C, PHP, VB, .NET

Качественото професионално-педагогическо общуване между преподавател и ученик е изключително важен фактор за „въвличане“ на обучаваните към научно-изследователската област. Колкото по-добра комуникация се получи, толкова по-голям интерес ще проявяват учениците към учебния материал. На обратния полюс стои учител, който не умее да комуникира добре със своите ученици – той в общия случай ги отблъсква от учебния процес и ги кара съзнателно да го избягват. Затова спокойно можем да кажем, че най-добрият преподавател е приятел с учениците си!

От ежедневния си живот всеки човек знае, че с определени хора ни е приятно и лесно да разговаряме, а с други не. Това се дължи на разликите в „чертите на личността“. Когато става дума за отношение между преподавател и ученик моментът на „неприятна“ и „трудна“ комуникация е просто забранен – той вреди сериозно на учебния процес до степен дори да го провали напълно! Следователно в учебно-възпитателния процес е редно двете страни на комуникацията да се синхронизират и да изгладят различията си до степен диалогът да бъде приятен. Би било неправилно да очакваме тази лична промяна в отношението за комуникация да дойде от страна на учениците – те са обекта на учебно-възпитателния процес, следователно образователната система трябва да е водеща при извършването на промени в процеса и начина на общуване. Така можем по-конкретно да кажем, че страната в учебно-възпитателната комуникация, която трябва да се адаптира към чертите на личността на ответната страна е именно преподавателят.

Нуждата от познаване на чертите на личността на учениците се явява основна задача за преподавателя тогава, когато той трябва да осъществи ефективна комуникация. Затова е нужно да знаем какви са начините за изследването и оценяването им. Най-общо те са два:

• Външен: извършване на външна оценка в следствие на изследване, при което ученикът е обект на проучването;
• Вътрешен: собственото субективно възприемане на света и на самия себе си от страна на ученика.

Корелацията на вътрешното самоусещане и самопознаване с външната оценка определят именно чертите на личността на даден човек. Така, че когато се провежда учебно-възпитателен процес е нужно преподавателят да анализира данни и от двата типа изследване. Външното изследване на личността определя позицията на ученика спрямо средното ниво на обкръжаващата го среда, а вътрешната му самооценка определя отклонението на вътрешното разбиране на учениците спрямо тяхното обективно състояние. Разликата между тези два параметъра е изключително важен елемент за общата психологическа оценка на чертите на личността, който ни показва какво ще бъде бъдещото развитие на изследвания обект.

1. Скали за оценяване на чертите на личността

Различните течения в психологията определят различни черти на личността, които трябва да бъдат изследвани и които определят поведението на даден човек. При почти всички модели те са двуполюсни критерии за оценка – слаб или силен невротизъм, слаба или силна стеснителност, ниска или висока степен на раздразнителност, интровертност или екстравертност и др. В зависимост от това какви цели си поставяме в комуникацията ние трябва да изследваме и анализираме различен тип черти на личността.

В самото начало е нужно да определим „оценъчна скала“ за чертите, които ще изследваме. Най-общо казано тя може да бъде точна (фиксирана) или плаваща (променлива). Точната скала се получава тогава, когато вземем средностатистическия „център“ (най-честото срещано) за цялото общество и го поставим в средата на нашата скала. От там нататък конкретен индивид бива оценяван именно спрямо средностатистическото положение за обществото като цяло. Плаващата скала се получава тогава, когато оценяваме чертите на индивида спрямо по-малка социална група, в която той участва. Например е нормално да очакваме, че студентите от факултети свързани с точни науки ще имат разлики в чертите на личността спрямо студенти от факултети свързани с хуманитарни науки. Общо двете групи студенти пък предполагаемо ще имат също разлики в средните си черти на личността спрямо обществото като цяло, което включва и по-голямата група от хора, които не са студенти. Така можем да говорим, че оценъчната скала изисква добро прецизиране на нивото на абстракция.

В обучението трябва да се съобразяваме и с двата вида оценъчни скали. От една страна преподавателят трябва предварително да знае с какъв тип ученици/студенти ще комуникира в общ план, като съпостави тяхното средно ниво на черти на личността спрямо средното ниво за обществото като цяло. Това му помага да направи адаптация на комуникационната среда от първо или нека го наречем „базово“ ниво. След това преподавателят трябва да оцени чертите на личността на учениците спрямо нова вътрешна за учебната група скала, според която да се позиционира всеки един обект на изследването спрямо нивото на групата. От там насетне започва и същинското изследване, което анализира поведението на учениците спрямо външните и вътрешните фактори и в резултат прави обобщена оценка.

Като аналогия с оценъчните скали на психологическите черти на личността ще си позволя да дам като може би най-адекватен пример оценяването в училище по даден учебен предмет, както и оценяването на дипломата като цяло. Когато даден преподавател прави изпит, то той е длъжен да се съобрази със средното ниво на учениците си и да постави нормално разпределени оценки, като по този начин отличава добрите ученици от лошите в групата. Ако той постави отлични оценки на всички, то нормално бихме заключили, че „изпитът е бил лесен“, а ако постави слаби оценки на всички обикновено казваме, че „изпитът е бил труден. В действителност обаче и в двата случая са се получили два неприятни ефекта – от една страна по-добрите ученици се демотивират, защото биват приравнени към по-слабите, а от друга слабите ученици по никакъв начин не са стимулирани за учебен прогрес. Затова подобна „уравниловка“ на оценките в учебния процес е неприемлива и води до обща демотивация за учене. Вътрешните оценки за учебната група трябва да са нормално разпределени от слаб до отличен. Когато говорим обаче за общо (външно за групата) оценяване, то естествено критериите се сменят и базата се измества. Отличниците по математика в езиковите гимназии могат да се окажат доста по-слаби дори от средните по успех в математическите и обратно – познанията по литература на отличниците в математическите гимназии може да са доста по-скромни от на преди това оценявани като посредствени ученици от езикова гимназия. Именно този процес ни показва и същината на матурата – тя не е нищо по-различно от оценяването на интелекта в училище, но нейната скала за оценяване е изместена спрямо средното ниво за цялата държава, а не за конкретната учебна група. По същият начин стоят нещата и със скалите на оценяване на чертите на личността.

2. Фактори определящи поведението

Факторите определящи поведението (което е пряк резултат от чертите на личността) са най-общо казано външни и вътрешни. Външните фактори са поведението и отношението на преподавателя, позицията на родители, мнението на приятелите, традициите, икономическата ситуация и др. Тези фактори взаимодействат с чертите на личността на дадения човек и по този начин те влияят пряко на неговото поведение. За да се получи реакция на промяна на поведението обаче тези фактори трябва да са „значими“ за дадения човек – той трябва да има изградена потребност към тях (престиж, любов, сигурност, самозащита и т.н.). В противен случай факторите няма да повлияят по никакъв начин на поведението на човека и той няма да реагира на тях. Затова в учебно-възпитателния процес е наложително външните фактори да влияят по такъв начин на учениците, че да засягат техните потребности. Именно така те ще получават удовлетворение от него и ще реагират положително.

Вътрешните фактори, които определят поведението, са т.нар. „Аз-образи“ на човека за света и за самия себе си. Тяхното обобщено разглеждане се нарича „Аз-концепция“. Това са такива черти като отзивчивост и отчужденост, емоционална стабилност и лабилност, доминантност и подчиненост, отговорност и безотговорност, независимост и зависимост, интровертност и екстравертност и др. Именно тези фактори подлежат главно на психологическа оценка (която определихме по-горе като комбинация от външно обективно оценяване и вътрешно субективно самооценяване), на базата на която преподавателите трябва да се стремят да променят външните фактори и по този начин да коригират поведението на учениците си в положителна посока.

3. Взаимодействието между външните фактори и чертите на личността

Всяка една черта на личността реагира до определена степен и по определен начин спрямо въздействието от външен фактор. Ако разгледаме това като модел на причинно-следствена връзка, то действието извършено от външния фактор е причината, а промяната в поведението, като реакцията на това действие с чертите на личността, е следствието. Именно това е и начинът за външно оценяване на чертите на личността – отчита се промяната на поведение на даден човек спрямо промяната на поведението му и по този начин се прави извод за дадена черта на личността.

За да бъде оценена адекватно реакцията е важно да се отчитат и две основни характеристики за чертите на личността:

• Динамичност: чертите на личността не са статични и пасивни притежания – те търпят динамична промяна с развитието на човека. Тази промяна е непрекъснат процес, пряко влиян от разликата между външната обективна оценка и вътрешната субективна самооценка. Тук ще изкажа личното си мнение, че колкото по-голяма е разликата между обективната оценка и субективната самооценка, толкова повече се „изострят“ чертите на личността на дадения човек (т.е. отиват към полюсите на скалата и обективно погледнато се отдалечават от „златната среда“). И обратно – колкото по-близка е вътрешната субективна самооценка до външната обективна оценка, то толкова повече индивида подсъзнателно коригира поведението си така, че да го приближи до средното за социалната му среда. При всички положения обаче можем да кажем, че чертите на личността търпят развитие и промяна. В ранните години те са много силно повлияни от външните фактори и много по-малко от вътрешната самооценка, а в по-напреднала възраст се получава обратното. Затова в училище можем да говорим за наличие на сериозен „възпитателен процес“, докато в университета той е значително по-слаб – там ние започваме да се съобразяваме с чертите на личността като даденост, а не се стараем да ги променяме;
• Ограничел за поведението: черите на личността вътрешно ограничават свободата на човека да изразява определен тип поведение в различни ситуации. Например индивидуалистите рядко са склонни да предприемат неконфликтни действия когато трябва да се разреши спор в колектив. Следователно силно изразеният комплекс от черти на личността „индивидуализъм“ ограничава човек от приемане на компромисни колективни решения, а дори да го направи, то той ще изпитва вътрешна неудовлетвореност от тях, следователно той изпитва ограничения.

При провеждане на психологическо изследване на чертите на личността трябва да се отчита сериозно втората им характеристика. Понякога човек успява да „контролира“ своето поведение и да го модифицира така, че да прикрие някоя своя черта на личността. Това е особено вярно за тези хора, които имат вярна субективна самооценка за себе си и много рядко за хора, които я нямат. Именно това е и първата характеристика, която ние можем да отчетем при изследването на чертите на личността. Ако забележим, че човек успява да коригира поведението си спрямо външен дразнител, въпреки наличието си на по принцип силно реагираща с него черта на личността, то можем да кажем, че неговата вътрешна самооценка е точна и той правилно „познава“ себе си. В такива случаи човекът е осъзнал негативните реакции, които се получават в следствие от поведението му и той целенасочено успява да притъпи промяната в поведението си, която би довела до евентуален негативен за него резултат.

4. Чертите на личността в студентската възраст

Няколко емпирични изследвания проведени в България показват няколко отличителни характеристики на студентите спрямо останалото общество. При изследване върху 177 студента са се получили следните резултати:

• Невротичност (ниска, средна, висока степен): 11.3; 40.7; 48.0
• Стеснителност: 17.6; 40.3; 42.1
• Раздразнителност: 10.2; 72.9; 16.7
• Срамежливост: 18.0; 58.0; 24.0
• Общителност: 29.4; 62.1; 8.5
• Уравновесеност: 32.8; 61.6; 5.6
• Спонтанна агресивност: 32.8; 56.5; 10.7
• Реактивна агресивност: 58.8; 39.5; 1.7

За една специална и важна за обучението група от „комплексно разглеждани черти на личността“ (свръх черти, т.е. комбинация от различни други) се получават следните резултати – интровертите са 36.1%, амбивертите 53.9%, а екстравертите 10.0%. Важно е да се отбележи, че тези изследвания са проведени върху фиксирана оценъчна скала.

Виждаме, че обобщено можем да кажем, че хората в студентска възраст обикновено са невротични; умерено стеснителни; нормално раздразнителни, срамежливи и общителни; малко под средното ниво уравновесени; средно към слабо агресивни от гледна точка на проява на жестокост и желание за унижение на противника като спонтанна реакция; слабо агресивни от гледна точка на целенасочен стремеж към нанасяне на вреда на околните; подчертано клонящи към амбивертност и по-слабо към интровертност хора.

5. Нагласи за поведение

Спрямо вътрешната си субективна самооценка можем да приемем, че всеки човек има определена „нагласа за реализиране на определено поведение“. Става въпрос за настройка за осъществяване на потенциално действие предварително, преди реалната намеса и активизиране на външните фактори. Така например можем спокойно да кажем, че един екстраверт ще има нагласа за включване в дискусия и взимане на дейно участие в учебен процес. Имайте предвид обаче, че нагласата се влияе от субективната самооценка на „Аз-образът“, а не от реалната външна обективна оценка. Именно мнението на човекът за самия себе си е определящо в нагласата му какво следва да се извърши в предстояща ситуация.

Отчитането на системата от нагласи е основна за учебния процес. Преподавателите трябва да познават нагласата на учениците/студентите си към учебния предмет и да го организира така, че преподаването да „опрадвае тези нагласи“. В системата от нагласи има две, които са от особена значимост:

• Индивидуалистична нагласа: от хора, които са „индивидуалисти“ можем да очакваме егоистично поведение, затвореност и затруднена комуникативност, понякога дори надменност когато се наложи да извършват колективен труд. Тези хора не се чувстват емоционално обвързани с групата и често спазват дистанция спрямо членовете й. Интересуват се от личните печалби или загуби, а колективния успех или неуспех не се отчита с особена важност. Не изпитват потребност от социално одобрение и не се вълнуват значително ако мнението на околните за тях е негативно. Понякога проявата на индивидуализъм обаче е и свидетелство за по-високо ниво на интелект спрямо средното за социалната група. Обикновено интровертните и слабо невротичните личности са индивидуалисти;
• Колективистична нагласа: отчитат се силни и почтени връзки с хората от социалната група. Човекът „колективист“ има изразено чувство за демократизъм и много толерантно отношение към различните от него. Има силна потребност от одобрение. Колективният успех е от особено значение, докато индивидуалната полза е от второстепенно, понякога дори незначително. Обикновено екстравертните и силно невротичните личности са колективисти. Хората с ниско ниво на интелект почти винаги също са подчертани колективисти.

Оказва се, че индивидуалистичните и колективистичните нагласи на хората от студентската възраст са почти равностойни в количествен план. Тъй като тези нагласи са очевидно полюсни и противоположни, то задачата на преподавателите не е никак лека – те трябва да могат да отговорят адекватно на очакванията и на двете групи заедно.

При комуникация с човек с подчертан индивидуализъм трябва да се отчете факта, че той обикновено осъзнава социално неприемливото в себе си, но това не го притеснява ни най-малко. Затова заплахата за социален неуспех или неодобрение при тях не върши почти никаква работа, а напротив – създава допълнителна дистанция в комуникацията. При тях преподавателят трябва да се фокусира върху демонстрирането и изтъкването на потенциалните лични изгоди. При поставянето на учебни задачи трябва да се изиска влагане на лични самостоятелни усилия.

При комуникация с човек с подчертан колективизъм трябва да се отчита, че той рядко успява да осъзнае социално неприемливото в себе си. Ако то бъде изтъкнато, то можем да очакваме остра ответна реакция на самозащита. Този човек се опитва да се „слее със социалната среда“ и се стреми да бъде в синхрон с нея. Заплахата от социално неодобрение е силен дразнител и е предвестник за силна мобилизация. Преподавателят трябва да се фокусира в демонстрирането и изтъкването на потенциалните изгоди за колектива, както и одобрението на колектива, което човека би получил при добре свършена работа. При поставянето на учебни задачи трябва да се наблегне на груповата работа и участието в колектив.

Казаното дотук има важно отношение към поставянето на задачи за самоподготовка. Заданията за домашни работи, курсови работи и курсови проекти трябва да отчитат индивидуалистичната или колективистичната нагласа на студентите. Преподавателят трябва да предоставя възможност за адекватна изява и на двете групи студенти в еднаква степен. Затова трябва да се подготвят както колективни задания, така и индивидуални, а самите студенти трябва да могат сами да избират в кои от тях да участват спрямо собстствените си нагласи на поведение.

6. Заключение

Поведението на човек е резултат на функция от факторите: обективни черти на личността, субективна самооценка (Аз-конценпция), осъзнати или неосъзнати мотиви и нагласи (емоции, потребности, влечения) и външни фактори. Правилното провеждане на учебно-възпитателния процес включва коригиране на поведението на обучавания така, че то да донесе максимална полза за самия него. Затова е важно преподавателите, в качеството си на променливи външни фактори, да могат да влияят ефективно на резултата от тази функция.

Използвана литература:

[1] Николов П., Георгиев Л., Мадолев В. – „Психология на университетското обучение“, ЮЗУ, Благоевград 2007г.