C, PHP, VB, .NET

Освен психологическите подходи за „притъпяване“ на определени негативни ефекти от чертите на личността, съществуват и няколко напълно универсални метода за подобряване на комуникацията между преподавател и ученик, които биха дали положителен резултат за всички групи от личности. Това са методи и подходи за общуване, които почти винаги довеждат до положителни емоции в ответната страна. Впрочем те са валидни не само за учебно-възпитателния процес, а за общуването по принцип.

1. Влияние на външния вид

В зависимост от мястото в йерархията, което заема, преподавателят трябва да е облечен подходящо. Принципът „шефът да е винаги с едно ниво по-класно облечен от подчинените си“ е в действие и в образователния процес. Ако например асистентите, като по-близки до студентите, могат да си позволят по-небрежен и разкрепостен външен вид (но не прекалено, защото това би разрушило авторитета им), то за един хабилитиран преподавател елегантният външен вид е задължителен. Хабилитираните и по-възрастните преподаватели като цяло трябва да вдъхват по-високо ниво на респект отколкото младите си колеги.

2. Начин на изразяване

Отново свързано с предишната точка – би направило неприятно впечатление ако възрастен преподавател използва неподходящ за възрастта си жаргон. Нивото на изказа по време на лекции трябва да е на нужното академично ниво. По-разкрепостено, но все пак дистанцирано от ежедневния език, ниво на изказ може да се използва само по време на упражнения от младите асистенти.

3. „Слизане“ до нивото на студентите

Много е важно все пак езикът, на който говори преподавателя да е „разбираем“ за студентите и ако е нужно материала дори да се елементаризира. Докато обикновено в научните трудове се използва изказ от най-високо ниво, то при преподаването трябва да е обратно – достъпен за човека, който го слуша. Преподавателят трябва да умее да разбере какво е средното ниво на студентите и да умее да преподава на разбираем за тях език, да се съобразява с тях. В противен случай той ще отблъска студентите.

4. Умерена атрактивност

Тук думата „атрактивност“ се използва в смисъл да се „предизвика интерес“. Дали това ще бъде чрез демонстрация на интересно практическо приложение, дали чрез хумор, показване на парадокс или задаване на интересен въпрос – важното е преподавания материал да не бъде „сух“ и еднообразен. Последното е особено важно ако се преподава пред екстравертни личности.

5. Без лични пристрастия

Дори личното мнение по даден въпрос да е в синхрон с мнението на мнозинството, ако то все пак засяга по негативен начин дори малка част от групата е добре да се избягва неговото изказване. Обсъждането на странични теми не е изключено и дори понякога е нужно, но в никакъв случай преподавателя не трябва да допуска да изпадне в конфликт с негов студент по дадена външна за учебния процес тема.

6. Без догматичност

Това особено засяга студентите – те не обичат да бъдат наставлявани. Ако това се налага, то трябва да получат наставлението така, че да се предизвика личен стремеж от тяхна страна да бъде извършено нужното действие. Тоест вместо догматични наставления трябва да създаваме чувство за „задължителна избираемост“.

7. Признаване на личните грешки

Когато студентите открият грешка в работата на преподавателя те обикновено се радват да я изтъкнат. Напълно погрешно е преподавателя да реагира защитно или още по-лошо – нападателно. Редно е грешките да се признават по начин, който все пак не руши личния авторитет. Най-добре това се получава чрез внасянето на шега или друг хумористичен елемент.

8. Отзивчивост

Когато студентите изискат помощ от преподавател, то е редно тя да му бъде оказана. Ако преподавателят не е редовно отзивчив към молбите на студентите, то те започват да се дистанцират от него и да отбягват последващо задаване на въпроси.

9. Подкрепа на самостоятелната активност

Преподавателят трябва да насърчава всяка самостоятелна активност, която тя е проявена от негов студент. Всеки стремеж към самостоятелна работа е добре дошъл за учебния процес. В последствие критичността към постигнатите резултати трябва да е обективна и убедителна, но в никакъв случай не и негативна. Не е проблем да се казва „можеше да се справиш по добре…“ и да се посочат грешки, но определение като „направил си го ужасно зле…“ ще има негативен ефект в последващата комуникация.

10. Персонализация

Много е добре ако преподавателят умее да запомня имената на студентите и се обръща към тях лично по име. Това създава чувство на симпатия и близост. Това показва индивидуално внимание, което поражда положителни емоции. За съжаление помненето на имена е рядко изразена способност при преподавателите, особено във висшите учебни заведения.

11. Приветливост

Лошо за комуникацията е ако лицето на човек издава неприятни гримаси. Добре е изражението на преподавателите да е умерено приветливо и дружелюбно. Усмихнатите и дружелюбни хора обикновено получават същата реакция в замяна. За това си има и народна поговорка: „каквото повикало, такова се обадило!“.

12. Умерено преувеличаване на положителната оценка

Когато студентът постигне успех в учебна задача, то той ще изпита приятни емоции ако бъде похвален от преподавателя. Не е изключено преподавателят леко да преувеличи положителната си оценка, като по този начин вдъхне допълнително задоволство в ответната страна. Трябва обаче да се избягва силна хиперболизация – тя вече започва да отблъсква.

13. Общи изисквания и обективно оценяване

Изключително лошо е когато студентите усетят фаворизиране на някой от тях. Критериите за успех и оценка трябва да са еднакви за всички. Освен това е редно всеки един от студентите да получи убеждение, че са постижими.

14. Амбивертност

За да бъде харесван едновременно от екстравертите и от интровертите, то преподавателят трябва да се стреми да подхожда към колективните задачи като амбиверт. Той трябва да е умерен във всички свои действия. Не трябва да се налага върху мнението на студентите, но и не трябва да позволява прекалено своеволие от тях. Скоростта на преподаване трябва да е на средно ниво, което да не се чувства като бавно от екстравертите и да не е прекалено бързо за интровертите.

15. Достатъчна дистанция

При личните индивидуални контакти дистанцията на общуване трябва да е „една ръка разстояние“. Лошо е когато се говори от прекалено близо, защото това създава чувство на интимност. Обратно – говоренето от прекалено далеч е прекомерна дистанцираност. Когато се говори пред група, то трябва естествено да се спазва по-голяма дистанция, но без тя да е прекалена. Обикновено хората имат естествено чувство за адекватна дистанцираност и малцина правят изключение.

16. Позитивно очакване

Преподавателят трябва винаги да е настроен положително в очакванията си към студентите. Не е редно да има предварително негативно настроение към тяхните резултати. Това настроение винаги се усеща от ответната страна и води до негативни емоции. Преподавателят трябва да търси доброто в студентите и да оценява със „слаб“ само тогава, когато не го намери. Обратното – нарочното търсене на грешки – е лоша практика, която вреди на комуникацията.

17. Личните проблеми да остават „вкъщи“

Личните проблеми и несгоди на преподавателя нямат място в учебната зала. Студентите нямат нужда и полза да разбират за тях. Затова преподавателят трябва да може да ги „изключва“ и да забравя за тях по време на процеса на преподаване.

18. Изслушване

При всички разговори, дори в ежедневния живот, добрата диалогичност се основава на изслушване на ответната страна. Ако по време на комуникация едната страна прекъсва системно другата, то комуникацията е нарушена и не е добра.

19. Ненатрапчива аргументираност при прояви на самозащита

„Самозащитата“ се проявява от страна на студентите тогава, когато те почувстват застрашеност за своя авторитет. Това се получава например когато не са изпълнили учебна задача в срок или когато не са подготвени по дадена тема. Обикновено реакциите на самозащита са недооценяване на непостигнатото, умаловажаване на проблема, отказ от обсъждане, агресивност, инфантилност и др. При наличие на прояви на самозащита не е разумно преподавателят да влиза в остър конфликт със студентите. Той трябва ненатрапчиво, но добре обосновано да им покаже, че много добре знае за какво става дума, след което да отклони темата в посока на учебната дейност. Всяко едно противопоставяне или още по-лошото – опит за унижение просто ще увеличат проявата на самозащита и в крайна сметка ще доведе до ненужен за учебния процес конфликт. Вместо спор, преподавателят трябва да представи чувство на лична разочарованост.

Използвана литуратура:

[1] Николов П., Георгиев Л., Мадолев В. – „Психология на университетското обучение“, ЮЗУ, Благоевград 2007г.