C, PHP, VB, .NET

Най-вероятно всички са чували популярното клише „човек трябва да се учи през целия  живот“. То дори залегна официално в редица програми на Европейския Съюз, естествено валидни и в България. Множеството научни разработки по темата предполагат положителен ефект за обществото, който тези програми биха довели, т.е. ние можем спокойно да приемем, че въпросът „защо да учим цял живот“ е частично отговорен. Но веднъж приели тази стратегия ние следва да извършим много допълнителна работа – трябва да отговорим последователно на въпросите „какво“, „как“, „къде“ и „кога“ да се учи, т.е. основните въпроси на методиката на обучение и на педагогиката като цяло трябва да получат своите нови отговори.

Програмите за непрестанно и продължително самоусъвършенстване и допълване на знанията за всеки човек предполага един изцяло нов тип образователна система. Досега в историята икономическите системи предполагаха точно отчитане на нужните специалисти в дадена сфера, а от там и образователните системи се адаптираха така, че да обучават леко догматично и по строго определен държавен план. По този повод дори ще цитирам шеговитият „принцип на Питър“:

Във всяка служебна йерархия всеки служител се стреми да се издигне до своето ниво на некомпетентност

„Нивото на некомпетентност“, което е споменато от д-р Лоурънс Питър и Реймънд Хъл всъщност описва именно ефект, който аз ще определя като „ефект на спрялото обучение“. Именно когато човек е спрял да обогатява знанията и уменията си, той рано или късно достига максимума на своята работна, научна или художествена кариера, след което не може да продължи своето израстване. А както споменах в предишните статии свързани с когнитивния дисонанс – всеки човек същевременно се стреми да запази своя душевен мир и спокойствие, като те могат да бъдат нарушавани само от външни дразнители. Така човекът прекъснал своето обучение рано или късно ще достигне „нивото си на некомпетентност“ и неговата творческа дейност ще се превърне в рутинна работа.

Бързото развитие на технологиите и непрестанната нужда от все по-добре квалифицирана работна ръка очевидно ще променят досегашния модел. В днешно време едно производство трябва непрекъснато да се развива, за да бъде конкурентноспособно. Това естествено във все по-голямата си част изключва термина „рутинна работа“ – хората ще трябва непрекъснато да се преквалифицират, т.е. става дума именно за „обучение през цял живот“, за което се спомена по-горе. Така се отваря един нов хоризонт свързан с педагогика и психология за възрастни хора – нещо, което до този момент е разглеждано само от научна гледна точка, но рядко практически прилагано.

Ако отговорите на въпроса „какво да се учи“ идват по естествен път от нуждите на пазара на труда (с уточнението, че той обикновено дава перспективи само в краткосрочен план и би следвало да се коригира от държавна политика за дългосрочно развитие), то въпросът „как да се учи“ е неимоверно по-сложен. Класно-урочната система е изключително ефективна в ранните стадии на обучение, но колкото „по-напред“ се развива в науката един човек, толкова повече ефективността на училищната система намалява. Например от 1ви до 7ми клас почти всички ученици учат един и същи учебен материал – имаме сериозна икономия на учебници и учебни помагала, методическа и дидактическа система за квалификация на учители, материална база и др. В средното образование децата се профилират, съответно учебниците стават повече и по-разнообразни, учебните предмети се разнообразяват, с което и учителите се разпределят в значително повече направления. Стигайки в университета вече говорим за коренно различни пътища за развитие по специалности през бакалавърската и после магистърската степен, докато не се стигне и до докторската степен, при която обикновено група преподаватели помагат само на единици ученици (докторанти). Ясно е, че ако искаме да продължим този процес още „по-нагоре“ и масово да го изнесем извън академичните среди, то текущия процес на обучение ще стане силно не-икономичен и ще изисква огромен ресурс (финансов и човешки). В такъв случай ще се окаже, че непрестанните „доживотни“ квалификации и преквалификации всъщност ще водят със себе си повече загуби, отколкото печалби. Затова можем спокойно да твърдим, че процесът на обучение трябва задължително да преминава плавно в „процес на самообучение“. С това можем лесно да заключим и какъв трябва да бъде фокусът на обучението при възрастните – то трябва да бъде основано на творческо самоусъвършенстване!

Следващият въпрос „къде да се учи“ също не е маловажен. Училищата и университетите отдавна не са монополисти на информационния пазар – хората вече лесно могат да се сдобиват с нужната им информация и извън учебните заведения. Поддържането на сграден фонд и материална база пък са скъпо „удоволствие“, особено ако става дума за тясно специализиране на единици специалисти от все повече и все по-разнообразни области. Принципът на икономичност в който „много фирми споделят (чрез данъците си) материалната база на университетите“ в един момент се изражда в дублиране на материалната база (когато се оказва, че дадено звено в университет обслужва единици специалисти нужни само на точно определена фирма). Затова зараждащата се тенденция за тясно сътрудничество между университетите и фирмите-производители, както и все по-голямо масовизиране на т.нар. „дистанционно обучение“, можем да приемем за напълно логични и естествени процеси. Университетите трябва да получават достъп до техническите ресурси на производителите и обратно – производителите трябва активно да споделят помежду си общи ресурси за образование именно в университетите.

Не на последно място стои въпросът с точното разпределение на това „колко да се работи и колко да се учи“. Икономическият модел в съвременната световна икономика предполага точно разпределение между тези две дейности. Ако работата изпреварва учебния процес, то достигаме до ефектът на „нивото на некомпетентност“. Ако ученето и натрупването на знания „избързват“ силно спрямо работния процес и същевременно има физическа бариера за бързо преквалифициране на дадения специалист, то непременно ще говорим за неудовлетворение от работата и демотивация (следствие на свръх-квалификация). Именно тези задачи се решаваха от „плановото обучение“. Когато говорим за форма на творческо самообучение обаче контролът върху тези процеси става много по-сложен. Най-елементарно той предполага лесно и гъвкаво работно законодателство, което дава перспектива и потенциал за развитие на всеки знаещ и можещ човек. Смея да твърдя, че това предполага повече работодатели и по-малко работници, т.е. колкото се може по-широко разпространен и толериран „малък бизнес“.

Така сме изправени пред нужда от симбиоза на образователната с професионалната сфера. Както по-горе загатнах, в ранните години на обучение човек трябва да е напълно зает от чисто учебни дейности, след което постепенно да премине в междинен етап на смесен учебен и работен режим, докато не премине напълно в професионалната сфера. При това учебните навици, които образователната система е изградила у него, трябва да останат трайни и резултатни през целия му живот. Именно затова стремежът към научно познание се явява първична цел на модерната образователна система – той е този, които води до вътрешната потребност за самоусъвършенстване.

На помощ на всички поставени дотук проблеми идва терминът „анимация“ в обучението. Това е модерна съвременна теория свързана с образование основано на развитието на творчески потенциал. Основоположникът на тази теория д-р Хорст Опашовски смята, че терминът „свободно време“ се различава коренно от тривиалното определение „време в което човек не е ангажиран учебно или професионално“. Според него „свободно“ е времето, което не е наситено с професионална или учебна принуда, т.е. времето на човек следва да се разделя на „принудително заето“ и „свободно“. От това следва, че въобще не е изключено човек да използва неговото „свободно“ време, за да учи и/или работи. Фокусът на „анимацията в обучението“ се хвърля именно върху това – да се създаде методика за мотивиране на човек да употребява свободното си време за учебно и професионално развитие.

Така можем да заключим, че усъвършенстването на човек трябва да продължава непрекъснато от чисто учебен (в ученическите години), през смесен (комбиниран между работна среда и университет), в чисто професионален (работен) план, като свободното му време (лишено от учебна/професионална принуда) е максимално количество, но същевременно вътрешната му мотивировка води до употребяване на това свободно време именно за учебно и професионално творческо развитие. Това означава, че както образователната система, така и професионалната сфера трябва да се стремят да намаляват „принудително заетото време“, но да го заместват адекватно с множество стимули за осъществяване на стремеж към научно познание и по този начин да създават когнитивен дисонанс, водещ като краен резултат до полезна творческа дейност.

Отново в трудовете на д-р Хорст Опашовски се взимат под внимание чисто практически подходи свързани с анимацията в обучението. Идеите му гравитират около мотивирането на учениците чрез създаване на положителни емоции, породени от участието им в атрактивни и занимателни дейности. Те се разглеждат като симбиоза между приятните занимания от ежедневния живот с учебния процес. Така учениците ще се вдъхновят и ще им бъде даден импулс за непринудена самоподготовка. Още по-синтезирано можем да определим, че методът на анимацията е съчетание на полезното с приятното. Именно това ще събуди творческите заложби в учениците. Ако те бъдат адекватно „прихванати“ и изострени в предложения по-горе процес на комбинирано работно-учебно обучение в университетите, то няма как логически да не очакваме изключително добри резултати в следващия етап на професионално израстване.

Паралелно с понятието „анимация“ в обучението се заражда и течението за „обучение чрез забавление“ (edutainment). То се основава на интегрирането на различни игри и забавления от реалния живот в процеса на обучение в училищата. Освен това сме свидетели, че обучението бавно, но сигурно завладява нови територии чрез употребата на различни медии. Научно-популярните и образователните програми по телевизиите вече са масова практика и се радват на значителна популярност при всички възрасти. Плахо образователни програми започват да се прилагат чрез социалните мрежи в интернет. Много компютърни игри имат силни образователни елементи в себе си (нещо, което за съжаление в последните 5-6 години силно намаля). Вестниците и списанията имат десетилетни традиции в образователните игри и научно-популярните теми. В литературата пък можем да кажем, че винаги са се използвалали активно научни и/или образователни елементи в произведенията на по-голямата част от авторите. Често различни граждански и неправителствени организации се занимават със активни дейности, които обогатяват знанията и обогатяват социалните умения на членовете си. Всички тези видове обучение са свързани с доброволно участие на обучаемия, т.е. те са свързани с обучение в неговото „свободно време“ по смисъла на теорията на анимацията. Основният недостатък засега в обучението чрез забавление е липсата на систематизиране на различните източници – програмите рядко имат взаимни връзки и още по-рядко се интегрират в традиционния процес на обучение.

„Анимацията“, „обучението чрез забавление“ и „обучението през цял живот“ теоретично се оказват в пълен синхрон и общи цели – „стимулирането на творческите заложби“. Всички те следва да доведат до по-мотивирано професионално развитие на хората, откъдето и по-активно развитие на техническия прогрес.

Използвана литература:

[1] EC Lifelong learning programme

[2] Dr. Laurence J. Peter, Raymond Hull – „The Peter Principle: why things always go wrong“, 1969

[3] Наталия Витанова – Дидактическата анимация в процеса на обучение

[4] dr. Horst Opaschowski – Methoden der Animation, 1981

[5] Wikipedia: Edutainment