C, PHP, VB, .NET

Начините по които човек усвоява информация са много разнообразни. Различията в подходите за усвояване на информация са не само индивидуални, а зависят от множество фактори. Въпреки това практиката показва, че съществуват различни методи и стратегии за учене, които значително подобряват успеваемостта и ускоряват напредъка в обучението. Естествено те са пряко свързани и със съответни методи и стратегии за преподаване.

Модерното разбиране е, че ученето е творчески процес. То не е просто усвояване на предварително подготвена от учебната система информация, а е синтезирането ѝ от различни източници и непрестанно търсене на нови и съвременни идеи и теории свързани с нея. Основни моменти в ученето са мотивацията и стремежът към научно познание. Първото зависи пряко от методите на преподаване на учителят (както и от множество други фактори като социалната среда например), а второто зависи пряко от избраната стратегия за учене.

Основната стратегия за учене е задаването на въпроси към преподавателя. Иновативното разбиране в средите за образованието е именно, че учениците трябва да бъдат мотивирани сами да търсят знания от учителя, а не да бъдат заставяни да ги приемат от него. За целта обаче е нужно учениците да усвоят ефективна стратегия за учене още от най-ранните си детски години. Освен това тази стратегия постоянно трябва да се адаптира към промените, които настъпват все по-динамично в обкръжаващия ни свят.

Основен двигател на образователната система в момента е класно-урочната система на обучение. Практически обаче се оказва, че неимоверно по-добри резултати постигат онези ученици, които са силно мотивирани и отделят свободното си време в самоподготовка. Затова се смята, че тенденцията трябва да бъде такава, че класно-урочната система на обучение да се фокусира именно върху мотивацията за самоподготовка на учениците и да стимулира пряко стремежът за творческа изява, която е налична във всеки човек (но не винаги е „отключена“). Освен това получавайки ефективна стратегия за учене по един предмет тя лесно може да бъде пренесена и използвана при друг в процеса на самоподготовка и то независимо, че преподавателят по другия предмет може да не е достатъчно добър. Затова е изключително важно да се дава шанс на учениците да наблюдават вариантите, които предлагат различните учители и да правят информиран избор за това защо, какво, как, къде и кога да учат. Последните две изброени в списъка са възможности за избор, които се дават именно от процеса на самообучение.

Както беше написано в статията за екстравертни и интровертни личности различните хора подхождат към учебния процес по различен начин. Едни предпочитат знанията да им се „сервират наготово“ и да приемат думите на учителя като закон, а други предпочитат да подлагат всичко под съмнение и винаги да търсят алтернативни решения. Така в този „шарен свят“ от най-разнообразни видове ученици и индивидуалности съществуват и най-различни стратегии за учене. Едни стратегии са ефективни при едни личности, но същите може да дават негативен ефект при други. Затова стратегията за учене трябва да е мотивиран избор на самия ученик и да бъде строго индивидуална спрямо неговите потребности. Така се оказва, че освен сферата на научното познание и методите за изучаването ѝ са също толкова важни. Правото на избор на стратегия за учене впрочем е силно свързано и със самата мотивация на ученика.

За постигането на такава индивидуализация в обучението е нужно да се преосмислят всички поставени досега цели. До момента критериите за постигане на отличен успех включват изискването за усвояване на огромно количество информация и придобиването на множество умения – в общи линии точно толкова, колкото да уплътнят напълно разумното количество време, което физически един средностатистически индивид може да отдели за обучението си. Една широко зараждаща се тенденция в световното образование е тези количества от информация да бъдат намалени, а останалото „незаето“ време за обучение да се запълва именно от творчески процес. С други думи трябва да оставим учениците да задават собствени въпроси, да формулират нови задачи, да решават нерешени в учебника проблеми.

Казаното в последния параграф променя и разбиранията за мотивацията. Ако досега основната мотивация в обучението бяха „добрата оценка“ и „взимането на изпит“, то новата тенденция в образованието ни вменява нуждата от съзнание за саморазвитие у учениците. Това прави задачата на училището и учителите още по-тежка – те трябва вече освен да предават информация и да стимулират индивидуални идеали и стремежи във всеки един ученик. Не на последно място учителите трябва да могат да насочват всеки един ученик към най-правилната за него стратегия за учене. Това изисква от тях да имат квалификация не само по учебния предмет, по който преподават, но и по педагогика, психология и философия.

Не на последно място в този модел на обучение идва оценяването. Очевидно е, че следвайки индивидуален подход на обучение трябва да имаме и индивидуален подход при оценяване. Най-важната част от него всъщност се явява „самооценката“! Ако успеем да накараме учениците да добият адекватна самооценка за своите знания и умения, то ние неимоверно много ще ги стимулираме за още по-амбицираното им усвояване и развитие. При съвършено завършен вариант на такава система стандартната форма на външно оценяване би била дори ненужна.

Първата стъпка, която трябва учителите да предприемат към развитието на творческите способности на техните ученици е да прекъснат монотонността и еднообразието. Именно те са първичните „убийци“ на творческият устрем у всеки човек. Ако един ученик предварително знае какво ще се случи в даден учебен час, то той инстинктивно предприема действия за самозащита срещу неприятните за него задължения и обратното – пренавива се в очакване на позитивните моменти. Първото води до нежелание за учене, а второто до разочарование от учебния процес. Напълно противоположният процес обаче също не е препоръчителен – може да се породи и страх от неизвестното. Затова учителите трябва да впрегнат всичките си усилия в създаване на „очакване на интересното“.

Втората стъпка е да се даде неимоверно по-голяма важност и тежест на домашните работи. Именно те са основата на самообучението и те са най-широкото поле за творческа дейност. Но именно тук образователната институция трябва да срещне сериозната подкрепа на всички други граждани в обществото – родителите трябва също да насърчават творческите заложби на своите деца, а не „да им пишат домашните“. Реално погледнато това е една много дългосрочна и изключително инертна дейност, за постигането на резултат от която ще е нужна смяната на няколко поколения.

Третата стъпка е да се стимулира осмислянето на запаметената информация. Повечето хора знаят думата „зубрене“ и са убедени, че това е нещо лошо за обучетелния процес. Истината обаче е друга: „зубренето“ само по себе си е метод за ефективно запаметяване на големи обеми информация. С други думи „зубренето“ е стратегия за учене, която води до ефективно запомняне. От тази си гледна точка то не е никак лошо. Лошото е, че то не води до споменатото осмисляне. Така, че в училище всъщност е погрешно да се правят опити за премахване на наизусяването на „клиширана информация“ (каквито течения вървят в момента активно). Напълно наложително е обаче всяка „зазубрена информация“ да бъде подробно обсъдена и анализирана. Именно така трайно запаметеното се превръща от „ненужна информация“ в „знание“! „Зубренето“ трябва да се превърне в естествен помощник на познанието.

Четвъртата стъпка е създаването на навик за организация на времето в учениците. Учебната практика досега показва, че учениците не умеят да организират времето си за учене, т.е. те не знаят отговора на въпроса „кога да се учи“. Това е особено видно във висшето образование, където студентите редовно оставят ученето „за накрая“, т.е. по време на сесията. Редно е преподавателите и учебната система като цяло да преосмисли този процес и да приучим учениците към по-добро организиране на времето си за учене. Това се постига чрез по-голямо „разчленяване“ на учебните задачи и по-строго фиксирани срокове за тяхното изпълнение. С течение на времето това ще стане автоматизиран навик, който ще се предава от поколение на поколение и тогава тежестта върху образователната система от това „ситно планиране“ ще се отмени.

Един от основните недостатъци на текущата система на обучение е липсата на умения за работа в екип. Обикновено хората се научават на такива чак когато попаднат в работна среда. Образователната система трябва да отговори адекватно на тези нужди. Затова е нужно да се стимулира екипната работа, което включва в себе си дори въвеждането на нова система за „групово оценяване“. Разделянето на учениците по групи за работа в клас, както и заданието на домашни работи по групи обаче трябва да отчита индивидуалните способности и потребности на всеки участник в групата. Неправилно е да се формират групи по приятелски принцип (както обикновено самите ученици се разделят) – по-добре е непрекъснато да се експериментира и групите да са колкото се може по-разнообразни.

Много „добре забравен“ метод в образователната система са „практиките“. Връзката между учебната, често приемана като чисто теоретична информация, и практиката се оказва една от най-основните движещи сили за мотивацията на учениците. Знания, които дават непосредствена практическа реализация, се оказват много по-лесно усвояеми, отколкото такива, които имат чисто абстрактна сфера на действие. Затова не е лошо да се помисли за национални стратегии и намиране на средства за засилена практическа демонстрация на полезността от получените в учебна среда знания. В последните години стремежът за краткосрочно икономическо развитие на капиталистическото общество остана длъжник на образователната система в този аспект и то в световен мащаб.

Нещо, което беше споменато на няколко пъти в статията беше нуждата от индивидуален подход и стимулиране на творчеството. Именно творчеството трябва да бъде стимулирано, но и адекватно оценявано. Време е образователната система да прекъсне практиката на унижение на слабите ученици излизащи пред черната (вече по-модерно бяла) дъска и обратно – поощрение само на добрите. Този подход довежда до страх от творческа изява и естествен рефлекс за самозащита при слабите ученици и води до класово разделение още в ранна детска възраст, а в крайната си фаза води и до отказ от участие в учебния процес на определени групи от ученици. Затова напротив – трябва да се стимулират груповите дискусии и учениците с по-слаби резултати да се въвличат в колективна работа с по-добрите от тях, като по този начин колкото се може повече ученици да участват активно в учебния процес.

Леко извън общите щрихи на темата, но съществено свързано с нея трябва да се спомене и едно изключително иновативно течение в обучението, което с гордост трябва да се спомене, че е измислено от българин. Става въпрос за „сугестологията“ на др. Георги Лозанов, която получи сериозен световен интерес, но за нещастие не успя да се наложи у нас и в момента е позабравена. Оригинално тя е създадена за целите на обучението на ученици само в сферата на чуждите езици, но от по-далечна гледна точка след изминалото време можем да кажем, че много от нейните идеи имат почва за образователната система като цяло. Основната цел, която тя си поставя е увеличаването на скоростта на възприемане на информацията. Тази наука и практическите резултати постигнати от нея ни дават основание да смятаме, че човек може да усвоява информация както със съзнанието, така и с подсъзнанието си. Именно силата на внушението чрез подсъзнанието е нещо, което образователната система и до днес е не е използвала. Основните презумции на сугестологията стъпват на закони, почти всички от които се припокриват със стандартното образование. Затова не е изключено глобално в сферата на образованието да почерпим опит от нестандартните идеи и различните методи на преподаване. Например метод, залегнал в основите на сугестологията е да се дават винаги повече задачи на учениците, отколкото те потенциално могат да свършат. Практически това показва негативен ефект на демотивация в краткосрочен план, но и силно позитивни резултати на повишена амбиция за добиване на все повече и повече знания в дългосрочен план.