C, PHP, VB, .NET

В дискусията под една статия в блог (*) стана дума за това „какво е наука“. Аз естествено дадох тривиалното определение, че „науката е сбор от целенасочено добити от практиката и в последствие систематизирани и обобщени знания“. Естествено това съвпада с традиционния модел на натрупване на научни знания, а именно от емпирични, през теоретични, фундаментални, практични и развойни изследвания.

С тази дефиниция се вижда, че науката винаги се развива на базата на натрупан практически опит, за да решава стари проблеми по нов начин или да търси решения на нови проблеми от науката или практиката. С една такава теза елементарно се достига до заключението, че науката винаги пряко или косвено се захранва от практиката, т.е. винаги е нужно първо да има наличен практически проблем, а чак след това може да бъде направено научно откритие. Аз вече писах за това в статията си връзката между наука и практика, където съм описал модела като „практически проблем -> научен модел -> научно решение -> практическо решение“. Важно е да се отбележи, че по-нататък ще говоря за научни открития, които пораждат новости в практиката. Естествено съществуват и научни открития обслужващи чисто абстрактни знания вътре в самата наука – те също са плод на практически опит, но нямат практическо приложение. Тях обаче няма да ги разглеждам в настоящата статия.

Породи се обаче ответна реакция на друг читател на блога – Светослав Антонов, който съвсем логично и разумно даде следните примери, които определи като „случайни научни открития“:

„Относно това дали науката се развива “целенасочено” или “случайно” давам няколко бързи примера, с уговорката че има десетки, може би стотици и хиляди други:

1) Загряващият ефект на микровълните е открит през 1945 г. от Пърси Спенсър – докато работи по един радар забелязва, че шоколада в джоба му се е разтопил. Това води до изобретяването на микровълновата фурна…

2) При изучаването на катодните лъчи в тръби на Крук (това са потоци от електрони), учени забелязват, че върху поставени в близост фотографски плаки се получават петна. В последствие Вилхелм Рентген открива рентгеновите лъчи – причината за петната. Още по-късно те влизат в приложение в медицината.

3) На 12 октомври 1492 г. Христофор Колумб, в търсене на алтернативен път до Азия, акостира на един бахамски остров и с това открива… Америка“

Всъщност Светослав е прав за едно – има още десетки, ако не и стотици примери (веднага се сещам за три други значими примера: захарина, пеницилина и виаграта). Така остана отворен въпроса дали всъщност традиционната дефиниция за наука не се пропуква и дали не е възможно да се развие наука, която не е предхождана от практически проблем?

Лично от мен отговорът на този въпрос е строго отрицателен, защото описаните „случайни научни открития“ всъщност не са чак толкова „случайни“, колкото изглежда това отдалеч. Аз вече писах една статия за Нютон и „случайно“ падналата ябълка, но това естествено не може да бъде приведено като доказателство на който и да е друг практически пример. Затова сметнах за нужно да се обоснова от по-абстрактно ниво и да напиша тази статия.

Първото нещо, което трябва да се отбележи е, че нито едно от споменатите „случайни открития“ не е станало без целенасочен труд свързан с решаването на практически задачи – било то тривиални или не.  Действително Пърси Спенсър е работил с „радар“, при откритието на рентгена учените са работили върху „фотографски плаки“, Христофор Колумб е търсил решение на чисто практически проблем – намирането на път към Азия, пеницилинът е открит при развъждане на плесен, виаграта е била открита в процеса на търсене на лекарство и т.н. Нито един от тези процеси не е плод на чисто абстрактни мисли, които са напълно откъснати от всякаква практическа дейност. Дори при силно абстрактните науки, като например математиката, в която често се достига до научни знания с абстрактни модели, те стъпват върху други признати за вярни научни знания, които в крайна сметка в основата си винаги се базират на чисто практически проблеми.

Всичко това е съвсем нормално и естествено, защото човекът черпи своя опит от реалния свят и добива „входната информация“ чрез своите сетива. Той не би могъл да добие информация по друг начин, следователно винаги информацията добита от реалния свят предхожда осмислянето й. Така научното знание, което най-общо е просто една „осмислена информация“, няма как да предхожда добиването на самата информация. В противен случай ще се получи парадокс. Тук естествено няма как да не отбележа, че с тези думи следвам чисто материалистично виждане за света – при идеалистичното нещата са други. Но тъй като модерната и всепризната наука е чисто „материалистично-ориентирана“, то аз не бих могъл да дам и различно от това определение, защото то би станало „ненаучно“ на този етап. Ако в бъдеще бъде направена радикална промяна, то казаното от мен може да се окаже погрешно, но тогава и самата наука би била променена радикално, т.е. тя не би имала същия смисъл, какъвто ние влагаме днес в нея.

С казаното дотук гарантирам, че „науката е сбор от добити от практиката и в последствие систематизирани и обобщени знания“, но в никакъв случай не гарантирах „целенасочени“. Да, в действителност ако едно знание бъде добито по случаен начин, то то не би било „целенасочено“. Тук обаче следва един тънък и много крехък момент, а именно – трябва да се запитаме „кога едно случайно добито знание става научно?“ и в последствие „възможно ли е научно знание да бъде случайно?“.

Да, на хиляди хора са им падали ябълки по главите, но Нютон е този, който е формулирал закон за всемирното привличане и дълго време този закон е приет за „научен“. Та нима хората преди Нютон не са били свидетели на същите явления и не са добивали същите знания, че „ябълката пада отгоре-надолу“? Имали са ги, но те не са подложили случайния процес на научен анализ. Именно научния анализ на падналата ябълка е този, който е превърнал стихийно-емпиричното знание „ябълката пада отгоре-надолу“ в научен закон! Така, че „ябълката пада отгоре-надолу“ НЕ е научно знание – научно анализираната информация от падналата ябълка вече Е научно знание. По същия начин научният анализ, който е отговорил на въпроса „защо се е разтопил шоколада“ е донесъл научното знание, а знанието, че шоколада се е разтопил не е; научният анализ на петната върху фотографската плака са довели до откриването на рентгена, а знанието, че има петна не е; научният анализ върху взаимовръзката между химичните процеси на плесента и бактериите е довел до откриването на пеницилина, а самото знание, че плесента е убила бактерии не е; и т.н. А тези научни анализи са направени именно, за да обслужват чисто практически проблеми – затопляне на храна, нехирургичен преглед на кости и органи, лечение на болест, и т.н. Тоест научният анализ превърнал стихийно-емпиричното знание в научно е бил целенасочено действие! Така самата наука се оказва, че съдържа знания, които са именно целенасочено натрупани чрез научните методи!

Като обобщение ще си позволя да дам следната по-конкретизирана дефиниция:

Науката е сбор от целенасочено добити от практиката и в последствие систематизирани и обобщени знания, първоначалната информация за които може да бъде получена както от случайни процеси и явления, така и от целенасочени експерименти

Случайни могат да бъдат стихийно-емпиричните, но не и научните знания. По-простичко отговорът ми към Светослав Антонов е, че случайно добитата информация сама по себе си не е научно знание. Тя става такова, когато премине през обработка чрез научен метод. Затова „случайни научни открития“ няма и не може да има. Научните открития винаги са целенасочени и обслужващи пряко или косвено практически проблеми, независимо дали явленията от които са произлезли знанията са случайни, експериментални или просто практически опит.

Отделно в дискусията имаше много интересни моменти свързани с това „дали науката се основава на догми или не“ и в този смисъл „различна ли е тя в догматичността си от религиите“. Тук съм склонен да се придържам твърдо към вижданията за антидогматизма на Паул Файербенд, както и изключително много харесвам вижданията на Карл Попър и до известна степен Имре Лакатош, но всичко това излиза далеч извън обхвата на тази статия.

(*) Това няма общо с настоящата статия, но въпреки това искам да „се оплача“ от качеството на информацията поднесена в интернет. Във въпросната статия известния и много четен блогър Петър Стойков написа за себе си, че той има по-висок морал от Бог!?! Съвсем по детски той си е задал въпроса „щом Бог е всесилен, то защо позволява да се случват лоши работи?“. Следствието на тези повърхностни мисли бе да се охули християнството и религиите като цяло и самият блогър да се „самообожестви“. Едно на ръка, че това показва дълбоко и фундаментално неразбиране на религиите и в частност християнството, но подобни изказвания всъщност граничат и с патологично безумие. Дори атеистите, които са „хора, които вярват, че няма Бог“, не могат да си позволят да кажат „ако все пак има Бог, то аз ще съм по-добър от него“. Просто защото това противоречи с абсолютно всички представи за Бог, които човечеството е имало и ще има. Такава мисъл може да бъде изказана само от човек, който е на ниво да вярва и да е обожествил „дядо Коледа“ и който едновременно с това е силно разочарован от него, защото тази година не е получил подарък.

На нито една от забележките, че всъщност християнският Бог не направлява действията на хората, а само ги съди, той не даде нищо смислено като отговор, а някои коментари на философа Ангел Грънчаров дори бяха изтрити. Аз бих добавил още повече – дори Бог да направлява хората и да ги кара да правят това което правят, то нашата оценка върху свършеното е чисто субективна и човешка! Какво означава „добро“ и какво означава „зло“ въобще? Естествено на последния въпрос досега никой в историята на човечеството не е отговорил еднозначно (най-вероятно няма и да отговори, защото въпроса е онтологичен) така, че не очаквайте и който и да е в този блог да отговори. Връзка към оригиналната статия давам тук, но много по-силно ви препоръчвам да прочетете анализът и коментарът на Ангел Грънчаров тук, тук и най-вече тук, защото те ще бъдат много по-полезни за вас. Естествено с уговорката, че „почти напълно“ споделям написаното от него.