Всъщност ако снегът в двора е бил над коленете на баща ми, то за кученцето Ози е било цяло приключение - то е високо не повече от човешка педя! Баща ми оставил кучето да се бори с природата и природните си нужди както сметне за добре, а той самият слязъл долу в мазето, за да оправя зимнината. Миналата вечер процесът бил спрян най-безцеремонно.

Минало е не малко време преди баща ми да излезе отново на чист въздух в реалния свят. Още с излизането навън от мазето, въпреки брулещия вятър в ушите, дочул кучешкия лай на Ози. Всъщност Ози не лае, а по скоро кашля злобно. Този хин е нещо като кръстоска между куче, котка и тазманийски дявол. Баща ми тръгнал да го търси и не след дълго го намерил излязал навън през отворената врата на двора на къщата.

Гледката била внушителна! Една коза стояла пред кучето и си навеждала главата с малките рогца насочени напред към него. Ози от своя страна излайвал силно и отскачал назад. Козата неуспешно се опитвала да зашлеви малкия натрапник. Постановката се повторила още веднъж, преди баща ми да прекъсне кавгата и да въдвори ред. Тогава видял защо е цялата бъркотия - зад козата, до автомобила, се било сгушило малко новородено яре, което трепери от студ. Баща ми моментално поел инициативата в свои ръце и сграбчил малкото мъниче, сритал Ози, за да се прибира в къщата и влезли вътре, за да извършат спасителна акция.

Баща ми оставил малкото бебе яренце на леглото, в топлата стая и отишъл до другата, за да търси стари парцали и дрехи. Сигурен бил, че там някъде има стара вълнена блуза, но не успял да я намери. Накрая събрал един стар чаршаф и се върнал обратно към спасителната операция. Тогава попаднал на нова неописуема гледка...

Кучето Ози, както казах японски хин, е животно със славна история. Навремето баба ми го бе открила на женския пазар в София. След като бе прибран в апартамента на ъгъла на Ботев и Позитано, то се оказа едно изключително зло същество. Към жените бе доста галантен и дружелюбен, но видеше ли мъж - захапваше ахилесовата му пета! Освен това, след получаване на редовен пердах, доказваше и своето силно отмъстително чувство - често пикаеше на възглавницата на вуйчо ми Пепи. Изминаха дълги години, преди малкото дяволче да бъде превъзпитано и накрая да стане малко черно ангелче. В битка с немска овчарка загуби предните си два зъба, но иначе е в цветущо здраве за годините си...

В стаята на леглото баща ми заварил истински содомизъм. Малкият разбойник Ози се бил възкачил върху малко по-малкото от него новородено яренце и го друсал с всички сили. Естествено, че не успял да направи нищо, но и горкото животинче нито можело да се съпротивлява, нито знаело какво се случва. На това му викам направо летящ старт в живота...

След като прекратил отвартителния педофилски разврат със страховит скандал, баща ми повил нежното яренце с чаршафа и го понесъл отново към съседната къща, където щяло да намери компетентна помощ. И така отново - по оградата, по оградата, през оградата и в кухнята при другите връстници. Баща ми оставил малкото под грижите на стопанката и отново тръгнал обратно към вкъщи, за да мисли по същество как да смъкне автомобила долу до селото...

Историята продължава >>> Зимната приказка в село Стубел - ден втори, част втора

 



2 коментара


  1. СТРАХОТЕН РАЗКАЗ ВЪРНАХ СЕ ПАК ВЪВ НАШИЯТ КРАЙ ЗА МАЛКО И СИ СПОМНИХ ЗА МИЛИТЕ МИ БАБА И ДЯДО ,КОИТО ЗИМАТА ПРИБИРАХА ЯРЕТАТА И АГЪНЦАТА ДО ПЕЧКАТА.КАКВО ЛИ НЕ БИХ ДАЛ ДА МОГА ДА ИЗКАРАМ ПОНЕ 1 ЧАС СЪС БАБА И ДЯДО,(КОИТО ОТДАВНА ПОЧИНАХА) В КРИВОДОЛ В КУХНЯТА ИМ СЪС МНОГО СНЯГ ОТВЪН И БАБА СЪС БИБЕРОНА А ДЯДО ДА ГЛЕДА КАК ТРУПА ОТВЪН !!!

Добави коментар

Адресът на електронната поща няма да се публикува


*