* Психологическо развитие в студентската възраст
Публикувано на 04 август 2010 в раздел Методика.
Според модерната теория за развитието и саморазвитието на човека, личността е продукт на три фактора - биологичен, социален и волеви. Първите два отдавна са добре познати на всички и често са дискутирани и осъзнавани дори от неспециалисти. Третият все още подлежи на сериозни дискусии.
Биологичният фактор за развитие са най-общо казано нашите генетични и физически дадености. Едно ниско дете например е малко вероятно да стане добър баскетболист. Дете с умствена изостаналост определено знаем, че ще напредва много по-бавно в своето обучение от своите връстници и ще трябва да отдели много повече време за усвояването на един и същи материал спрямо тях. Отчитането на биологичните различия между всички индивиди и индивидуализирането на обучението спрямо техните специални потребности е основна задача на началната и предучилищна педагогика. Смея да твърдя, че там проблемите отдавна са анализирани в дълбочина и учебните програми са адаптирани според биологичния фактор на развитие на децата. Не може да се каже същото обаче за средното и дори въобще за висшето образование. В общи линии се наблюдава тенденцията, че колкото по-възрастни са учениците, толкова по-слабо подготвени за отчитане на биологичния фактор са техните съответни учители. Това най-вероятно се дължи и на факта, че голяма част от учениците със силни психологични различия, следствие на биологичния фактор, "отпадат" от процеса на обучение (не винаги буквално). Така в по-горните класове те се приемат по-скоро като "ненужни" и "безперспективни", нещо което смея да твърдя би трябвало да бъде недопустимо за който и да е учител. Например често в училище може да се забележи пренебрежително отношение на треньорите по физическо възпитание към учениците с по-слаби физически показатели. По други учебни предмети често се наблюдава преференциално насочване на учителите към своите т.нар. "талантливи ученици", а нуждите на останалите и най-вече на изостаналите често биват пренебрегвани. В университетите този ефект обикновено се изостря до силна крайност. Определено решението на този проблем е огромно предизвикателство пред педагогическата общност.
Социалният фактор за развитие е този, който се изтъква като решаващ за определянето на разликата между индивиди с "равен" биологичен фактор. Дори по медиите ежедневно се говори за "ролята на семейството" в обучението. Всъщност именно то е основополагащ фактор за най-важния период от психологическото развитие на човек - детството. Предполагам всички ще се съгласят, че едно несоциализирано дете много трудно ще се впише в учебната среда в училище и е съвсем очаквано то да постига по-слаби резултати от връстниците си. Не по-малко важна е и социалната среда на обкръжението на детето. Много са примерите за слаби ученици, които силно повишават своя успех при смяна на средата (например при преместване в ново училище). Социологизаторската теория и изследванията свързани с нея безспорно са доказали нуждата от задължителен синхрон и положително взаимодействие между семейната, социалната и учебната среда. Според Виготски социалната връзка между средата и психиката на човек се явава на две равнища - външно (интерпсихически условия) и вътрешно (интрапсихически условия). Задачата на учителите е да въздействат чрез интерпсихическите на интрапсихическите условия и по този начин да катализират развитието на социалния фактор в учениците.
Волевият фактор е възможността на индивида да преодолее недостатъците на биологичния и/или социалния си фактор. Неизчерпаемата сила на човешката воля нееднократно е доказала забележителни резултати, които преодоляват на пръв поглед непреодолими физически и социални бариери. Например не е рядкост ученик от бедно семейство с неуки и дори "лоши" родители да постигне изключително високи резултати и "да се откъсне от социалната си среда". Същото важи за много незрящи и хора с увреждания, които много често можем да видим на равностойно и дори по-високо интелектуално равнище от своите връстници. Същото важи естествено и в обратна посока - слаб волеви фактор нерядко е причина за ученици от "добри семейства" да изостанат значително в своето обучение. Много често последното се предава на "презадоволяване от социалната среда", но има примери когато и това не е съвсем вярно.
Развитието на волевия фактор е нещо, което определено заслужава да получи нужното внимание в училище. Учителите трябва активно да търсят ученици с висок волеви фактор и да бъдат техен активен партньор. В пълна степен това важи при тези ученици, които са "ощетени" от биологичен или социален фактор.
Волевите качества на човека всъщност са основните, които влияят на неговата самоподготовка. Колкото по-силен волеви фактор притежава един ученик, толкова по-активна е неговата самоподготовка. Затова, когато заговорим за обучение в университет, именно волевият фактор започва да се явява изключително важен и дори основен. Именно създаването на стремеж към научно познание у студентите е основната цел на всеки преподавател, а то няма как да се получи без проявен явен интерес към дисциплината. Използването на догматичен стил на обучение в университетите винаги води до отрицателни резултати на негативна нагласа към учебния предмет. Студентите вече са достатъчно възрастни и не обичат да бъдат поучавани и съветвани без сами да са пожелали това. Забележете, че дори човечеството като цяло често отказва да се поучава от опита на историята и често преповтаря едни и същи грешки. Този психологически момент трябва да се отчита от преподавателите и особено във висшето образование те трябва да адаптират повече към стимулиране на развитието на волеви фактор и по-малко към догматично предаване на информация.
Във висшето образование още трябва да се отчете нещо изключително важно - там отсъства партньора в лицето на семейството. Това съвсем естествено води до силни сътресения в социалния фактор за психологическо развитие - средата се променя рязко, а от там се получават много изменения в психиката на студента. Затова, особено в първата година на обучение, преподавателите трябва изключително силно да се фокусират върху развитието на волевия фактор в своите студенти и така да тушират и превъзмогнат каквито и да е евентуални негативни сътресения породени от промяната на социалната среда. В този смисъл като, че ли академичните среди в световен мащаб са масово длъжници на обществото, защото много често се вижда явлението най-добрите преподаватели да преподават само в по-високите курсове (вътрешноуниверситетски това се счита за естествена йерархична подредба спрямо научните им постижения) и студентите от първи курс, които имат най-голяма нужда от тях, да бъдат "изпускани" от по-слаби и все още неопитни педагози.
Задачата за познаване на душевността и съвремения облик на студентите е силно облекчена за асистентите, които обикновено водят семинарни и практически упражнения. Логически причината е, че те самите са достатъчно млади и съвсем скоро именно те са били част от групата на студентите и добре познават социалната им среда. Това често е и причината студентите да чувстват асистента по-близък до себе си, отколкото хабилитирания преподавател. Именно това предимство трябва активно да се използва при активирането на волевия фактор. Важна задача на асистентите е да катализират процеса на адаптация на бившите ученици към новата учебна среда. Именно те трябва първи да приобщят студентите към учебния процес разделен на лекции и упражнения. Най-вече трябва да предадат трайно нова формална представа в студентите, че добрият преподавател не е този, който ги учи, а е този, от който те учат. Последното важи и в средното образование, но там учениците не са достатъчно психологически зрели, за да го осъзнаят директно. Именно то в бъдеще ще бъде основната движеща сила за проява на желание, т.е. волеви фактор, за редовно посещение на лекции и семинарни занятия - не защото се изисква, а защото те самите искат. Асистентите обаче нямат практическия опит да постигнат добри резултати в тази дейност. Затова е нужно активно съгласуване и консултиране с хабилитираните преподаватели по въпросите на психологията, като по този начин асистентът се явява "мост" между специалиста и студентите.
Психологията на студентите е много младо течение в науката. Една от основните причини е швейцарският невролог и детски психолог Едуард Клапаред, който представя теорията, че психологическото развитие на човека приключва до завършване на тийнейджърския период, т.е. 18 годишна възраст и по този начин нелеко възпира течението за ориентиране на психологията към по-възрастните. Според него над психиката може да се влияе най-силно в най-ранна възраст и колкото по-възрастен става индивида, толкова по-слабо е влиянието на педагозите над него - нещо, което до началото на миналия век се е считало за практически вярно.
Практиката в последните години, когато техническата революция засили изключително своите темпове, показа друго: потребността от все по-добри специалисти в социалната сфера изиска по-масово висше образование, а от там започна да се наблюдава интересен феномен - волевият фактор на студентите се катализира от самосебе си, като това доведе до сериозни промени във уж вече завършилото им психологическо развитие. Така развитието на психическите възможности всъщност се оказа, че е процес пряко свързан с характера и богатството на дейностите, с които трябва да се занимава индивида и няма задължителна възраст за техен застой или деградация. От този момент нататък развитието на наука за психология на годините след юношеството стана наложителна.
Именно на основата на богатството на дейностите, вече е съдена т.нар. "възрастова психология". На нейна база започваме да говорим за "календарна възраст" и "интелектуална възраст". Смята се за напълно нормално явление хора от еднаква календарна да са на различно ниво на своята интелектуална възраст. Освен това колкото по-голяма е календарната, толкова по-големи разлики се наблюдават сред индивидите в интелектуалната им възраст. Това постепенно наложи размествания в консервативните разбирания за периодите на обучение. Вече не е изключение деца да започват по-рано училище, да прескачат класове и да завършват по-рано периоди на обучение. Обратното (повтарянето на класове) е наложила се по принудителен път дългогодишна традиция.
Нека накрая да се върнем малко по-назад в темата към социалния фактор за развитие. Вече споменахме, че най-бурно развитие на психологическото си развитие човек получава в своето детство. Още повече - оказва се, че това важи от най-ранна възраст дори по време на "бебешкия период". Ярки доказателства за това са следните:
- Френската изследователка Зазо е проучвала психическото развитие на децата от две африкански племена от един и същи регион. В едното когато майките отивали на работа окачвали децата на люлки по дърветата и само от време на време отивали да ги наглеждат и хранят. В другото племе били измислили приспособление, с което майките носели децата на плещите си по време на работния си процес. Резултатите от изследването били, че емоционалното общуване между майките и децата във второто племе довеждали до много по-високи показатели в последващото психическо развитие на децата;
- В България В. Манова-Томова е изучавала разликата в психическото развитие между децата отглеждани в сиропиталища и такива в нормални семейства. Отсъствието на редовен социален контакт с по-възрастни хора се явил еднозначен показател за изоставане в психичното развитие на децата оставени без родителски грижи;
- През 1920г. индийският учен Сингх открил две деца отгледани от вълци. Едното било на година и половина, а другото на шест години. Впечатлило го това, че децата били приели напълно поведението на вълците - ходели на четири крака, виели, бояли се от светлина и огън, не приемали храна от ръка и др. Малкото дете починало скоро, но по-голямото живяло още около десет години. Сингх установил, че въпреки огромните усилия, които положил, голямото дете не успяло да се адаптира към психическото развитие на връстниците си и силно изоставало от тях. Важните изводи от това изследване са, че на първо място човек е много лесно адаптивен към средата, но и че средата силно влияе на човек в неговото ранно развитие, както и че пропуснатото ранно развитие много трудно се наваксва, дори с интегрирането на индивида към най-добрата възможна социална среда.
Така, с неизбежното масовизиране на висшето образование и по-широкия достъп до него, остава въпросът "възможно ли е да наваксаме пропуски в психичното развитие на студентите, които са допуснати в предишните периоди на обучение"? Отговорът е утвърдителен, но това може да се постигне много по-трудно, отколкото става в ранна възраст. Оказва се, че колкото по-възрастен е индивида, толкова по-слабо се влияе от социалната среда, т.е. интерпсихическите условия влияят много по-малко върху неговите интрапсихически условия. Затова рецептата се крие по-скоро в развитието на споменатия по-горе "волеви фактор". Практически се оказва, че волевият фактор влияе върху интелектуалната възраст на човек инвариантно от неговата календарна възраст. Така митът, че има хора, които са "прекалено възрастни, за да учат" е напълно развенчан.
Използвана литература:
[1] Николов П., Георгиев Л., Мадолев В. – „Психология на университетското обучение“, ЮЗУ, Благоевград 2007г.
[2] Vygotsky L.S. – “The Collected Works”
[3] Мухина В.С.– “Возрастная психология”, изтегли
Аз мисля, че има и още едно друго качество, което също сподпога умственото развитие и то е търпението. Човек за да постигне нещо трябва да е търпелив и постоянен за да има ефект неговия труд. Тук не искам да отричам значението на волята като фактор за постигане на успех, но смятам че имат, що годе, еднаква "тежест". Бих искал да добавя това видео http://vbox7.com/play:6e093311 което е доста интересно и потвърждава думите ми до някаква степен.
"Така митът, че има хора, които са „прекалено възрастни, за да учат“ е напълно развенчан." Това съшо ме накара да се замисля. Не е ли доказано, че човек учи чужд език по-лесно, докато е по-млад и обратното, колкото е по-възрастен толкова по-трудно запомня нови думи, граматика и т.н.
Извинявам се за няколкото правописни грешки в предишния ми коментар, но доста ми се спи вече...
Въпросът с търпението е съвсем различна тема. Очевидно е, че вниманието на детето се задържа много по-кратко отколкото на възрастен човек. Психологията отдавна е отчела този фактор и е адаптирала учебните програми спрямо това. Например в училище часовете са по 45 минути, а учебен предмет не продължава повече от два учебни часа (с почивка между тях), докато в университетът нещата постепенно се променят - там в първи курс лекциите траят обикновено по два астрономически часа в блок, а по-нататък се появяват и такива по три и дори четири. Аналогично тежестта и количеството на задачите за самоподготовка са различни за различните възрасти. Смея да твърдя, че проблемите на търпението и задържането на вниманието на учениците отдавна са решени и изчерпани (дори неформално това е синергитичен процес, защото самият преподавател активно комуникира с аудиторията си и той дори неосъзнато винаги реагира при наличие на намалено внимание).
Колкото до втория въпрос - напълно практически е доказано, че когато човек остане без надзор на преподавател (под различните му форми като учител, професор, работодател...) то обикновено постепенно неговия волеви фактор угасва. Изследванията на Фестингер категорично казват, че "всеки човек се стреми да запази своят хомеостазис". За повече информация прочети предишната статия, където съм (попре)писал за когнитивен дисонанс.
Затова и примерите за хора, които са достигнали високо научно ниво изключително и само от самоподготовка, са много малко. Дори извън учебната среда (където наистина примерите с хора постигнали успехи само и единствено чрез самоподготовка са единични случаи) се наблюдава същото. Хората, които успяват да станат работодатели са много по-малко от работниците. Масово хората избират да бъдат работници и да градят кариера в дадена фирма (там вече изградената работна среда се явява техен преподавател и ги насочва в "занаята"), вместо да се опитат да развият собствен бизнес (т.е. да усвоят занаята на базата на самоподготовка).
Тезата в статията е, че с помощ на качествен и подготвен по психология преподавател, всеки човек, независимо от неговата възраст, може да активира своя волеви фактор и да продължи своето развитие.
"По други учебни предмети често се наблюдава преференциално насочване на учителите към своите т.нар. „талантливи ученици“, а нуждите на останалите и най-вече на изостаналите често биват пренебрегвани."
....
"... - напълно практически е доказано, че когато човек остане без надзор на преподавател (под различните му форми като учител, професор, работодател…) то обикновено постепенно неговия волеви фактор угасва."
Все още си спомням мой съученик, който не блестеше с висок успех и в началото на 6-ти клас все още сричаше. Учителката по литература му каза пред целият клас, че по-лош ученик от него не е виждала и е шампион по грешки на диктовките и спря да работи с него. И точно тогава той се 'хвана в ръце' и си навакса, даже дръпна напред, отиде на олимпиада по литература и беше с най-добър резултат от учениците в моето училище. Според мен критиката и точно отказването повече да се занимават с него го мотивира да докаже, че може. Той не се почувства "ненужен" и "безперспективен", а напротив, стана "талантлив ученик".
При студентите различията в биологичният и социалният фактор са по-големи отколкото при учениците и според мен при студентите индивидуализмът е по-силно изразен. Напълно съм съгласна, че един преподавател трябва да има и добра подготовка по психология. Според мен за да си добър психолог трябва да можеш да виждаш отделните качества в даден човек и да можеш да преценяваш как би реагирал този човек в дадена ситуация. Но за да ги научиш тези качества ти трябва време, а когато студентите са много, то и времето става много. Аз мисля, че всеки човек изисква индивидуален подход. Така го виждам аз, но може и да бъркам, защото с това мое виждане не мога да си обесня следното нещо: как може един преподавател да повлияе върху волевият фактор на студентите, когато преподавателят вижда всяка седмица (в прродължение на 15 седмици) за по 2 или 4 часа 200 студента, всеки със своят индивидуализъм? Спред мен може да повлияе само на една част от тях, тъй като подхода, който ще предприеме ще е 'печеливш' само за нея. Ти, например, каква точно цел си поставяш - да развиеш волевият фактор при ВСИЧКИ от тях или при определен % от тях? Беше ми казал, че ако виждаш, че някои е по-добър от средното ниво му даваш самостоятелна задача. Това според мен си е индивидуален подход и той (мое лично мнение) е най-добрият, но останалите в групата какво ги правиш? Как успяваш в 90 мин да успееш да повлияеш на всички? Не казвам, че е невъзможно, наистина ми е любопитно, ако е възможно - как става? :-)
В твоя пример именно учителката без да иска е повлияла на волевия фактор на съученика ти. Чрез публичното унижение от авторитетна личност той е получил силно желание да се докаже. Тук е момента да отбележа, че не подкрепям публично унижение на който и да е въобще. В масовия случай НЕ работи.
Сега на конкретния ти въпрос. Първо е добре да формираме базиса - наистина се срещам с конкретни студенти по 2 до 4 часа седмично, но в никакъв случай количеството не е 200! Семинарните упражнения се провеждат в групи по 12-14 студента (реално някои не идват и практически работя с между 8 и 10). Поне по информатика е така. Така, че смея да твърдя, че имам достатъчно време за индивидуализация. Освен това с някои от тях работим извън часовете - идват на консултации, търсят ме по ICQ, e-mail. Да признавам си, че има нужда от усъвършенстване на процеса, защото това обикновено се активира в последните три-четири седмици преди сесията.
Освен това не разбирам защо под индивидуален подход ти разбираш работата с всеки един студент поединично?!? Съвсем нормално е студентите да изпитват различен вид трудности по групи. Едни изпитват трудности при доказателства с допускане на противното, други изпитват трудности при доказателства чрез намиране на необходими и достатъчни условия. Трети имат проблеми с индуктивните доказателства. Проблемите на всяка една група се решават именно с индивидуален подход, но към всички студенти от групата накуп. И то трябва да се направи така, че през това време на останалите студенти да не им е скучно. Това вече е майсторлъка на хабилитираните преподаватели, които водят лекции. Лично чувствам, че съм доста далече от овладяването на тези способности. Но съм ги виждал и наблюдавал при мои преподаватели нееднократно.
:-) Мдам, в масовият случай публичното унижение не работи, но има и такива случаи, когато това е начин(ът?). И тогава идва въпросът дали целта оправдава средствата (Затова те питах дали си поставяш 100% успеваемост или не;-))
За бройката студенти, извинявай, мислех че всички групи ги водиш. т.е. да 14 студента на семинарно упражнение, но имаш много семинарни. И до колкото знам групите на упражненията в ТУ са административно разпределени, т.е. във всяка група имаш от всички (или поне повечето) подгрупи. И примерно имаш трима студента, които имат проблеми с индуктивните доказателства, 2 с доказване на противното, 3 чрез намиране на необходими и достатъчни условия и т.н. И отделно пък всеки от тях асимилира информацията по различен начин и то почти стана на всеки по отделно да се обясни, защото всеки не разбира различно нещо или пък има нужда от различен начин на обеснение ... затова казах работа с всеки студент по единично - не си представях как сформираш групите, когато имаш административното разпределение.
Казваш, че от 12-14 студента, практически идват 8-10. Това означава ли, че ти се отказваш да търсиш начини и останалите 2-4 студента да започват да идват?
Темата ми стана интересна, защото според мен казаното в нея е валидно не само за образованието в учебните заведения, но и след това - на работното място. И от една страна се чудех какво може да направи един човек, за да обясни по-добре, от друга страна - когато не разбирам, започвам да се чудя къде точно трябва да си пречупя мисленето, за да разбера този, който се опитва да ми обесни и накрая - до кога има смисъл да полагаме усилия и кога е по-добре да се откажем... Стоимен каза, че търпението е важно, но си мисля, че и то си има граница.
100% успеваемост? Това е абсурд! Все пак сме хора... Скоро ще напиша статия с едни световни статистики, които може би силно ще стреснат повечето хора.
Втори абзац - старая се
За 2-4 липсващи студенти - имаме все още работеща система със "заверки", но признавам, че леко сме либерализирали режима. Позволяваме отсъствия. Все пак да държиш човек насила също не е добре - влияе негативно на останалите от групата. За някои хора може би не преподавам добре и предпочитат самоподготовка (е, крайните резултати след изпита показват реалната ситуация).