C, PHP, VB, .NET

Дневникът на Филип Петров


* Има ли случайни научни открития?

Публикувано на 27 декември 2010 в раздел Методика.

В дискусията под една статия в блог (*) стана дума за това „какво е наука“. Аз естествено дадох тривиалното определение, че „науката е сбор от целенасочено добити от практиката и в последствие систематизирани и обобщени знания“. Естествено това съвпада с традиционния модел на натрупване на научни знания, а именно от емпирични, през теоретични, фундаментални, практични и развойни изследвания.

С тази дефиниция се вижда, че науката винаги се развива на базата на натрупан практически опит, за да решава стари проблеми по нов начин или да търси решения на нови проблеми от науката или практиката. С една такава теза елементарно се достига до заключението, че науката винаги пряко или косвено се захранва от практиката, т.е. винаги е нужно първо да има наличен практически проблем, а чак след това може да бъде направено научно откритие. Аз вече писах за това в статията си връзката между наука и практика, където съм описал модела като „практически проблем -> научен модел -> научно решение -> практическо решение“. Важно е да се отбележи, че по-нататък ще говоря за научни открития, които пораждат новости в практиката. Естествено съществуват и научни открития обслужващи чисто абстрактни знания вътре в самата наука – те също са плод на практически опит, но нямат практическо приложение. Тях обаче няма да ги разглеждам в настоящата статия.

Породи се обаче ответна реакция на друг читател на блога – Светослав Антонов, който съвсем логично и разумно даде следните примери, които определи като „случайни научни открития“:

Относно това дали науката се развива “целенасочено” или “случайно” давам няколко бързи примера, с уговорката че има десетки, може би стотици и хиляди други:

1) Загряващият ефект на микровълните е открит през 1945 г. от Пърси Спенсър – докато работи по един радар забелязва, че шоколада в джоба му се е разтопил. Това води до изобретяването на микровълновата фурна…

2) При изучаването на катодните лъчи в тръби на Крук (това са потоци от електрони), учени забелязват, че върху поставени в близост фотографски плаки се получават петна. В последствие Вилхелм Рентген открива рентгеновите лъчи – причината за петната. Още по-късно те влизат в приложение в медицината.

3) На 12 октомври 1492 г. Христофор Колумб, в търсене на алтернативен път до Азия, акостира на един бахамски остров и с това открива… Америка

Всъщност Светослав е прав за едно – има още десетки, ако не и стотици примери (веднага се сещам за три други значими примера: захарина, пеницилина и виаграта). Така остана отворен въпроса дали всъщност традиционната дефиниция за наука не се пропуква и дали не е възможно да се развие наука, която не е предхождана от практически проблем?

Лично от мен отговорът на този въпрос е строго отрицателен, защото описаните „случайни научни открития“ всъщност не са чак толкова „случайни“, колкото изглежда това отдалеч. Аз вече писах една статия за Нютон и „случайно“ падналата ябълка, но това естествено не може да бъде приведено като доказателство на който и да е друг практически пример. Затова сметнах за нужно да се обоснова от по-абстрактно ниво и да напиша тази статия.

Първото нещо, което трябва да се отбележи е, че нито едно от споменатите „случайни открития“ не е станало без целенасочен труд свързан с решаването на практически задачи – било то тривиални или не.  Действително Пърси Спенсър е работил с „радар“, при откритието на рентгена учените са работили върху „фотографски плаки“, Христофор Колумб е търсил решение на чисто практически проблем – намирането на път към Азия, пеницилинът е открит при развъждане на плесен, виаграта е била открита в процеса на търсене на лекарство и т.н. Нито един от тези процеси не е плод на чисто абстрактни мисли, които са напълно откъснати от всякаква практическа дейност. Дори при силно абстрактните науки, като например математиката, в която често се достига до научни знания с абстрактни модели, те стъпват върху други признати за вярни научни знания, които в крайна сметка в основата си винаги се базират на чисто практически проблеми.

Всичко това е съвсем нормално и естествено, защото човекът черпи своя опит от реалния свят и добива „входната информация“ чрез своите сетива. Той не би могъл да добие информация по друг начин, следователно винаги информацията добита от реалния свят предхожда осмислянето й. Така научното знание, което най-общо е просто една „осмислена информация“, няма как да предхожда добиването на самата информация. В противен случай ще се получи парадокс. Тук естествено няма как да не отбележа, че с тези думи следвам чисто материалистично виждане за света – при идеалистичното нещата са други. Но тъй като модерната и всепризната наука е чисто „материалистично-ориентирана“, то аз не бих могъл да дам и различно от това определение, защото то би станало „ненаучно“ на този етап. Ако в бъдеще бъде направена радикална промяна, то казаното от мен може да се окаже погрешно, но тогава и самата наука би била променена радикално, т.е. тя не би имала същия смисъл, какъвто ние влагаме днес в нея.

С казаното дотук гарантирам, че „науката е сбор от добити от практиката и в последствие систематизирани и обобщени знания“, но в никакъв случай не гарантирах „целенасочени“. Да, в действителност ако едно знание бъде добито по случаен начин, то то не би било „целенасочено“. Тук обаче следва един тънък и много крехък момент, а именно – трябва да се запитаме „кога едно случайно добито знание става научно?“ и в последствие „възможно ли е научно знание да бъде случайно?“.

Да, на хиляди хора са им падали ябълки по главите, но Нютон е този, който е формулирал закон за всемирното привличане и дълго време този закон е приет за „научен“. Та нима хората преди Нютон не са били свидетели на същите явления и не са добивали същите знания, че „ябълката пада отгоре-надолу“? Имали са ги, но те не са подложили случайния процес на научен анализ. Именно научния анализ на падналата ябълка е този, който е превърнал стихийно-емпиричното знание „ябълката пада отгоре-надолу“ в научен закон! Така, че „ябълката пада отгоре-надолу“ НЕ е научно знание – научно анализираната информация от падналата ябълка вече Е научно знание. По същия начин научният анализ, който е отговорил на въпроса „защо се е разтопил шоколада“ е донесъл научното знание, а знанието, че шоколада се е разтопил не е; научният анализ на петната върху фотографската плака са довели до откриването на рентгена, а знанието, че има петна не е; научният анализ върху взаимовръзката между химичните процеси на плесента и бактериите е довел до откриването на пеницилина, а самото знание, че плесента е убила бактерии не е; и т.н. А тези научни анализи са направени именно, за да обслужват чисто практически проблеми – затопляне на храна, нехирургичен преглед на кости и органи, лечение на болест, и т.н. Тоест научният анализ превърнал стихийно-емпиричното знание в научно е бил целенасочено действие! Така самата наука се оказва, че съдържа знания, които са именно целенасочено натрупани чрез научните методи!

Като обобщение ще си позволя да дам следната по-конкретизирана дефиниция:

Науката е сбор от целенасочено добити от практиката и в последствие систематизирани и обобщени знания, първоначалната информация за които може да бъде получена както от случайни процеси и явления, така и от целенасочени експерименти

Случайни могат да бъдат стихийно-емпиричните, но не и научните знания. По-простичко отговорът ми към Светослав Антонов е, че случайно добитата информация сама по себе си не е научно знание. Тя става такова, когато премине през обработка чрез научен метод. Затова „случайни научни открития“ няма и не може да има. Научните открития винаги са целенасочени и обслужващи пряко или косвено практически проблеми, независимо дали явленията от които са произлезли знанията са случайни, експериментални или просто практически опит.

Отделно в дискусията имаше много интересни моменти свързани с това „дали науката се основава на догми или не“ и в този смисъл „различна ли е тя в догматичността си от религиите“. Тук съм склонен да се придържам твърдо към вижданията за антидогматизма на Паул Файербенд, както и изключително много харесвам вижданията на Карл Попър и до известна степен Имре Лакатош, но всичко това излиза далеч извън обхвата на тази статия.

(*) Това няма общо с настоящата статия, но въпреки това искам да „се оплача“ от качеството на информацията поднесена в интернет. Във въпросната статия известния и много четен блогър Петър Стойков написа за себе си, че той има по-висок морал от Бог!?! Съвсем по детски той си е задал въпроса „щом Бог е всесилен, то защо позволява да се случват лоши работи?“. Следствието на тези повърхностни мисли бе да се охули християнството и религиите като цяло и самият блогър да се „самообожестви“. Едно на ръка, че това показва дълбоко и фундаментално неразбиране на религиите и в частност християнството, но подобни изказвания всъщност граничат и с патологично безумие. Дори атеистите, които са „хора, които вярват, че няма Бог“, не могат да си позволят да кажат „ако все пак има Бог, то аз ще съм по-добър от него“. Просто защото това противоречи с абсолютно всички представи за Бог, които човечеството е имало и ще има. Такава мисъл може да бъде изказана само от човек, който е на ниво да вярва и да е обожествил „дядо Коледа“ и който едновременно с това е силно разочарован от него, защото тази година не е получил подарък.

На нито една от забележките, че всъщност християнският Бог не направлява действията на хората, а само ги съди, той не даде нищо смислено като отговор, а някои коментари на философа Ангел Грънчаров дори бяха изтрити. Аз бих добавил още повече – дори Бог да направлява хората и да ги кара да правят това което правят, то нашата оценка върху свършеното е чисто субективна и човешка! Какво означава „добро“ и какво означава „зло“ въобще? Естествено на последния въпрос досега никой в историята на човечеството не е отговорил еднозначно (най-вероятно няма и да отговори, защото въпроса е онтологичен) така, че не очаквайте и който и да е в този блог да отговори. Връзка към оригиналната статия давам тук, но много по-силно ви препоръчвам да прочетете анализът и коментарът на Ангел Грънчаров тук, тук и най-вече тук, защото те ще бъдат много по-полезни за вас. Естествено с уговорката, че „почти напълно“ споделям написаното от него.

 



6 коментара


  1. Ще си позволя засега да публикувам – като коментар и за сравнение с авторовото разбиране – откъс от моята дисертация, касаещ третирания проблем за това що е наука; когато имам повече време, ще се върна и ще обърна по-голямо внимание на развитата от автора теза:

    Научното познание

    То се появи най-късно, макар още Талес да е бил астроном-звездоброец – но не потръгнало много на първия учен, защото, вглъбен в небесната необятност, паднал в една дупка. Известно е и това, че някаква стара жена, която се случила наблизо, му рекла тези показателни спрямо учените думи: “Как ти, който не виждаш това, което е пред краката ти, ще видиш онова, което е на небето!”.

    Тези думи и до днес са останали емблематични за високомерното съсловие на учените. Хегел, почитател на науката и разума, близо 2500 години по-късно адвокатствува в полза на първия физик така: „Народът се надсмива над подобни неща и има предимство, че философите не могат да му се отплатят със същото. Но хората не разбират, че и философите се надсмиват над тях, защото те, разбира се, не могат да паднат в рова, понеже веднъж завинаги лежат в него – понеже не поглеждат към по-висшето…“. Но когато Аристотел постави началото на много науки научното познание започна да набира сили, получи мощен тласък през Възраждането и по-новото време, за да достигне до съвременния си триумф и даже хегемония. Заедно с развитието на това познание започнаха да се свързват много и съвсем безпочвени надежди с него, а също и да се забравя опаката страна на това неудържимо развитие. „Онова, което наричаме днес наука, се разлива като неясна мъгла, разкривайки, че ние, цивилизованите, със знания станахме богати, а не с мъдрост“ – пише К. Юнг.

    Аз тук няма да се разпростирам върху спецификата на научното познание, относно която едва ли може да се каже нещо ново. Ще се задоволя с прилагането на принципа.

    Науките са израз на чистото познавателно отношение и следователно добиват знания (данни, закони, теории и пр.) за външното безлично съществуващо – „такова, каквото то е“. Тя е единствената монотична форма, защото се опира само на един коренен тип отношение, изразява само него. Поради това науката “разкъсва”, “надробява” света, единното съществуващо на области, аспекти и детайли, създава мъчносмилаем за човешката душа инструментариум – за да не ни каже в крайна сметка нещо много дълбоко и смислено за този свят. Тя абстрахира и схематизира, опирайки се на “закона за основанието” (Шопенхауер), разсъдъка и формалната непротиворечива логика, създава хилави понятия и пр. – чрез което някои души удовлетворяват любопитството си, стремейки се да разберат неща, които от една по-висша позиция не са толкова интересни.

    За най-важното обаче науката мълчи и нищо съществено не може да ни каже. В това няма нищо лошо (има дори полза, приложимост в техниката на такива знания!), стига обаче науката да знае добре собствените си граници и ограниченост – която още Кант й посочи, а Шопенхауер каза всичко съществено за ограничеността, в която науката навеки е окована, макар да не иска да го признае.

    Другото, което може да интересува философския анализ на науката, е това че тя търпи мощни въздействия от страна на културата – тъй като е потопена в духовната атмосфера и среда, определяна от съвременното развитие на философията, изкуството, религията. В този смисъл нейните знания не са само плод на познавателните й отношения към света, а са също така вътрешно, от страна на културата, обусловени. Но науката не е в състояние да поеме в своята форма тези многообразни въздействията ги редуцира само до онова, което се вмества във „фунията“ на нейната чисто познавателна нагласа.

    Науката по този начин канализира познавателните сили на човека в една посока и поради това достиженията й са безспорни. Обаче претенциите към другите духовни форми, правени от позицията на позитивистичния канон на науката, са абсолютно безпочвени – както това вече беше показано.

  2. По повод на онази същата дискусия, в която авторът е отбелязал и моето участие, ето нещо, което е свързано с нея и я продължава: Не сламката в чуждото, а гредата в собственото око е интересното. Публикувах в блога си горната бележка за дискусията в блога на П.Стойков, защото ми се иска да я прочетат и читателите на моя блог, който пък призовавам да се включат в една плодотворна дискусия за науката, която г-н Петров е подел и е дал такова хубаво предизвикателство.

  3. Да, последната статия за „гредата в собственото око“ е особено добра. Аз лично не бих могъл толкова добре и точно да дам определенията и взаимовръзките между вяра, религия и църква. Освен това напълно съвпада с виждането ми, че християнството е „либертарианска религия“, напук на „модерното изопачаване“, че не е (давайки примери от Средновековието).

    Аз обаче в моя личен блог засега не желая да подхващам тази дискусия. Ще се радвам ако евентуални бъдещи коментари по темата „вяра, религия и църква“ отидат към цитираните от мен статии на Ангел Грънчаров, а не тук.

  4. Вижте ако желаете също и текста Човешката потребност от Бог е непреодолима, който е във връзка с разглежданите проблеми за Бога, вярата, религията и църквата.

  5. Яни Янев каза:

    По повод на обсъжданите „случайни научни открития“, бих искал да ви разкажа за едно решение, което не може да се причисли към научните открития, но е, според мене, забележителен пример на „нестандартно решение”.
    Инженер съм с дългодишен опит и съм убеден, че нестандартните решения са основният „двигател” при иновациите.
    Случката е по време на Втората световна война. Бомбардировач на САЩ Б2 е атакуван от немски изтребители, но се изплъзва почти невредим. С изключение на това, че заблуден куршум пробива резервоара със спирачно масло. В резултат на което спирачната течност изтича и не е възможно да се отворят колесниците, за да се приземи самолетът нормално. Могат да запушат резервоара, но на борда липсва спирачно масло с което да го напълнят.
    Но пилотите намират решение, изпикават се в резервоара (не директно предполагам), в хидравличната система има течност и приземяването става безпроблемно.

  6. Яни Янев каза:

    Малко е да се каже, че се двоумях дали да направя този допълнителен коментар. По темата има още една гледна точка, диаметрално противоположна на основната теза застъпена в статията.
    Тази гледна точка е ненаучна. По-скоро може да бъде отнесена към фантастиката. Застъпена е в книгата на Ричард Бах „Отвъд разума”. Ето един цитат (стр. 84, издателство ЕПСИЛОН 2000):
    „Проектът съществува, Ричард — възможността за точно такова съчетание от елементи, в точно тези съотношения — проектът за именно този механизъм съществува от първия миг на съществуване на времепространството. Онзи, който пръв начертае плановете, може да нарече Проекта така, както иска“.
    От моя опит като конструктор, от редови до главен конструктор на един завод (който е само спомен), съм склонен да приема тази идея. Че решението по някой проблем, който дълго време е стоял пред мене, може да се каже, докарвал ме е до отчаяние, точно когато съм го „забравил”, неочаквано сам се решава, като че, някой ми го е подсказал.
    В статията, към която е моят коментар, е отговорът, не толкова, бих казал, вълнуващ: подсъзнанието ми е продължило да се труди, докато намери, на базата на опита, който съм натрупал, нужното решение.
    Идея за внушение свише без съмнение е ненаучна и не може да издържи една сериозна критика, но ще цитирам Густав Юнг по повод Китайската книга на промените „И-цзин” (от възпоменателното му слово в памет на Рихард Вилхелм през 1930 г.):
    „… С други думи, тя е крайно ненаучна, чисто и просто забранена, оттук подложена на нашата научна оценка и в крайна сметка, неразбрана“.
    Но, не е ли идеята на Ричард Бах една нестандартна идея, върху която си заслужава да си помислим и да се опитаме да я разберем..

Добави коментар

Адресът на електронната поща няма да се публикува


*