C, PHP, VB, .NET

Дневникът на Филип Петров


* Учебно-научен процес във висшето образование

Публикувано на 02 август 2010 в раздел Методика.

В училищното образование от учителите се изисква да предават готови знания на своите ученици. Разбира самите учители трябва да бъдат много добре информирани за научните новости свързани с техния учебен предмет. Когато преминем в сферата на висшето образование това изискване се запазва – и хабилитираните и нехабилитираните преподаватели трябва да са „в крак“ с научните новости и от тях се изисква да предават тези знания на своите студенти. При тях обаче се добавя една допълнителна задача – развиване на научна дейност.

Учебната и научната дейност при университетските преподаватели са неразделно свързани. Още повече – занемаряването на която и да е от двете за сметка на другата неминуемо ще доведе до незадоволителни общи резултати. Причината за това е, че освен да преподава и да предава знания от научната сфера, университетските преподаватели трябва методично да въвличат студентите и към научни разработки под различни форми (реферати, курсови проекти, дипломни работи и др.). И обратно – често самите студенти силно подпомагат научната дейност на университетските преподаватели с интересни идеи, критичен и нестандартен поглед и неочаквани въпроси. Най-общо може да се каже, че чрез учебната дейност се усвояват научните основи на професията, а чрез научната дейност се усвояват уменията за изследвания в практиката.

Научно-изследователските умения за студентите не са просто допълнение към учебното съдържание – те са неразривно свързани с него. По-общо те са застъпени в бакалавърската степен на обучение и още по-силно в магистърската, докато накрая вземат пълен превес по време на докторантурата. Така, че преподавателите са длъжни да въвличат своите студенти към научни изследвания (независимо на кое ниво преподават), което прави научните изследвания и тяхно лично задължение.

Приетата в повечето европейски държави Бел-Ланкастърска система разделя формално учебните предмети на лекции и упражнения. Съществува обаче и вътрешно деление на самите тях. Например при много учебни предмети се говори за „семинарни упражнения“ и „практически упражнения“. Независимо от това навсякъде присъства и още един важен елемент – този на самоподготовка.

Именно практическите упражнения, независимо дали са дефинирани формално в учебния план или не, и самоподготовката са моментът за въвличане на студентите към научни разработки. Докато в семинарните упражнения се изследват готови модели и чужди изследвания, в практическите упражнения вече се очаква активна „обратна връзка“ и участие в научния процес от самите студенти, а не просто провеждане на дискусия.

Понякога, както вече споменахме, е възможно да няма формално практически упражнения в учебната програма. Това не означава, че те липсват от учебния процес. В този случай голямата тежест от практическите упражнения е прехвърлена към самоподготовката на студентите, но това въобще не означава, че научно-изследователската връзка с преподавателите е прекъсната. Преподавателите винаги са длъжни да дават часове за т.нар. „консултации“. Освен това проверката, оценката и дискусията около готовите разработени студентски проекти сами по себе си са практически упражнения. Действително, дори само посочвайки грешките и недостатъците в един курсов проект, преподавателят участва пряко в научната разработка на студента и обогатява неговите и своите научни познания. За да бъде обаче неговата помощ обективна и ползотворна, то трябва самият той да е активен участник в научно-изследователски проекти и да познава спецификата на научния труд.

Забележете още, че съвместната научна дейност между преподаватели и студенти, особено когато е проведена под формалната форма на практическо упражнение, сама по себе си изключва предаването на готови (купени) разработки – нещо, което с развитието на компютърната техника и лесната преносимост на информация започва да се затвърждава като сериозен проблем. Затова е много важно преподавателите да се стремят да работят заедно със студентите си, а не просто да ги оценяват. Най-изявените студенти е редно дори да бъдат привличани към научни конференции и осъществяване на съвместни публикации.

От всичко казано дотук вече е възможно да се обобщят и общите изисквания, на които трябва да може да отговаря един преподавател във висше учебно заведение:

  • Отлично познаване на съвремените постижения в научната област, в която работи;
  • Активно участие в научни разработки, по възможност в колектив не само с други учени, а и със студенти;
  • Познания по психология и методика на обучение в съответната област;
  • Познания на добро ниво на останалите учебни предмети от програмата и активно използване на междупредметните връзки.

Естествено като един морален пример в обществото университетския преподавател трябва да има и широка обща култура. В никакъв случай обаче това не означава той да бъде „енциклопедист“. Всякаква посредственост обаче би била недопустима.

Използвана литература:

Николов П., Георгиев Л., Мадолев В. – „Психология на университетското обучение“, ЮЗУ, Благоевград 2007г.

 



4 коментара


  1. Комитата каза:

    Стилът е малко задръстен, но принципно съм съгласен с идеята, но трябва да се докара до работещ вариант. Студентите трябва да се занимават с практически проекти. Упражненията в момента са мижи да те лажем. Помня моите упражнения в ТУ. Общо взето никакво мислене не беше необходимо. Имаш няколко уреда, единствено трябва да ги свържеш правилно и да направиш няколко измервания. За нищо друго няма време, още повече че се работи в групи по 2-3 човека на всяка установка. Мериш, записваш резултатите, после правиш протокол, където нагласяш резултатите до поносими стойности, ако „не излизат“. Да се даде на всеки студент смислен собствен творчески проект, да се консултира по време на семестъра, да му се осигури достъп до лаборатории и т.н. това изисква огромни инвестиции – първо повече преподаватели, второ повишаване на квалификацията на текущите и трето, сериозни инвестиции в техника и лаборатории (дори нови сгради, ако се наложи). Как това ще се случи в България без радикални реформи, не ми е много ясно.

  2. Много се злоупотребява с думата „реформа“. Според мен въобще не е нужна реформа в нещо, което е отдавна измислено, дефинирано и доказано работещо. Най-тривиално са нужни само и единствено пари. Когато има пари ще могат да се наемат преподаватели, които са учили методика на обучение по своя учебен предмет, които са кадърни в своята област и на които им се работи. Сега пари има, но се харчат за друго. И естествено от това следва, че има хронична липса на преподаватели. Всеки мой колега взима поне двойно повече часове над норматива си. Аз например тази година трябва да се занимавам с точно 29 (!) дипломанти бакалаври и един магистър. Това са 30 научно-изследователски проекта. Наистина това е своеобразен рекорд, но и колегите ми не са в по-цветущо положение (минимумът в общи линии е 10). Отделно работя по публикации и дисертация. И сега стигаме до същината на текущата статия – някой да ми обясни как аз мога да отделя време, за да работя активно и по практически упражнения (при нас под формата на реферати и курсови задачи) по време на семестъра? Е старая се да го правя. Но определено една червена лампа свети. Асистентите са точно два пъти по-малко отколкото трябва да бъдат. Недостиг на доценти и професори също има. Естествено ниското заплащане и високите изисквания са основния проблем. Не вярвам някой искрено да вярва в нещо друго.

    Тоест „реформа“ наистина трябва да има, но само и единствено фискална. Трябва да се спре да се наливат огромните суми в „обществени поръчки“ и да започне да се инвестира в преподаватели. Напъните да се „реформира“ академичната среда, за да се нагоди да работи хем без пари хем добре, са обречени на неуспех. И няма да успеят.

    П.С. Все пак в общи линии казахме едно и също, но от различни гледни точки :)

  3. Комитата каза:

    По-скоро клоня към гледната точка на Дайнов. Реформа в смисъл на преструктуриране, атестиране, съкращаване е абсолютно необходима. И една от целите за мен е обучението на студентите чрез практически занимания.
    http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=564975&Refferer=RSS&utm_source=twitterfeed&utm_medium=twitter

  4. Исторически най-силната страна на образователната система в България (а и попринцип на повечето европейски държави) е именно изключително силната теоретична подготовка (нещо, което по време на прехода студентите започнаха да смятат за „излишно“ и поради тази причина собствените им дипломи се обезцениха). Аз смятам, че трябва да се запази тази традиция, а практическите занимания трябва само да я подкрепят, а не да я заместват.

    В никакъв случай не желая да превръщаме висшето си образование в „ученически тип“, както е в САЩ и Русия. Просто нямаме тяхната финансова мощ, за да си позволим да преработваме следния виц за наши условия:

    „Американски университет е мястото където руски евреи преподават математика на китайци“

Добави коментар

Адресът на електронната поща няма да се публикува


*