C, PHP, VB, .NET

Преди няколко дни си спомних една случка от моето детство. Досега не бях осъзнавал нейното значение, но днес искам да смятам, че съм. Сметнах за редно да ви я разкажа…

Бях втори или трети клас. Намирахме се на „синьо училище“ в детския лагер „Шабла“. Може би за първи път бях на почивка без родителите си, баба или дядо.

Помня, че по това време „супер хит“ беше песента „Fuck Martinez“. С десет и повече годишно закъснение разбрах името на групата – 2 Live Crew. Аз тогава не слушах определена музика – носих се по вълната на модата. До ден днешен обаче като чуя някоя стара песен си спомням, че като малък съм я чувал неведнъж. За конкретно споменатата песен обаче си спомням много добре, защото имаше един батко на име „Мартин“, който много се дразнеше когато му я пеехме (и ни гонеше). Помня още, че ни беше страх да влезем в общата тоалетна (някой ни беше изплашил) и ходехме по нужда в храстите.

Също така имаше и един фестивал на „Нептун“, в който деца участваха в състезания, продаваха различни морски продукти (мидички и рапани) и продаваха разни ястия. Парите, които се използваха бяха хартиени с подпис на една учителка. Тогава моят съквартирант по бунгало (по-голям от мен) направи грандиозна фалшификация на тези пари и задружно успяхме да опорочим празника. Инфлацията беше нечувана – цените се качваха двойно за броени минути. Не ни хванаха :)

Случката, която започнах да разказвам обаче е от съвсем друго естество. Тя се случи на плажа. Аз и още един мой приятел Адриян се разхождахме и бяхме намерили умряла акула. Това естествено се беше превърнало в невероятно събитие. По няколко ходихме до нея, за да я показваме на наши съученици. Никога през живота си не бяхме виждали акула нищо, че беше умряла. После дълго време ни беше страх да влизаме във водата. То тъй или иначе ние влизахме контролирано с група спасители около нас (повечето деца като мен не можеха да плуват и тъпчеха само в плиткото), но все пак страхът от акулите беше голям.

Така в момент, в който повечето хора от групата бяха влезли да се плацикат сред вълните, ние с Адри се отдалечихме и отидохме към групата хора в съседство. Бяха все възрастни хора. Мисля, че точно тогава се подхилквахме гледайки една млада жена нудистка. Принципно е детска работа, но май и до ден днешен гледката на млада нудистка си я бива :)

Та именно по това време близо до водата намерихме едно голямо „съкровище“. Беше огромно количество от рапани струпани на едно място. Естествено веднага се нахвърлихме върху тях и започнахме да ровим. Тогава към нас се затичаха две деца. Бяха по-малки от нас и с жълто руси коси. Очевидно бяха чужденци. Разбрахме, че са русначета, защото когато стигнаха до нас казаха в един глас:

– Это наше!

Помня, че с Адри се изплашихме. Не сме се извинявали, а просто си тръгнахме или по-скоро избягахме. Ако бяха българчета сигурно щяхме арогантно да се направим на важни и силни. Когато чухме чужд език обаче като, че ли нещо ни подгони. Отидохме до плажните си кърпи и легнахме засрамени.

Започнахме да си говорим нещо по темата, не помня какво, но със сигурност гледахме в посоката на децата и рапаните. Те бяха извикали майка си, а това още повече ни уплаши. Чувствахме се като престъпници. Майката поговори нещо на децата си, след което те се затичаха към нас. С Адри започнахме да се споглеждаме и да се чудим какво става. Помислихме си, че някой ще ни наказва или че ще се оплакват на учителката – изобщо тиха паника…

Когато стигнаха до нас обаче, децата ни подадоха по един голям хубав рапан на всеки и ни казаха нещо на руски, което не помня. Предполагам, че и двамата с приятелчето ми сме били със зяпнали усти и изгубили ума и дума. Не помня повече от този момент. Знам само, че ни дадоха по един рапан, казаха нещо и си тръгнаха. Повече не ги видяхме.

Спомних си за тази случка, както казах случайно. Замислих се и се сетих колко егоистични са по принцип децата, а и хората по природа. Огледайте се – дори като пораснем ние рядко споделяме каквото и да е с околните. Винаги пазим нашите играчки. Когато децата ни си разменят количка срещу кофичка на детската площадка, в последствие майките тайничко ги разменят обратно. Все едно цената на играчката има жизнено важно значение. Някой учи ли ни да споделяме?

Е, майката на тези две русначета ги учеше именно на това – да споделят. Нищо, че за тях бяхме напълно непознати. Нищо, че ние бяхме по-скоро склонни да откраднем, отколкото да поискаме. Нищо, че на нас и през ум не ни е минало, че можем да се запознаем и да поиграем. За майката беше важно да научи децата си на добри обноски и споделяне с останалите деца. Чак сега си давам сметка колко важни за възпитанието на човек са именно тези ранни детски години.

Зададох си и въпроса дали подобни неща има залегнали в българското образование. Мисля, че не – даже напротив. Това впрочем е много странно, защото образованието само по себе си се гради върху основа именно на споделянето на знания. Като, че ли ни карат насилствено да бъдем егоисти и да се делим на групички. Така продължава да бъде и до ден днешен – на всички нива в живота…

Мисля, че този рапан все още е у мен – в момента краси хола ми. Именно покрай него се сетих за историята. Или е той, или е един, който навремето ми подари дядо ми. За него също си спомням за друга история…