C, PHP, VB, .NET

Дневникът на Филип Петров


* Владимир Свинтила

Публикувано на 23 юни 2009 в раздел История.

Когато говорим за българска литература, обикновено в училище се изучават предимно възрожденски автори. Много малко се засяга темата „публицистика“, а още по-малко се говори за авторите, писали след 1944г. Това може би изглежда логично с оглед смяната на политическата система в България след 1989г., която малко или много се опита да задуши комунистическата литература. Не на последно място дума има и голямата цензура, която задушава свободното слово на българския автор в този период.

Въпреки това по това време са творили и изключително силни писатели. Един от тях обаче е изключително силен – Владимир Свинтила. В учебниците все още не фигурира нищо за него и така той не е и известен на повечето българи. Затова в тази скромна статия ще се опитам да ви запозная с неговата биография, а дано да предизвикам интерес у вас, за да прочетете и негови книги. Вярно, това ще е жалък опит на един „скаран с предмета литература“ математик, но се надявам да не се сърдите, ако в публикацията ми има неточности.

Владимир Свинтила29.04.1926 – 15.01.1998

Владимир Георгиев Николов, с прякор „Свинтила“, е роден 29.04.1926 г. в град София. Произхожда от възрожденски род с патриотични традиции. Израства по времето на „царска България“ и още от малък е изявен националист. Използвам тази дума въпреки, че напоследък тя придоби друго значение. Приемете я в смисъла на „родолюбец“. Поради своя произход за известно време е затворен в концентрационен лагер „Боданов Дол“.

Владимир Свинтила учи в италианската гимназия в София:

Италиянска гимназия

След кратко следване на медицина, а после и режисура, той все пак завършва образование по право в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. Като студент се занимава и с преводи (отличителен е част от „Моята Борба“ на Адолф Хитлер – дръзко начинание за „онова време“). Започва кариерата си като журналист. Още като младеж се изявява като великолепен публицист, но често става жертва на цензурата. Затова се насочва в сферата на културата, където има по-широко поле за изява.

Първоначално се изявява като прекрасен преводач. Първата му сериозна работа е превода на „Сонети“ на Шекспир през 1956.  Следващата година се изявава с прекрасен превод на „Песни и поеми“ на Робърт Бърнс.

Професионалната кариера на Владимир Свинтила не е забележителна. Това главно се дължи на силно изразените му анти-комунистически възгледи. През 1957г. става помощник редактор във вестник “Народна култура”. След две години започва работа в в издателство “Български художник”, където пише статии до 1964г. Тогава решава да премине на по-високо стъпало в литературата и постъпва като драматург в Театъра на Българската Армия. По-късно продължава публицистичната си кариера във вестник „София-нюз“ и „Софийска Правда“. Междувременно той не престава да прави прекрасни преводи на чуждестранна литература. Прави преводи на Шекспир и Бърнард Шоу.

През 1960 създава и авторска пиеса със заглавие „Прометей в Кипър“. Успява да пробие и в киното със сценарии на научнопопулярни филми “Изкуството на Сиена”, “Златьо Бояджиев в Пиринския край”, “Българска народна керамика” и др.

Сред 1964г. започва да пише и книги. Негови са книгите посветени на Асен Грозев, Васил Бараков, Андрей Николов, Борис Ангелушев, Веселин Стайков, Васил Захариев и Владимир Димитров – Майстора. През 1975г. пише “От светкавици озарени”.  През 1977г. “Длета и ружи. Разказ за занаятите”. Следват „История на Самоковската иконописна школа”. Българската душевност през Възраждането“. Свинтила определено си е посветил живота на българската култура.

Както вече споменах, Владимир Свинтила е невероятен преводач. С времето научава и владее свободно италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки и латински език. Освен това е един от малцината, които работят със специфични особености на изчезнали древни езици.

Общия брой публикации на Владимир Свинтила е много труден за изчисление. Счита се, че е автор на повече от четири хиляди публикации в пресата. Общо книгите му са двадесет.

Владимир Свинтила

Виждате, че не е лесно Владимир Свинтила да влезе в учебниците. Творчеството му като че ли е разпокъсано в хиляди публикации във вестници и списания. Публикации на Владимир Свинтила излизат и в чуждестранни списания. Той сътрудничи със “Сенчъри” и “Таймс в Индия” от Индия, “Унидад” в Перу, “Нева” и “Всесвит” в СССР, “Ревиста джеографика универсал” в Бразилия, “Тайди” във Финландия и “Бюлетин на ЮНЕСКО” в Париж. Голяма част от публикациите му обаче въобще не са издадени, а останалите често биват цензурирани.

След смяната на политическия режим през 1989г. Владимир Свинтила продължава да бъде изявен публицист. Изявява се като яростен анти-комунист, но многократно бива разочарован от непрестанните предателства на хората около него. Кръга на хората, които се борят за промяна около него се стестнява значително, а вестниците, където може да пише стават все по-малко и по-малко. През 1990г. издава „Спомените на джебчията“. През 1991г. излиза силно цензурирана версия на „Кладенецът на мълчанието“. След това запомнящи се и изключително ценни ще останат книгите му отново свързани с култура – „Писма от атинските музеи“ и „Захарий Стоянов. Опит за социобиография“. И двете са издадени през 1996г.

Захари Стоянов - опит за соцбиография

В друга книга „Грифонът на химерата“ той пише:

Грифонът и химерата

Бай Ганьо и Чардафон Великий са два образа на едно и също лице – на грифона и химерата, на раздвоеността в народностно-националното самосъзнание, на колебанието кой е носителят на новите ценности – народът или възникващата интелигенция.

За Алеко той е нахален простак, който безцеремонно си пробива път в живота, а за Захарий Стоянов той е носителят на всички обществени добродетели, носител на народния дух и патриотизъм. И тези два образа застават един срещу друг… зейнали във взаимоунищожителна борба.

Този Чардафон, който е Бай Ганьо, съвсем не служи на родината и не смята да мре за нея. Той е жизнен, наистина, проклето жизнен, но цялата му жизненост е поставена само в негова услуга.

Неговата енергия действително е възпитана през Възраждането. Ганьо Сомов – Алеко знае това – е взел участие в Старозагорското въстание. Но това е минало. Идеалите са снети. Бай Ганьо няма никакви спомени от борбите за освобождение. Той не ги предполага повече.

Бай Ганьо няма минало и не признава миналото. Цялата му жизненост и енергия са се превърнали в груб практицизъм. Той иска да живее, и то да живее добре, а не да умира за България.

Страшно е наистина, когато човек постави едно до друго: Грифонът и Химерата, Чардафон Великий и Бай Ганьо, Алековите фейлетони и „Записките“. Какво не бихме дали тия двамата да бяха минали в директен разговор, в открита полемика. Но не! Те се възправят с образи, които са велики, обобщаващи общността символи, и всичко ни напомня ритуал в Африка, където племенното събрание еднакво почита маската на смеещото се и маската на тъжащото лице.

Освен всичко друго Владимир Свинтила е бил изключително набожен човек. Никога не е криел своята религиозност. Той е изключително праведен православен християнин. Една негова книга се казва „От Маркс до Христа“. Тя е издадена след смъртта му.

От Маркс до Христа

Нейният предговор:

Книгата ми „От Маркс до Христа” е не толкова автобиографична, колкото документална. В нея е отразен не само моят религиозен опит, но и опитът на цяла една общност. Разказано е движението на една социална среда от позитивизма, материализма, марксизма – към трансцендентизма, метафизиката, религията, християнството, православието. Това движение бе и агония – „из безднах возопих”! Това движение бе и героика. Да скъсаш с тези възгледи, които се смятаха за естествени – като късния дарвинизъм, класическата физика на твърдото тяло, и да се върнеш назад във времето – както на всички изглеждаше движението към православието – за това се изискваше характер. Човек трябваше да се пребори с предразсъдъците на позитивизма и марксизма, дълбоко залегнали в съзнанието на интелигенцията – трябваше да се пребори и със себе си. В тази борба помогнаха страданията, с които ни обогатиха и последните десетилетия. Страдащият човек е по неволя и мислещ. Ето как сатаната отиваше против себе си и против своето дело. Измъчени, но с озарени лица, ние най-сетне се обръщахме към иконите на Иисуса Христа и на Пресветата Божия Майка. В агонията на духа бяхме намерили спасението.

В нашето поколение материализмът и атеизмът претърпяха завинаги своя крах. Това е смисълът на книгата. Тя говори за едно постижение, което ще остане за всички. Ние сме поколението, което се завърна при Светата наша Православна Църква до дългия и труден път на покаянието.

Съвсем наскоро се преиздаде и „Кладенецът на мълчанието“, който смятам, че ще остави трайна следа в историята на българския комунизъм. Ето какво пише в нейния предговор:

Кладенецът на мълчанието

Има такъв един кладенец на мълчанието, един бунар. В другите кладенци каквото извикаш, думите ти се връщат. А в този кладенец, в този бунар на мълчанието, каквото да извикаш, думите ти остават. И се трупат думите в този бунар. Но ще дойде ден по воля на Господа, по вашему, на Аллаха, по нашему, когато кладенецът ще върне изречените над него думи. И тогава ще проговорят вековете. Защото по волята на Господа-Бога, по вашему, на Аллаха, по нашему, истината не може да остане скрита от човеците.

Акиф ефенди

май 1944 г.

Напускайки концлагера „Богданов дол“ преди около четиридесет години, обещах на приятелите си, че ще напиша книга за нашите преживявания. Четири десетилетия отлагах. Сега, на зряла възраст, се връщам към ония преживелици на младостта…

Какво мога да кажа повече? Само от дневникът на Владимир Свинтила може да почерпите повече информация за „българския преход“ отколкото в който и да е учебник по история. Толкова синтезиран и качествен е материала, че един изчерпателен анализ ще бъде достоен за научна дисертация по история. Аз ще си позволя да пусна само няколко от най-запомнящите се фрази от „един месец от живота на Владимир Свинтила“:

21.12.1990 г. В 6 ч. се наредих за мляко – но не докараха. В 7.30 хванах пътя да търся тая фирма „Левски“, която предлага мляко по 1,50 лв. Имах шанс, попаднах на човек от предприятието.

22.12.1990 г. Бях на богослужение в „Св. Седмочисленици“. Пред вратата просеше стара жена с две патерици. Дадох ѝ 50 ст. После се засрамих, излязох и ѝ дадох още 1,30 лв. После се засрамих отново и излязох да ѝ дам още 5 лв. Тя се втренчи с невиждащите си очи в банкнотата – очевидно не можеше да повярва. Казах й: „Давам Ви ги, госпожо, за да не стоите дълго тука на вятъра“. Тя обеща да не стои много. Другите просяци седят вътре в преддверието. Но това явно е интелигентна жена, която няма опит. После се сетих, че трябваше да взема адреса ѝ и да ѝ помогна. Следващите дни ще я подиря пред черковата. Запалих свещи в „Св. София“ и в „Св. Неделя“. Господи, бъди милостив към нас!

24.12.1990 г. Сега комунистите плашат с военен преврат. И мнозина се страхуват. Хората са без каквато и да била политическа просвета – те са напълно оглупели. Нито военна диктатура е възможна, нито каквато и да била руска намеса.

28.12.1990 г. Бих искал да имам днес един европейски ден. Но немският център е затворен. Чужди книги комунистите все още не допускат. И така, реших днес да почивам… Сутринта бях за мляко извън града. Много-много клиенти няма. Предпочитат да се редят три часа на студа. Софиянецът е непредсказуемо мързелив…

30.12.1990 г. Оценката ми за казармите излиза вярна. В казармите гладуват. В Ямбол една военна част е заплашила, че ще дойде с танковете си в София да се нахрани. Вчера, като купувах вестници, видях една достойна гледка. Един „деполитизиран“ офицер купуваше „Комунистическо дело“ и „Мисъл“ – сталинистките парцали…

31.12.1990 г. Реших едно – да не трепвам пред червените. 45 години живях с пистолет, опрян в тила, и сега още ще ме шантажират и заплашват. Във всички случаи ще се озъбя…

07.01.1991 г. Колко много неща изостават поради игрите с внучката. Тя ми повтаря: „Пакостите са по-важни от статиите“. И така, ние играем…

10.01.1991 г. Нападат ме опасения: какво ще стане с книгите ми, със статиите ми. Очевидно литературната ми работа трябва да бъде съпътствана от полит. борби.

11.01.1991 г. Преоценка на много неща – давам си сметка за много неща.

Всички грешки почват с баща ми, с неговата комунистическа партия. Той умря разочарован. Но това не значи нищо. Баща ми жертва всичките си възможности за „революцията“. Вината продължава с майка ми. Тя вече ги знаеше какви са, но не намери сили да скъса… Аз трябваше да скъсам. Но не беше лесно. Скъсах през 1939 г., станах ратник. Но и това не стигаше – оставаше тумбата на родата, която постоянно тровеше атмосферата край мен… Сега от миналото ми с комунистите се явяват кошмари. Те още ми държат сметка, заплашват ме, уговарят ме. Но аз тука слагам край на всяка тяхна роля в живота ми. Ако излязат с шантажи, ще отговоря.

12.01.1991 г. Телевизията. Нова анкета. 80% за частната инициатива… Сега разправят, че анкетата през май е дала такъв резултат: само 30% са очаквали изборите да бъдат честни. Мандатната комисия още не е готова да отговори – 6 месеца!

23 ч.

Четох малко Греъм Грийн и малко Съмърсет Моъм.

Сега си давам сметка, че 40 години аз не зная какво е общество. Живял съм като дивак и само спомените са ме научили.

Колко е добре да имаш дом, приятели, познати, да ходиш при роднини.

Всичко това е било изхвърлено. Мисионерът при хотентотите е имал по-добра обществена среда от мене.

Майко Божия, закриляй ни!

16.01.1991 г. Шевернадзе говорил по радиото. Казал, че Русия ще се върне в Източна Европа. Това, разбира се, е истински абсурд. Все пак какви мрачни спомени извиква една такава закана. Вместо интеграция с Европа серия от войни със страните от европейския изток… Не успях да отида на черкова. Ще ида утре. Майко Божия, закриляй ни…

17.01.1991 г. Днес цял ден с разкъсани нерви… Военните действия срещу Ирак почнаха. Това е безумен конфликт със света на Исляма. Вероятно тази война ще отвори вратите на Китай към Средиземното море.

Вечерта

Прогнозите ми за Ирак излизат верни. Америка обяви война на исляма. Първата намеса на Китай (предвидена от мен). България се намира на брега на мохамеданския океан.

20.01.1991 г. Сутринта леко кризисно състояние. До 11.30 – спах и после лежах. Станах и написах две малки есета за радиото. За Езра Паунд и за Упоритите… Остава ми грижата за утре. Ще сваря ли да взема мляко в стопанството.

Мисля си колко странно върви животът ми. След един нервен пристъп и преди поредната домашна кавга аз написвам статиите си. И после се скитам по редакциите, отбивам се в някоя черкова, моля се. Изгубил съм оригинала на „Черния роман“. Имам само второто копие и за щастие един ксерокс.

Оказва се, че съм дал на Тодор Янчев екземпляр от „Кладенеца“, което ме учудва. От тоя ръкопис екземплярите ми бяха броени (един е в Д. Зашев).

Какво имам да завършвам:

1. От Маркс до Христа.
2. Шапка кретенка (няколко разказа).

3. Писма от Атина (редакция).
4. Крадци на автомобили.

Платото и Черният роман са готови. Освен това:

1. Нашите народоведи.
2. История на българската психика. 1650-1900 г.
3. Книга на промените.

Книга за стара София е готова. Остава да напиша: „Черната река“ и „Зададе се облак тъмен“. Ако имам пари за преписи и здраве, ще ми стигнат две години. „Крадци на автомобили“, не мога да намеря ръкописа. И първият екземпляр на Черния роман. По дяволите! Ръкописите ми станаха много, трудно е съхраняването им.

Вечерта

Изглежда ще имам още хора за партията от приятелите на Стефан Хинков. Стоян Ганев е проникнал в християндемократите. С това те са загубени за опозицията.

Пловдив зъзне. Тия, които искаха мирен преход, го имат. Нека му се радват.

vsvintila3

Владимир Свинтила почива на 15 Януари 1998г. Радва се на любов от близките и познатите си. Може би разочарован от „българският преход“. Свидетел на три епохи на българската държава. Често критикуван за силно изразено десните си, а понякога и крайно десни разбирания, но за които трябва да се признае – винаги добре обосновани с факти. Определено това е един велик публицист, писател и преводач, който незаслужено е пропуснат от българските учебници…

Използвани материали:

1. Владимир Свинтила – Wikipedia

2. Дневници – мухозоли – копие на оригиналния сайт, който вече не съществува.

3. Концлагерният вик на Владимир Свинтила – вестник Монитор

4. Един месец от живота на Владимир Свинтила

5. „Изгубеното поколение“ на открилите Христа

 



18 коментара


  1. Светльо Антонов каза:

    Интересно е, запали ме да прочета нещо негово, макар че като цяло с възгледите му не съм съгласен.
    Цялата позиция за религията може би е в следствие на репресиите от комунизма.
    Моето виждане е, че не си дава сметка как сменя един фанатизъм с друг, и едно помрачаване на мозъка с друго. Зависи до колко краен християнин е бил. Българският бог винаги е бил някъде вътре, и колкото и да се оприличава на някоя религия, си остава по-скоро морален принцип отколкото божество.

    А за войната в Персийския залив също си мисля, че е сбъркал. Тя е по-скоро с цел да отреже достъпа на Китай до Близкия изток, а не да го отвори.

  2. Страх ме е да анализирам каквото и да е написано от него. Този човек винаги е бил в опозиция на властта, но историята започва бавно но сигурно да показва, че все повече и повече написани (и навремето „сатанизирани“) от него неща се оказват истина.

    За религиозните му възгледи аз не съм на твоето мнение. С всичките си кусури и проблеми, българската църква не е лоша. Дори да си атеист или да проповядваш друга религия, не виждам защо трябва да се изказваш толкова крайно за нея. Това е странна проява на агресия към институция, която въпреки всичко изказано негативно – проповядва предимно следване на добродетели.

  3. Светльо Антонов каза:

    Проблема не е в учението. Повечето религии имат много добра философия, много добри учения.
    Комунизмът също е една много добра теория.
    Проблемът е, че на практика винаги свършват по един и същи начин – който дърпа конците и държи властта се превръща в тиранин.
    В православната църква просто не е толкова силно изразено защото исторически е била подчинена на светската власт.
    Въпреки това стандартните „изедници на сиромаха“ в нашия фолклор са чорбаджията и попа :)
    Идват изрази като „наял се като попско прасе на задушница“, и т.н.
    В общи линии не съм против учението, а против институцията.
    Разните там синоди, в момента не се карат заради схизма, нали се сещаш… карат се заради тлъсти църковни имоти, и заради пачки :)
    А в християнството има два елемента, единият е слабостта като добродетел, другия е състраданието.
    Аз не одобрявам първия, но поддържам втория.
    С други думи имам проблем със самобичуването, самопожертването, първородния грях, всички хора като грешници, сляпото безпрекословно подчинение на когото и да било, заклеймяването на секса, постенето като начин на пречистване и т.н.
    Поддържам състраданието, благотворителността, любовта към ближния, прошката, смирението.
    Тези две „течения“ си противоречат и в самата Библия, защото, по мое схващане, може да се види къде ръката на „институцията“ е зачерквала и поправяла оригиналното учение.
    Но религията ми е интересна тема, и може да говорим много…
    Просто не харесвам сляпата вяра, която не е логически обоснована.
    Може би Свинтила има свои съображения да вярва така… „силно“, затова ще ми е интересна неговата гледна точка, но започвам от моята си изходна позиция :)

  4. Ти гледаш на въпроса от политическа гледна точка и на макро-равнище, а не от нормална – земна и човешка. За един дядо и една баба тези неща, за които говориш са непонятни. За тях църквата е спасение от грозното – това извън нея. Затова църквата е полезна. Тя наистина дава вяра и надежда. Именно това е „поколението“, за което той пише.

    Това е трудно да бъде осъзнато от младите хора. Та нали именно ние сме тези, които създават това грозното навън?

  5. Светльо Антонов каза:

    „За тях църквата е спасение от грозното – това извън нея“

    И наркотиците са спасение от грозното в света, но тях не ги промотираме, нали :)

    Сляпата вяра и фанатизма са индоктринирани в самата религия, те са смесени с хубавите неща, които се харесват на хората, и могат да се обобщят като „морал“.
    Ако си мислещ човек, и можеш да отделиш сеното от сламата – няма проблеми. Проблема е когато точно баба и дядо на село решат, че Библията е велика книга, и щом попа тъй е рекъл, значи трябва да изгорим оня младеж на площада, или хайде да сме на православна вълна – да го набием на кол.
    В България такива неща е нямало поради факта, че сме си имали вече „външно влияние“ което да ги прави, но ако се качиш малко по-нагоре към Киев и Дон, и стой та гледай.
    Но по страшното е закостеняването на мисленето, невъзможността да се прокарат нови идеи. Каквото е писано в Библията, това е. Няма нищо ново под слънцето. Не е позволено да кажеш „и все пак тя се върти“…

  6. Твоите примери са от средновековието, където църквата е окупирала властта в държавата и е играела съвсем различна роля от тази, която има през 20ти век. Изобщо нещата не са съпоставими.

    В едно трябда да сме сигурни – църквата е „кърлеж“, смучещ пари от вярата на хората. Тя дава лесни отговори на трудни въпроси. С напредъка на науката тя неминуему ще западне и изчезне.

    Въпроса е, че това, че църквата е „кърлеж“ не е задължително лошо. Напротив – ние даваме парите си на къде къде по-лоши места от нея. Даже бих казал, че църквата е изиграла и ролята си в обучението.

    Давал ли си си сметка защо съществуват „пости“? Защо на Гергьовден се коли агне? А по Коледа прасенце? А на Никулден риба? Това са насилствено наложени традиции, с които се цели по-добро здраве за хората. Наистина – навремето се е яла само еднообразна храна поради липсата на добри комуникации между географските региони.

    Храната не е единствен пример. Целият църковен календар е пълен с подобни традиции за най-различни неща. По този начин се въвежда турската баня и държавата „хигиенизира“ народа си. Абсолютно същото го има и в другите религии.

    С други думи – църквата има своето важно значение сред простолюдието. Иначе главната цел на всяка една религия е контрол над масите. Това е целта и на всяко едно управление. И защо не – по-добре да научиш един беден необразован човек на смирение, отколкото той да стане престъпник…

    Аз лично съм против оплюването на църквата. Ако не ти харесва – не ходиш и толкоз. Защо трябва да се заклеймява и да се нравоучителства, че е нещо лошо?

  7. Това, което каза е вярно за всичко, което е обяснено догматично – не би трябвало да му се вярва безрезервно. Докато няма доказателство – няма и убеждаване. Това е в основата на образованието.

    В религията сме на другия полюс – там се търсят прости догматични обяснения на необясними неща.

  8. Светльо Антонов каза:

    Да, разбирам какво искаш да кажеш, и не искам да изглеждам толкова негативен.
    Аз съм кръстен, и поне на по-големите празници ходя на църква, най-малкото за да спазя традицията.
    Религията донякъде ми е интересна тема за разговор.
    Може да се каже, че вярвам в Бог, макар и не в буквалния библейски смисъл, който обикновено се влага в него.
    Не искам да изкарвам църквата като някаква демонична институция, която само цели експлоатация.
    Просто изтъквам лошите й страни, защото в цитатите на Свинтила се показват само добрите.
    Нямам абсолютно нищо против вярващите хора, но много се дразня на фанатично вярващите.
    Просто не харесвам нещо, което претендира че трябва да му се вярва безпрекословно.
    Осъзнатата, обснована вяра – това е съвсем друго нещо.
    Както казах преди това – в Библията, пък и в другите религии ги има и двата елемента: едно добро философско учение, съвсем аргументирано и правилно, и едно изискване за фанатична безпрекословна вяра. Стига да се прави разлика между двете, и да се осъзнават опасностите, останалото си е много добро.
    „Не кради“, „Не убивай“, „Обичай ближния си“

    срещу

    „Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове освен мене“ и „Не си прави кумир на това което е на земята, под водата… не им се кланяй, не им служи“

    Ролята на църквата като пазител на българщината по времето на турското робство е безспорна.
    А и винаги съм отворен за друга гледна точка, затова ще ми е интересно да прочета нещо негово.
    Просто казвам, че съм скептично настроен към ето това изказване:
    „В нашето поколение материализмът и атеизмът претърпяха завинаги своя крах. …Ние сме поколението, което се завърна при Светата наша Православна Църква до дългия и труден път на покаянието.“
    Аз не искам да съм краен. Не искам да проповядвам нищо – нито атеизъм и материализъм, нито християнство.
    Имам чувството, че проповядването на каквото и да е учение като абсолютна истина, колкото и да е добро това учение, неминуемо води до някакво изкривяване, и в крайната си степен до някакво извращение.
    Имам предвид както религиите, във всичките им видове, така и атеизма, комунизма, фашизма, национализма, каквото и да е.
    Ще ти цитирам мисъл на Буда, със забележката че будизма също е фанатизиран и изкривен:
    „Ако опънеш една струна прекалено много тя ще се скъса, ако е прекалено отпусната няма да свири“
    Както и с мисълта на някой гръцки философ, че абсолютната истина, ако съществува, е и абсолютно непознаваема.
    Религията на обикновения българин, на баба и дядо на село, никога не е следвала християнството буква по буква. Религията на българина, това си е лично мое мнение де, е нещо по различно.
    Ние спазваме християнските празници, но през март си закичваме мартеници – това е езически обичай.
    На Коледа не вдигаме трапезата, за да има за нощния гостенин – това е също езически обичай, който е асимилиран от църквата по целия свят. В Библията такива инструкции няма.
    По цветница момичетата събират яйца, и обричат върбови клонки в менче с вода. Кукерите гонят зли духове. Коледарите носят добри пожелания на дома.
    Всичко това са все асимилирани езически обичаи, които за една католическа църква биха били чиста ерес. Всъщност в България си е имало доста ереси, и голяма част от тях са били жестоко преследвани. Учението на богомилите примерно, поне това което съм чел от него, е изключително добро учение, един „побългарен“ прочит на християнството.
    Така че религията на обикновения българин от село е добра, и неговото християнство е добро, но трябва да се внимава да се запази такова, и да не се фанатизира.
    Напоследък се появяват разни псевдопатриоти, които се крият зад идеали като България, Християнство… а отзад се крие нацизъм, примерно, но не само. Та така… :)

  9. Шлемовеец каза:

    Владимир Свинтила е един от най-уважаваните от мен български интелектуалци в новата ни история! „От Маркс до Христа“ е разтърсващо, направо документално свидетелство за цяло погубено поколение наши интелектуалци,коитовъпреки нечовешките засвободния духусловия, са оставили велико наследство. Хубава статия, Филипе, поздравления!

    П.П. Може би за теб ще представлява интерес този проект (в развитие) на моя духовен събрат – блогърът Templar: http://templar.blog.bg/politika/2008/05/07/100-te-knigi.190201
    Тук Свинтила е поставен в челните редици.

  10. Амбициозна и много добре оформена статия! Писал я е човек доста по-просветен в литературата от мен. Надявам се да виждаме все повече такива около нас.

    Бих поставил двете части на „строители на съвремена България“ на първо място. Чух, че скоро излезли ръкописи на третата, забравена досега част. Дано я издадат скоро.

  11. Шлемовеец каза:

    Третата част на „Строителите…“ вече е издадена и струва скромно 40лв. Всъщност това не е истинска трета част – Симеон Радев, доколкото знам, не е планирал такава част, Това са просто бележки, които допълват класическото му произведение и разширяват историята към по-следващите години.

  12. Купих си я. Скоро ще я прочета.

    Ето малко стихове от Робърт Бърнс преведено от Владимир Свинтила:

    http://www.litclub.com/library/prev/burns/index.htm

  13. Иван Здравков каза:

    Познавах Владо Свинтила от младостта, когато го гледах с възхищение, по-късно станахме приятели. Около него винаги имаше аудитория, беше забележителен събеседник и блестящ преводач – Бърнс на български звучи по-добре от оригинала. Владо Свинтила написа рецензия за първата ми стихосбирка „Закълнете се в солта“, притчи, отказвана отвсякъде. Срещнах го случайно през 95-та, той я извади от протритата кожена чанта и ми я връчи с думи: „Иване, продал съм хиляди текстове, твоят не успях“. Обичах този невероятен човек, писател, преводач и медитатор на живото слово и диалог.

  14. Здравейте г-н Здравков,

    Ще се радвам ако можете да допълните нещо към статията. Сигурен съм, че има още много какво да се каже…

  15. Иван Здравков каза:

    До Филип Петров
    Радвам се, че възкресявате личността Свинтила. Той беше par excellence литератор във време, когато битките на идеите бяха почти невъзможни. Обичаха го малцина, беше подозрителен за режима. Пиеше коняк „Плиска“. Лицето му бе с мургав цвят, наричах го Мавъра. Възкресявам неговия образ в романа, който пиша. Свинтила издържа неистовото напрежение на живота, който живеехме.

  16. Иван каза:

    Привет за хубавия блог !

    Бих се радвал, ако допринесете за обогатяването на статията:

    http://bg.wikipedia.org/wiki/Владимир_Свинтила

    Поздрави,

  17. diyana каза:

    Четох една много интересна статия за Павел Вежинов от Свинтила. Освен интелектуалец ми направи впечатление, че е много истински, откровен и правдив в това, което казва за поколението на Вежинов.
    Та попаднах и на твоята статия, като се рових. В учебниците Свинтила няма да влезе – проникновен е и изисква задълбочаване, а и опит в четенето…

  18. Лиляна Филипова каза:

    Бащата на майката на Георди Николов-Свинтила – Гълъбина е дъщеря на свещеник Петър Божилов – свещеник в с. Гюреджия Новоселска околия.. сега община Елин Пелин… Вижте сайта на Филип Попов писател – сценарист. Лиляна Филипова втора братовчедка на Владимир – Свинтила по бащина линия.

Добави коментар

Адресът на електронната поща няма да се публикува


*