C, PHP, VB, .NET

Дневникът на Филип Петров


* Истината във философията

Публикувано на 28 ноември 2010 в раздел Методика.

Въпросът за намиране на истината е фундаментален за представата ни целия ни заобикалящ свят. Самата философия всъщност е търсене на истината за битието. Логиката на заобикалящия ни свят се крепи именно върху представата ни за това кое е истинно и кое не е.

Още в Древна Гърция Аристотел е казал: „Да кажеш за нещо, което е, че е, или за нещо, което не е, че не е, е истинно„. Тази мисъл е основата на почти всички философски теории за истината, които сме открили до днес и се нарича „кореспондентна„. При Кант се изказва мисъл, че „свободната воля е в истинния нравствен закон„, а по-късно Хегел формулира „истината като съответствие на обекта с идеята„. Именно Хегеловата представа за истината е основна за съвременната кореспондентна концепция за истината във философията.

Най-общоприетата във философските среди, и по принцип даващата най-обща представа за истината, е формулирана в т.нар. „кореспондентна концепция на Алфред Тарски“ от 1944г. Най-общо той казва: „Едно изречение е истинно, ако то отразява съществуващото състояние на нещата„. Моделът на Тарски се състои от следните три звена:

  • Обект, който е изследван;
  • Субект, който изследва;
  • Познавателен образ, който субекта изгражда за обекта.

В моделът на Тарски имаме истина тогава и само тогава, когато познавателният образ, изграден от субекта за обекта, съвпадне със съдържателното реално състояние на обекта „такъв какъвто е в действителност“. Тарски дава следния пример: „Изречението „снегът е бял“ е истинно, тогава и само тогава, когато снегът е бял„. Забележете, че „снегът е бял“ в лявата страна на логическия израз е в кавички, а в дясно не е. Това е така, защото в лявата страна стои познавателен образ за обекта, а в дясно самия обект.

Примерът даден от Тарски еднозначно ни казва, че за да бъде определена истината, ние трябва да имаме точно определен език за нейното представяне в областта на познавателния образ. Такъв език той нарича „обектен език“, т.е. такъв, който субекта използва за определение на обекта. От примерът със снега даден от Тарски, „снегът е бял“ от лявата част на изречението е „обектен език“, а цялото изречение само по себе си се нарича „метаезик“. По-късно през 1953г. Витгенщайн „смекчава“ виждането на Тарски като казва, че на естествения език може да се вярва, ако той е „коректен“. Така се дава възможност и за практическо приложение за търсенето на истина, а в центъра на вниманието идва семантиката на изразяване чрез естествен език.

Репрезентационната концепция за истината е гносеологична и се базира на кореспондентната. Тя ни казва, че ние познаваме обекта чрез посредник (нашите сетива), т.е. субекта никога не може да познава обекта в неговата същина, а само чрез негов образ. Така репрезентационната теория разделя измеримите качества на обекта на първични (точни) и вторични (субективни). „Репрезентациите“ са поредици от обекти-образи, които се намират в определени отношения помежду си така, че създават познавателен образ на истинските обекти и техните отношения. Виждаме, че репрезентационната теория е по-конкретна и можем да кажем „подмножество“ на кореспондентната. При репрезентационната теория се изключва възможността на човека да достигне до „абсолютната истина“ – тя е само и единствено божествена.

Репрезентационната концепция за истината ни дава едно много важно нещо, което не може да бъде отречено: науката не може да бъде възприемана за абсолютна истина, понеже тя също се базира данни, приети от нашите несъвършенни човешки сетива. Затова и науката всъщност е един безкраен процес, който непрекъснато търси истината. Прекъсването на този процес и догматичното приемане на дадено твърдение за абсолютна истина може да доведе до изграждането на погрешни теории, които в бъдеще да „рухнат“. Карл Попър отбелязва това и казва, че новите знания не трябва да се предоверяват на старите, а винаги трябва да ги проверяват. В противен случай новите изследвания обслужват стари догматични теории и се лишават от постигането на реален прогрес. Паул Файербенд развива това виждане до крайност в неговия „антидогматизъм“.

Кохерентната концепция на истината също се основава на кореспондентната и за основна теза приема, че „истината е винаги непротиворечива“. При нея всички твърдения изграждащи дадена теория трябва да са всеобщо приети от всички субекти (членове на дадена общност свързана с обекта). Една научна теория например не трябва да има вътрешни противоречия в научната общност, а трябва всичките части на теорията да са взаимносъгласувани от всички субекти в общността – именно това я довежда до „доказана“ (истинна) теория. Тази концепция основана на демократизъм обаче може да доведе до множество заблуди. Основната критика е, че никой не изключва всички хора от общността все пак да са сбъркали в своята представа. Историческите примери за такива случаи са изключително много. Следователно кохерентната концепция за истината до известна степен е непълна – тя не дава точно определение за истината, а само текущо най-добре приетото такова. Истината в кохерентната теория е субективна.

Семантичната концепция за истината на Тарски естествено обединява репрезентационната и кохерентната. Освен общото съгласие на субектите от общността той казва, че все пак трябва да има и съответствие с действителното положение на нещата. Следователно проблемите за несъвършенството на сетивата на човека са естествен фактор за отчитате на евентуални грешки при съставянето на научни теории.

Рационалистичната концепция за истината е значително по-стара – идва от Декарт, Лайбниц и Спиноза. Те слагат своя фокус на логиката. За тях истинни са тези знания, които са очевидни или по дедуктивен път следват от очевидни знания. Декарт казва, че истината е качество на очевидността. Според Лайбниц има два вида истина – истината на разума и истината на фактите. Истината на разума е необходима и всеобща – това са законите на логиката, нормите на нравствеността и морала, аксиомите на геометрията и др. Истината на факта са наблюдаемите явления и извличаните закономерности, които са следствие на истината на разума.  Тази концепция впрочем е основата на съвременната наука – опитно откритите индуктивни резултати се приемат за истина само и единствено когато са дедуктивно доказани впоследствие. Слабият момент в тази концепция е, че не винаги очевидното се оказва истинно. Проблемът вече бе споменат по-горе – несъвършенството на човешките сетива. Според Карл Попър рационалистичната концепция се основава на „относителни истини“, т.е. те са опровержими. От друга гледна точка (на диалектическия материализъм) според Ленин „относителните истини“ все пак ни доближават до границите на абослютната истината въпреки, че тя сама по себе си е недостижима от човек (при всички случаи обаче такава абсолютна истина трябва да съществува!). Според Ленин границата на абсолютната истина е сбор от всички общоприети относителни истини. Най-силно критиката си към рационалистичната теория изразява Витгенщайн, който казва, че логиката говори за „общата структура“ на света, но не казва абсолютно нищо за съдържанието, фактите и събитията в него.

Догматичната концепция за истината е една от малкото, които нямат за основа кореспондентната. При нея истинно е това твърдение, което е изказано от несъмнен авторитет. Тази концепция се използва в сферата на мистиката и религиите. Общата ѝ връзка с репрезентационната теория е, че съществува несъмнен божествен авторитет. При догматичната концепция обаче съществуват и множество други авторитети на „по-ниски“ нива – учители, служители на религиозната институция, политици и др. Честото несъответствие между различни авторитети в тази йерархична система води до силни противоречия и войни. Победата на мнението на единия авторитет над другия или съгласието между два равностойни авторитета, при противоречие между тях, води до промяна на съществуващата представа за истината с въвеждането на нова. Догматичната концепция за истината е в основата на всички религии.

Прагматичната концепция за истината е създадена и силно застъпена в САЩ. Поради нарастващото военно и икономическо влияние на тази държава, днес можем да кажем, че тази концепция е и най-приложената практически в т.нар. „западен свят“. Според прагматизмът истината е постигане на вярване (от субекта и от общността), че дадено нещо е полезно, т.е. обслужва нашата дейност по положителен за прогреса начин. За прагматиците истината е „полезно и изгодно“ знание. Джон Дюй развива прагматизма като инструментализъм – мерило на истината е практическата полезност, а ефективността ѝ е в действието. Уйлям Джеймс разработва практическия критерии за истината, като я измерва чрез изгодата. Тази концепция нарушава модела на кореспондентната теория, защото не се интересува от същинските характеристики на обекта, а само и единствено от познавателния образ за него, т.е. тя приема, че „сетивния опит е всичко“. Важни са вярванията на субекта, а не обективната действителност. Въпреки, че „не си признава“, тази концепция всъщност води със себе си и голяма доза догматизъм (именно това показва Паул Файербенд в своите трудове свързани с антидогматизма). Действително, ако все пак съществуват авторитети в едно такова прагматично общество, те биха могли да влияят върху вярванията на „подчинените“ им субекти, т.е. до известна степен вярванията на авторитетите стават вярвания и за обществото (хората в прагматичните общества гласуват за абстрактни концепции, за които те не са компетентни, но приемат за правилни, защото даден авторитет ги е представил за такива – например политиците ни са ни убедили, че „Южен Поток“ е полезен за България, но реално малцина са тези от нас, които знаят каквито и да е детайли около него). Колкото по-голямо влияние имат авторитетите върху взимането на крайни решения и приемане на твърдения за вярни, толкова повече прагматичната концепция се „превръща“ в догматична. Обратно – ако се създаде едно прагматично общество, в което цари пълна анархия (липса на авторитети на всички нива, а решенията се взимат напълно демократично чрез пълно равноправие), то прагматичната концепция ще се превърне изцяло в кохерентна. При всички случаи тази теория търпи сериозна критика от много страни, защото всичко изградено на базата на нея се крепи на постулати и твърдения, които е възможно да не са истинни (с по-голяма вероятност при наличието на авторитети и по-малка вероятност при тяхната липса). Именно догматичната забрана за проверка на основите на прагматичната концепция доведе до заплахите за съдебни дела и в последствие изгонването на Паул Файербенд от САЩ (той прекарва остатъка от своя живот и твори в Швейцария). Последното ни показва именно догматичността на прагматистката теория – тя отхвърля напълно съществуването на други режими, други първични правила, други философии.

Маевтиката (акуширане) е практически метод за постигане на истинно знание, който може да се приложи при всички недогматични концепции. Той е основан от Сократ и всъщност се счита за основа на диалектиката. Според Сократ истината се постига чрез непрекъснато „раждане“ – подпомагане на процеса за изграждане на познавателен образ от субекта за обекта. При този метод се създават взаимноизключващи се (напълно противоположни) твърдения, от което на базата на логични заключения се приема едното, а другото се отхвърля. Това всъщност е и коренът на известното твърдение: „истината се ражда в спора“. „Акуширането“ се състои в това, че при провеждането на спор е нужно наличието на арбитър (авторитет), който да не взима пряко отношение в дискусията, но да съблюдава равностойното разглеждане на теза и антитеза. По същият начин акушерките помагат на жените при раждането на дете (има легенда, че майката на Сократ е била акушерка и той е взаимствал идеята от нея). Аналогично научният изследовател е акушер (арбитър) за провеждането на научни експерименти – той съблюдава условията за тяхното провеждане, но не взима пряко лично отношение в процеса на провеждането им.

Следва да се отбележи, че разгледаните концепции са изключително общи и си служат с идеални обекти. Колкото по-практическа и реална става задачата за определяне на истината, толкова по-сложна, граничещо с неразрешима е тя. Ето един пример за кохерентната концепция – ако например пет субекта от общността разглеждат един обект, и този обект сам по себе си е свързан (или дори съвпада) с един от разглеждащите го субекти, то този субект има ли право да взима участие в съгласуването или не? Например в съдебните системи по света принципиално е взето решение да не се взима под внимание участието на „зависими“ субекти. От друга страна ако приемем това за правило, то поставяме в невъзможност „себеопознаването“, защото очевидно субектът ще е пряко зависим от обекта, защото обекта е самия субект. Тези въпроси се разглеждат от редица частни концепции за истината.

Използвана литература:

1. Сергей Герджиков – „Научното обяснение за света“, издателство Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, 2000г.

2. Джеймс У. – „Прагматизмът“, издателска къща “Арета”, 1994г.

3. Уикипедия – Абсолютна истина

4. доц. д-р Анета Карагеоргиева – Философия на съзнанието

 



Добави коментар

Адресът на електронната поща няма да се публикува


*