C, PHP, VB, .NET

Днес в 13:00 часа аз и още четирима млади колеги от различни научни институти и организации се срещнахме с президентът на Република България Георги Първанов. Поводът за срещата вече съм дискутирал надълго и нашироко в този блог – новия закон за развитие на академичния състав. Често казано и с четиримата колеги се запознах за първи път преди срещата, но останах изключително приятно изненадан от напълно общите ни виждания по почти всички въпроси. Така влязохме в президенството (леко подранили) и след обстойна проверка на документи и носени предмети ни накараха да почакаме извество време на третия етаж:

В залата имаше много репортери и журналисти – нещо, което първоначално леко ме смути, защото се надявах, че срещата ще бъде по-лична. Президентът влезе в залата и всички станахме, след което се поздравихме един по един с него.

Последва кратка встъпителна реч от Георги Първанов, в която той изказа своите опасения, че законът за академичния състав не е дообмислен и с неговия екип вече работил върху възможността да предприеме действия. Въпросът бил ако се наложи вето, то дали да се наложи пълно върху целия закон или да се наложи само върху негови отделни части. Тук именно идваше нашата роля с колегите, като бяхме помолени да изразим своето мнение като млади учени и преподаватели, които ще са пряко засегнати от евентуални промени и на базата на тях президентът да вземе решение.

След изказването на президента журналистите напуснаха залата и разговорът започна в по-свободен тон. Първи най-общо по темата изказа мнението си колегата Станислав, който много професионално отбеляза, че учените в България всъщност желаят промяна, но тя трябва да бъде качествена и с положителен резултат за тяхното бъдеще, а законът в този му вид не предвижда това. Като първи и може би най-важен проблем той отбеляза, че в сегашния закон са написани изключително важни моменти, които се базират на бъдещи (все още неприети) правилници. В този смисъл ние силно желаем да не се избързва с приемането на закона, а искаме правилниците да станат негова същинска част. В противен случай ще имаме голяма липса на прозрачност в действията на министерството и се дава възможност за приемане на важни за бъдещето на академичната общност правила, които не са преминали през никакъв обществен дебат.

След това колегите засегнаха темата с т.нар. „национални листи“ за изпитни комисии. Изказахме своите опасения, че те са дефинирани прекалено общо и няма ясен критерии кой и по какъв начин ще вкарва хора в тях, както и кой и по какъв критерии ще избира хора от тях да оценяват конкретен научен труд. А за младите учени, тези които не са обвързани с вътрешноинституционални групи на интереси, това е най-важно. Още повече – тези листи трябва да се направят именно така, че вътрешноинституционалните групи на влияние да нямат водеща роля в оценяването на научния труд. Тук естествено дадохме и свое предложение, а именно – изпитната комисия да бъде определяна чрез жребий. Президентът Първанов изказа мнение, че е напълно съгласен със съображението ни, че няма ясен критерии, а такъв трябва да има, но самият той не е напълно убеден, че точно жребий е най-удачния вариант за избор на членове на изпитна комисия и това би трябвало да претърпи по-задълбочена дискусия. Все пак единодушно и ние и неговия екип стигнахме до заключението, че е нужно законът ясно и точно да прецизира кой и как ще съставя изпитните комисии.

Последва включване от мен, в което засегнах въпроса за изискването асистентите да са доктори и изтъкнах, че това е нещо много добро, но пазара на труда в България не е готов за такава стъпка.

Колегата Петко от организация КОГИТО изказа едно изключително градивно мнение с което предложи да се направи ясно разграничаване между научна степен и академична длъжност. Идеята му беше научните степени да се придобиват независимо от кариерното развитие на човека в дадена институция, а позицията му като преподавател в университета да стъпва на тяхната база като изискване за качество. По този начин няма да се спира научния устрем на преподавателите в университетите и те биха могли да развиват наука още преди да са хабилитирани и тяхните научни звания да не са обвързани с наличието или не на работно място за доцент или професор в техния университет. Това лично аз адмирирам изключително много и честно казано бих дал всичко от себе си, за да бъде дискутирано и евентуално прието.

В тази връзка отново взех думата и намесих проблем от друга част от закона, дошла като поправка в последния момент (за която се разчу по медиите), а именно – отпадането на изискването за преподавателски (!!!) трудов стаж на доцентите. Моето мнение, което нееднократно съм изказвал и тук в блога си е, че не трябва да преподавателите да се вменяват само и единствено изисквания за научни постижения. Главната и основна цел на един преподавател е да моделира и адаптира научните постижения за младото поколение (неговите ученици). В този смисъл един хабилитиран преподавател на да бъде както добър учен, така и добър учител. Така че отпадането на изрично изискване за преподавателски трудов стаж на доцентите и професорите е един много опасен момент в закона, който дава предпоставки за това хора без никакъв опит да заемат академични длъжности. Не го казах конкретно в дискусията, но намекнах, че по този начин са напълно възможни политически назначения в академичните среди – практика вече отхвърлена още с падането на тоталитарния режим през 1989г. Доколко тази забележка се прие не мога да отговоря, но все пак имам чувството, че и по тази точка се получи единомислие.

Дойде и още едно изключително уместно предложение от нас, а именно президентската институция като независим регулатор също да вземе отношение към контролирането на изпитните комисии. Тук обаче президентът Първанов изрази своето несъгласие и каза, че лично той няма да може да подкрепи такова предложение, но не защото предложението е непременно лошо и няма да действа добре, а защото самият той се опасява, че по този начин ще бъде атакуван лично т.е., че „спъва реформата“ и евентуално, че „търси лични облаги“. Естествено това никак не беше лишено от логика с оглед на ситуацията и настроението на медиите в България. Като погледна и аз от неговата гледна точка – напълно приемам позицията му и я определям като едно изключително достойно решение. Аз обаче смятам, че предложението всъщност е добро и силно се надявам учените и преподавателите в България да окажат натиск да се дадат правомощия на президента при контрола над изпитните комисии.

От този момент започнаха в общи линии заключителни слова. Аз се намесих с кратко обобщение като казах, че не е редно държавата да гарантира качеството на научните степени и звания, а в същия момент да се оттегля от отговорността да го контролира. Другите колеги също допълниха няколко по-конкретни щрихи за изказаните предложения. Петко завърши с една странична лична молба до президента, а именно – да провери защо с писмо от министър Дянков е спряно финансирането на всички научно-изследователски проекти в БАН – нещо, което в този момент спъва българската наука и практически гони младите учени от системата. Георги Първанов прие този въпрос без да поема изрични ангажименти, но обеща неговият екип поне да проучи проблема.

На излизане от сградата имаше кратка пресконференция, която вероятно ще бъде дадена и в новините. Колегите Станислав и Орлин съвсем сбито изказаха нещата, които аз описах в тази статия по-горе. След като камерите угаснаха и микрофоните спряха аз си поговорих с една много симпатична журналистка. Тя изказа своето недоволство, че в нашето изказване не е имало „сензация“. Обясних ѝ, че ние не търсим сензация, а търсим градивен диалог, че протестът ни не е политически, а просто търсим позитивна промяна и то независимо от кой и от коя партия е.

Иначе като евентуална „сензация“ ѝ казах, че най-лесното нещо е да се конфронтираме и да направим изказване с което да посочим евентуални политически и икономически интереси в закона, но това в никакъв случай не е нашата цел, а даже напротив – желаем да работим заедно и с правителството и с президента, за да бъде направен един добър закон! Нейният отговор беше: „Мисля, че точно това трябваше да кажете!“ (в слисъл, че трябваше да търсим конфронтацията). Дали е била права следва да видим съвсем скоро. Силно се надявам президентът да наложи вето на закона и той да бъде върнат за преразглеждане. От този закон зависи бъдещето на нацията и не е редно да се взимат никакви прибързани решения, които се позовават на „бъдещи правилници“.

П.С. 17:21: От vesti.bg научих, че президентът вече е наложил вето върху закона за академичния състав. Изключително съм доволен от бързата реакция. С това мисля, че младите учени еднозначно доказаха, че с достатъчно инициативност и воля всеки един гражданин може да предизвика промяна!