C, PHP, VB, .NET

Обучението като стихиен процес съществува при най-първобитните индивиди – не само при хората. Дори при животните можем ясно да наблюдаваме процеси на обучение на малките индивиди от страна на техните родители. Когато говорим за организиран процес на обучение обаче, то можем да твърдим, че за първи път се е зародило в древния Египет. Тогава жреци са обучавали децата на управляващите.

В Европа за първи път организирано обучение се е появило в Рим около 1 век преди новата ера. Целенасочено обучение основано на сериозна методика съществува от школите на Талес, Питагор, Аристотел и Платон. Именно тогава се заражда т.нар. „индивидуално-организирано обучение“.

При индивидуалното обучение учителят отделя внимание на всеки ученик поотделно. По принцип за самия индивид това е най-добрата форма на обучение от гледна точка на качество, но за съжаление се оказва, че тя не е времеви изгодна, защото се изпитва осезаем недостиг на учители. Все пак можем ясно да я видим и днес под формата на т.нар. „частни уроци“.

Затова в търсене на по-икономически обосновано решение постепенно се заражда т.нар. „класно-урочна“ система на обучение, която е позната като „училище“ и до днес. Тя е дефинирана формално чак през 17век от Ян Комерски. Очевидните ѝ предимства са икономичността и финансовите изгоди. Класно-урочната система на обучение бързо показва и своите недостатъци, а именно – липсата на индивидуален подход. При нея учителят рядко има време да отдели внимание на всеки един ученик поотделно. Затова и до ден днешен се търси градивен междинен вариант между индивидуално-организираното обучение и класно-урочната система.

През 18 век в Англия се е зародило т.нар. „взаимно обучение“, което е типично за английските университети и до днес. При него студентите се разделят на малки групи, като на всяка една от тях се назначава отговорник – най-добрия студент. Той от своя страна има за цел да следи нивото на обучение сред своите състуденти и да им помага в тяхното обучение. Подобна система за известно време е съществувала и в България в средата на 20 век.

В малко по-късен период, след измислянето на взаимното обучение, в САЩ се заражда т.нар. „Далтонплан“. При него уроците се разделят на две части – първата е обща с цялата група. Във втората част на всеки ученик се задава самостоятелна задача. Въпреки, че остатъци от него са валидни в системата на обучение в САЩ и до днес, тази система доказа своите слабости, а именно – липсата на колективна работа. В учениците се формират прекалено силни индивидуалности и те не се научават да работят в екип.

В началото на 20 век в СССР се заражда и пълната противоположност на Далтонплана – т.нар. „бригадно-лабораторно обучение“. При него се залага изключително и само на работата в екип. При този тип обучение работата на учителя е сведена до контролни функции. Тази система доста бързо бива отречена, понеже показва доста слаби резултати в нивото на обучение.

След 50те години на 20 век се заговаря за т.нар. „програмирано обучение“. То се основава на класно-урочната система, в която задачите за затвърждаване на вече придобити знания се решават индивидуално. Идеята е на всеки ученик да се дава възможност да решава задачи с различна трудност, в зависимост от своите собствени способности. Така например добрите ученици биха преминали по-бързо през лесните задачи и биха решавали предимно по-трудни и обратно – по-слабите ученици ще наблегнат на упражнение на повече, но по-лесни задачи. По този начин обаче се получава един сериозен проблем – учениците завършват класа с различна степен на подготовка. Разделението вътре в класовете започва да демотивира силните ученици, понеже учителя е длъжен да се съобрази с нивото на по-слабите. Възможен е и обратния вариант в който слабите ученици изпадат в отчаяние от невъзможността си да разберат материала, който е преподаван за по-подготвените им съученици.

Затова най-модерната система позната до днес е т.нар. „разклонено програмирано обучение“. Всъщност то е познато отдавна, но става все по-популярно с навлизането на компютърната техника в училище. Съдържанието, което трябва да се усвои, се разделя на порции. След завършването на решението на дадена порция се прави проверка на знанията. В зависимост от резултата различните ученици се препращат към различни порции от знания. Теоретически това дава подход за индивидуализация в обучението. Първите опити са били направени чрез писане на учебници с препратки към различни страници (за незапознатия читател – това е подобно на популярните в близкото минало „книги-игри“). Това се е оказало доста сложно за изпълнение. Затова обаче компютърната техника се оказва доста подходяща. Все още не е реализирана адекватна практическа система за обучение по този метод, но се работи активно в научните среди. В последните години именно в България (нещо, за което лично изпитвам голяма гордост) се развива от мен и мои колеги теория за т.нар. „Диалогово-обучаващи програми“, която е уникалка в това отношение и смея да твърдя, че е най-добрата позната досега реализация на разклонено програмирано обучение. Нещо, с което като българи можем само да се гордеем!

При всички системи на обучение обаче можем да говорим за условно разделение на знанията в т.нар. уроци. Всеки учебен предмет е разделен на уроци, които са носят относително независими порции знания. Казваме „относително“, понеже те не могат да се усвоят изолирано – нужно е да бъдат изучени предишните уроци, но все пак логически те могат да се разглеждат като отделни градивни единици на науката.

Всеки един урок започва с т.нар. „подготовка“. В нея се прави пропедефтика, чрез която учениците се подготвят за усвояването на новите знания. Нужно е да се актуализират старите знания, да се наблегне на тези, които ще бъдат използвани непосредствено и може би най-важното – да се систематизират основните знания.

Втората стъпка в един урок е да се въведат новите понятия. Това обикновено става чрез използване на научно познавателния метод обобщение. Добре преговорените стари знания в комбинация с поставени нови проблеми довеждат учениците до логичното търсене на нови закони. Това може да стане чрез подходящи задачи с примери. Обикновено посочваме нови близки до познатите, но все пак непознати обекти. Така от тях формираме обема на ново понятие.

Третата стъпка е изучаването на нововъведените понятия. Това става като се посочат и обосноват теореми свойства и теореми признаци. Нова е и най-важната стъпка, която изисква най-голямо внимание от учениците. Именно затова трябва да се стремим именно тук да бъдем най-ясни и изчерпателни. Тук не трябва да остават съмнения или неясни моменти.

Четвъртата стъпка е практическото упражнение на изучените нови знания в екип. Това става чрез задачи за упражнение. Стремим се да започнем от лесни задачи с решения с директно прилагане на изучените вече теореми, с цел тяхното затвърждаване. Постепенно се дават по-сложни задачи с логически връзки, които все повече и повече усложняват решенията на задачите.

Петата стъпка съдържа поддържане на знанията чрез индивидуална работа. Нужно е преди това явно разделение на задачите за колективно решаване в клас и тези, които се дават за индивидуална работа (отново в час или за домашно). Именно при втория тип активно се включва и вече споменатото програмирано обучение. Целта на индивидуалните задачи е да може ученикът да формира умения за самостоятелна работа. Това е и най-трудната за приложение стъпка – обикновено слабите ученици я пропускат, а учителят има недостатъчно средства за контрол.

Шестата и последна стъпка от един урок е проверката на натрупаните знания и умения. В жаргона това се е утвърдило като „контролни“ и „класни“ работи в зависимост от сложността и количеството на материала. Дефакто обаче това може да е всякъкъв вид форма на изпитване – както писмена, така и устна. Важно е още от ранна възраст учениците да имат респект към изпитванията, понеже те са се оказали исторически и най-важното звено откъм мотивация за учене. С течение на времето добрите ученици би трябвало да отместват фокуса на интересите си от изпита към стремежа за добиване на нови знания.

Именно тази схема на преподаване от шест стъпки чрез уроци е най-добре известната на всички в последните години. При нея всеки учебен предмет е разделен на „n“ на брой урока U_i, всеки от който състоящ се от споменатите шест стъпки u_i1, u_i2, u_i3, u_i4, u_i5 и u_i6. Разлика има между училище и университетските курсове. В по-късните етапи на обучение последната шеста стъпка не се прави непосредствено след всеки урок, а в края на лекционния курс. С други думи в университета стъпките u_i6 за i=1,…,n се изпълняват накуп в края на обучителния период за дадения предмет.

Използвана литература: „Методика на обучение по математика – обща част, Благоевград, 2002г.“.