C, PHP, VB, .NET

Дневникът на Филип Петров


* Екстравертни и интровертни личности

Публикувано на 11 август 2010 в раздел Методика.

Има много различни подходи за класификацията на хората според техните психични особености. Обикновено разделението се прави чрез оценка на реакциите на даден човек при определени ситуации, чрез която се описват чертите му. Стандартно моделите, които се съставят в психологията са двуполюсни. Например можем да оценяваме невротичността на даден човек като съпоставим неговите невротични черти спрямо средното ниво, определено от другите хора, и по този начин да го "поставим" в групата на "силно" или "слабо" невротичните. Друг пример е стеснителността - един човек можем да го определим като силно или слабо стеснителен спрямо средното ниво на стеснителност на всички хора. Естествено такива крайни разделения на само две групи са груби - в действителност обикновено имаме едно нормално разпределение на резултатите спрямо тестовете и статистически може да се определят много по-тясно специализирани групи. Колкото по-конкретно успеем да оценим даден човек, толкова по-добри резултати ще имаме в общуването си с него.

Разделението на хората спрямо техните психически качества също така може да се прави не само по специфични признаци, а и по комплекси от признаци. Такъв например е моделът създаден от Карл Юнг, който разделя хората на "екстраверти" и "интроверти". Тези два полюса разделят множеството на хората спрямо съпротивата им срещу стрес и потребностите им за общуване. Те зависят от множество от черти, които са следните:

Напълно естравертните личности са:

  • Неуравновесени;
  • Общителни;
  • Нетревожни;
  • Оптимистични;
  • Необидчиви.

Напълно интровертните личности са:

  • Уравновесени;
  • Стеснителни;
  • Тревожни;
  • Песимистични;
  • Обидчиви.

Неслучайно съм сложил думата "напълно" - реално трудно можем да кажем, за който и да е човек, че е "пълен екстраверт" или "пълен интроверт". Всъщност всеки човек има комплекс от изброените по-горе качества, които може да са развити в различна степен и рядко някой покрива абсолютно точно всичките критерии на едната от двете групи. Въпреки това на базата на статистически резултати можем да говорим, че даден човек е "част от екстравертната група" или "част от интровертната група". За удобство ще ги наричаме "екстраверти" и "интроверти". "Златната среда", т.е. неутралните хора, които имат по равно качества от всяка група, се наричат "амбиверти".

В уикипедия е дадена една таблица с примери как чрез елементарна анкета можем да определим дали даден човек е екстраверт или интроверт:

Бен Кайтлин Марк Томас Сара
Аз съм живота на купона
Да Да Да Не Не
Обичам да съм център на вниманието
Да Не Да Не Не
Аз съм надарен за решаване на социални ситуации
Да Да Да Не Не
Обичам да съм там, където е действието
Да Да Не Да Не
Намирам нови приятели безпроблемно
Да Да Не Да Не
Аз съм тих пред непознати
Не Не Да Не Да
Не обичам да привличам прекалено внимание
Не Да Да Да Да
Не обичам непланирани  срещи
Не Не Да Да Да
Обичам да работя самостоятелно
Не Да Не Да Да
Обичам да прекарвам свободното си време в усамотение
Не Не Не Да Да
Резултат 100% Екстраверт 70% Екстраверт Амбиверт 70% Интроверт 100% Интроверт

Това е и най-класическия тест за класификация на един човек. Предполагам, че на базата на въпросите в примерната анкета, можете вече сами да се насочите към същината на характеристиката на екстравертните и интровертните личности. Типа личност се формира на базата както на биологични, така и на социални фактори. Независимо от тези фактори обаче ефективното обучение изисква общуването между преподавател и студент да отчита неговата екстравертна или интровертна насоченост и по този начин да се стимулират различна група от неговите качества.

Професионално-педагогическото общуване всъщност е междуличностно отношение между два субекта - студент и преподавател. Лесно е да се досетим, че добрите отношения дават позитивни резултати, а лошите отношения - негативни. Очакваните резултати естествено са добити нови знания и учения при студента. Преподавателят е тази страна в общуването, която трябва да съдейства на студента за овладяване на знанията и придобиване на уменията, които са необходими за специалността. Когато отношението на предоватателя води до негативни емоции в студента, то процесът е неуспешен. Целта на психологията, която се основава на теорията за екстравертните и интровертните личности, е да се изгради такава методика за общуване, която да даде максимално добри емоции в студентите. За да постигнем тази цел е важно да знаем какво означава за учебната среда един студент да бъде екстраверт или интроверт.

Типичният екстраверт се ръководи от ценностите на средата около него. Той се интересува от полезното и практичното. Интересува се и действа спрямо мнението на обкръжаващата го социална среда, но в същото време стремително се опитва да представи своето мнение в нея.  В него е заложена тенденцията да ръководи, възпитава и изисква. Той е силно общителен и весел. При тежко опониране на негово мнение често избива агресия и гняв. Въпреки това той много трудно ще се обиди. Обича да прекъсва и да "спори докрай". Външните дразнители не представляват заплаха и екстравертът смело влиза в "битка" с тях.

Типичният интроверт се ръководи най-вече от субективния фактор. Когато оценява даден обект, той не се интересува от общоприетите ценности за него, а от преживяните емоции, вътрешните си потребности и изграденото лично отношение към него. Интровертът е силно обидчив и стеснителен. Не влиза в спорове и бързо се примирява с чуждото мнение дори да е крайно несъгласен с него. Външните дразнители влияят изключително силно на психиката му и дори слаби такива се приемат за силна заплаха. Няма готовност за ръководни функции, не желае да поучава и възпитава никой. Интровертите рядко проявяват каквато и да е агресивност, обичат строгия ред и ясните правила, обичат да се изолират от компанията и често са песимистично настроени към света около тях.

На базата на споменатите качества може да се изгради "тактика" за работа с екстравертни и интровертни личности. На първо място може да си твърди, че екстравертните личности са по-предразположени към практически занимания, докато интровертите са много по-добри по научни и теоретични дейности. Това трябва да се отчете при разпределяне на задачите за самостоятелна подготовка. Например на екстравертите е по-подходящо да се задават задания за практическа реализация на конкретни научни проблеми. Той лесно може да използва междупредметни връзки и да се свързва с други преподаватели за консултация. Освен това при екстравертите не е необходимо заданието да е подробно описано и алгоритмизирано. При интровертите е по-добре да се дават задания по ясни критерии и точно определени задачи, в които да се прави синтез, анализ и обобщение на чужди изследвания.

Екстравертите се стремят към спечелването на награди. Те желаят да изпъкват пред останалите и да бъдат забелязвани. Затова при тях водещата сила в учебна среда е получаването на отлична оценка. При интровертите качеството е различно - те нямат непременен стремеж към постигане на отличителни резултати, но имат сериозна тревожност от евентуален неуспех. Така можем да си направим "тактика" при поставянето на учебни и изследователски задачи - на екстравертите се изтъква възможността за освобождаване от изпит или някаква морална награда, докато на интровертите се изтъква потенциалната загуба и при тях трябва да има отрицателно подкрепление (изтъкват се евентуалните пропуснати ползи).

Относно чувството за отговорност трябва да знаем, че интровертите са изключително старателни. Те не могат да си позволят да не свършат зададената работа в обещания от тях срок. Точно на обратния полюс са екстравертите - те с лека ръка обещават дори непосилни за тях резултати. Затова е целесъобразно екстравертите да бъдат контролирани много по-строго.

Относно учебната среда екстравертите предпочитат груповата работа. Интровертите са на обратния полюс и те предпочитат самостоятелните упражнения. При поставянето на задачи е добре да се отчитат тези качества. Най-удачно е техните качества да се комбинират, т.е. да се поставят групови задачи по двойки, в които равностойно да се разпредели работата между екстраверт и интроверт. По този начин единият ще компенсира недостатъците на другия и обратно. Това обаче е важно да стане под строг контрол на преподавателя, защото екстравертите лесно поемат напълно инициативата и "извземат" или подтискат задачите на интровертите.

Поведението в учебния час също е различно. Когато бъде зададен въпрос от преподавателя към студентите именно екстравертите са тези, които ще поемат инициативата да отговорят, дори да не са подготвени да дадат верен отговор. Те не изпитват неудобство при грешка, а стремежът им за изтъкване спрямо останалите е водещ. При интровертите това не е така - често те не желаят да отговорят на зададен въпрос дори да знаят верния отговор. Затова е добре преподавателят да стимулира интровертите към влизане в диалог, но и да ги подкрепя активно, когато те водят спор с екстраверт - в противен случай интровертите лесно се примиряват с чуждото мнение и ще изпитат негативни емоции. Когато позицията на интроверт е грешна това не трябва да се изтъква грубо и директно - добре е грешката да се отбележи с притъпена критичност и той да бъде поощрен за поетата инициатива за отговор.

При оценяването на разработките трябва да знаем, че тревожността на интровертите предразполага допускането на повече дребни и несъществени грешки, но в същото време да се покриват всички акпекти на работата. Строгото отбелязване на малките грешки от страна на преподавателя често води до повишена тревожност и притеснителност в интровертните студенти. Затова диалогът по разработката трябва да е спокоен и позитивно настроен. Импулсивността на екстравертите пък ги кара често да изпипват най-дребни детайли по дадено направление, но да пропускат съществени моменти в своите работи. Интересното е, че те често приравняват стойността на големите пропуски и малките грешки. При тях е целесъобразно преподавателят специално да отбелязва коя грешка е съществена и коя не. Тяхната необидчивост не позволява на преподавателят да е по-прям и директен в оценките си.

Отново при оценяването трябва да знаем, че екстравертите много по-бързо успяват да възпроизведат запомнена информация. Те бързо завършват своя изпит и са нетърпеливи относно получаването на резултати. При интровертите ситуацията е на обратната страна - ефективната им работа изисква спокойна работна среда и достатъчно време. Често времето за изпит не им достига. Страхът от постигане на негативен резултат ги кара да избягват контакт с преподавателя, с което странят от неговата помощ. Затова по време на изпит е целесъобразно преподавателите "непоканени" да помагат на интровертите и да "връщат" екстравертите за доработване при отбелязана грешка, когато те предават прибързано своята работа.

При разработването на курсови и дипломни работи преподавателят трябва да проявява инициатива за диалог с интровертите на всяка цена. В противен случай те се затварят в себе си и предават работата си накрая. От екстравертите пък трябва да очакват повишена и дори прекалена активност. Затова при тях трябва по-строго да се дефинират работните задачи и тяхната времева последователност.

Използвана литуратура:

[1] Николов П., Георгиев Л., Мадолев В. – „Психология на университетското обучение“, ЮЗУ, Благоевград 2007г.

[2] http://en.wikipedia.org/wiki/Extraversion_and_introversion

[3] http://psiholog-bg.com/video/psihologicheskite_tipove_spored_ung.doc

 



Добави коментар

Адресът на електронната поща няма да се публикува


*