* Кант – Към Вечния Мир
Публикувано на 20 юли 2011 в раздел Политика.
Предлагам ви съдържанието на секция първа („прелиминарните членове към вечния мир между държавите“) от „Към Вечния Мир“ на Имануел Кант:
- Никой мирен договор не бива да важи за такъв, ако в тайна уговорка съдържа възможност за бъдеща война;
- Никоя самостоятелна държава не бива да бъде придобита от друга държава чрез наследяване, размяна, покупка или дарение;
- Постоянните армии трябва напълно да изчезнат;
- Не бива да се правят държавни дългове във връзка с външни държавни спорове;
- Никоя държава не бива да се вмесва насилствено в устройството и управлението на друга държава;
- Никоя държава не бива да си позволява във война с друга такива враждебни действия, които трябва да направят невъзможно взаимното доверие в бъдещия мир.
Ако приемем гледната точка на Имануел Кант, то какво можем да кажем за перспективата на „Вечния Мир“ в днешния ден?
Времето на Кант е в периода на възникване на националните държави и той правилно дефинира рисковете за съвместното им съществуване като заплаха за вечния мир между тях. Към днешна дата думите му за мен звучат като предупреждението към Адам и Ева да не вкусват от забранения плод в райската градина. В смисъл, че днес всики сме вън от рая, където вечността има измерение във времето (журналистката Лили Маринкова имаше телевизионно предаване с такова заглавие). Рисковете дефинирани от Кант се реализират в следващите два века от историята, иначе казано ние живеем понастоящем в грях към тези принципи и доказателство, е това наистина е грях е недоверието и взаимното съменение за добрите намерения на държавите едни към други. И това създава песимизъм за бъдещето, внушава страх, че действията ни единствено решават стари проблеми от миналото, без да създават нови възможности за бъдещето, че както завършва Гетсби, биейки срещу течението ние непрестанно сме връщани в миналото. За да продължа библейската аналогия, възможностите за възстановяването на връзката с вечността, извън очакването на Армагедона, е рефлексивонстта към себи си, олицетворявана в религията от личността на Спасителя. Но не като историческа личност, във времето, а като връзка с оставената назад във времето възможност за съществуване във вечността, или което църквата нарича вечен живот. Или според Посланието на ап. Павел до Римляните (глава 6, стих 23): Защото платктата, що дава грехът, е смърт, а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ.