C, PHP, VB, .NET

Влад Цепеш, познат още като „Дракула“, е бил владетел на Влахия – васална на Османската Империя област. Още като дете попада в плен на турците в замяна на лоялност от страна на баща му. Когато баща му е убит, а по-големия му брат ослепен и погребан жив от въстанали влашки боляри, османците го връщат във Влахия и на 17 годишна възраст той започва битка с подкрепа на турската армия за връщане на трона си. След двумесечни бойни действия успява и на 20 август 1456 г. става владетел на Влахия.

Първото нещо, което предприема, е да се саморазправи с всички свои противници по най-брутален начин. Реално избива цялата аристокрация и си назначава нови управители на областите под негово владение. Наказанията за семействата на болярите били всевъзможни и крайно мъчителни – дране на кожата докато са живи, варене, пържене, набождани с пирони, погребвани живи, жигосвани до смърт и т.н.

Малцината оцелели били останали с отрязани носове, уши, гениталии или езици, за да се знае с какъв произход са. Наказанието за самите боляри било смърт чрез набиване на кол, откъдето идва и прозвището на Влад – „Цепеш“, което означава „набивач на кол“. Тогава това станало най-популярното наказание, поради което започнало да се практикува масово. Броят на убитите по този начин в следващите години станал толкова голям, че се превърнал в „изкуство“ – има писмени документи, с които се описва как да бъде нанизан човек така, че да не умре веднага, а да се мъчи максимално дълго.

Няколко години по-късно – през 1462 г. – Влад решава, че е добил достатъчно сила, за да се опълчи срещу османците, които са го издигнали на трона. Войските му навлизат на територията на днешна България и там извършват изключителна жестокост – убиват 23 884 българи и турци, като опожаряват няколко града и множество села.

Султан Мехмед II естествено решава много бързо да отвърне на удара и изпраща армия от 18 000 войници към пристанището Браила. Войските на Влад Цепеш се изтеглят от българска територия и атакуват турската армия в Браила, където ѝ нанасят съкрушителен удар – повече от половината турци са избити. Това вбесява Мехмед II, който изоставя всички свои военни проекти (най-вече обсадата на Коринт) и насочва всички сили към Влахия.

Влад Цепеш разбира, че нещата не отиват на добре и започва да търси помощ от Унгария и други държави. Никой не го подкрепя. Затова мобилизира практически всичко живо – в редиците на армията му влизат включително жени и деца – и преминава в режим на защита. Османската армия тогава разбира се е била значително по-многобройна.

Първите битки са се състояли при днешен Видин. Там власите успяват да устоят на множество атаки, но в крайна сметка на 4 юни се оттеглят отвъд Дунав. С много жертви Османците успяват да преминат през реката и Влад Цепеш започва сериозно отстъпление. Тактиката му е била буквално да опожарява всичко по пътя си – избивали са всички животни във фермите на власите, опожарявали нивите и къщите им, а в кладенците са хвърляли трупове на мъртви животни, за да заразяват водата. Мюсюлманите били взимани в плен, а християните (които не могат да се бият) били оставяни на произвола на съдбата.

Следващите дни преминават главно в партизанска война – турците се опитвали да напредват към столицата Търговище (не българското разбира се, а във Влахия), докато власите им пречели с всякакви средства. Влад нарочно изпращал болните от туберкулоза и бубонна чума войници да бъдат пленявани – така смятал, че ще зарази врага и ще предизвика епидемия при него. Османците продължавали да напредват, но по пътя си подминали и не превзели стратегически важни крепости – Букурещ и Снагов, – което впоследствие се оценява като тактическа грешка. В крайна сметка стигнали до Търговище и били на прага да извършат масирано нападение. Именно тогава – на 17 юни – Влад решава да прекрати партизанската тактика и да извърши масирана атака – т.нар. „Нощна атака в Търговище“ (всъщност серия от малки атаки).

Основната цел на атаката не била толкова да бъдат избити османските войници, колкото да бъдат поразени техните животни – коне и магарета. Голямо количество от животните тогава били убити. От страна на османците умрели около 15 000 войници срещу около 5000 власи. Говори се, че тогава е било на косъм да бъде убит и самия султан.

Мехмед II изпитал огромна ярост и на сутринта наредил незабавно нападение към Търговище с всички налични сили. Вместо укрепления обаче заварили града… пуст и с отворени порти. Турците влезли само, за да видят изгнилите трупове на хиляди военнопленници набучени на колове (според повечето източници около 20 000 на брой) – на практика Влад изпращал там всички събрани по пътя от Видин до Търговище пленници и наредил да бъдат убити по този особено жесток начин. Гледката от станалата известна като „гора на коловете“ така силно деморализирала турската армия, че Мехмед II се отказал от по-нататъшно настъпление и на 22 юни наредил да се оттеглят.

Междувременно братовчедът на Влад – Стефан III от Молдова – решил да се възползва от суматохата и нападнал два града на днешна украинска територия, тогава в пределите на Влахия. На Влад му се наложило да изпрати няколко хиляди войници натам, с което практически се лишил от възможността си да преследва бягащите османци и да предотврати техни ответни удари по незащитени градове.

Така на 29 юни османската армия буквално прегазва Браила, като почти без съпротива опожарява и разграбва целия град. По време на почти безпроблемното си отстъпление огромно количество животни и земеделска продукция попадат в ръцете на турците, което им дава повод да изкривят историята и да отчетат, че в крайна сметка са излезли победители в тази война (половината Влашко е опожарено, нищо че не съвсем от самите тях).

Всички обаче знаят, че това не може да се счита за победа – и да е била такава, по-скоро е била „пирова“. Естествено Мехмед II не оставя нещата да останат така и по-късно през същата година се реорганизира и прави ново настъпление. Този път той освобождава малкия брат на Влад – Раду III – и му дава армия, с която да нападне Влахия, за да завоюва трона от брат си (тактика, която видимо е работила добре по онези времена). Раду напада и изтиква войските на брат си до замъка Поенари. Там армията на Влад Цепеш капитулира, жена му се самоубива, а самия той успява да избяга през таен проход към Трансилвания. Там унгарците го залавят и е затворен за 13 години в тъмница.

Влад Цепеш излиза от затвора с цел да бъде възкачен отново за владетел на временно освободената Влахия през 1475 г., но по-малко от година по-късно е убит в битка с въстаниците на воеводата Басараб III Стария (подкрепяни от османците). Тялото му е било нарязано на парчета, а главата му изпратена до Истанбул, където султана нарежда да бъде набучена на кол в знак едновременно на триумф и на подигравка.

В крайна сметка младият Влад има съвсем кратка история като владетел от няколко години на васална територия, но става исторически популярен с практически безграничната си жестокост както за чужди, така и за свои хора – зверствата са му били извършвани без милост дори към жени и деца от неговия собствен народ. От там тръгва и легендата, която в днешни дни го представя като кръвопиец-вампир. А названието „Дракула“ си го е дал сам той – с този прякор подписвал документите. Думата на влашки означавала „дявол/сатана“.