C, PHP, VB, .NET

Представям ви записки от лекция на проф. Иван Ганчев. Темата е свързана със зараждането на висшето математическо образование в България. Част от информацията в тази статия се дублира и на страницата на Факултета по математика и информатика на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, но публикуваните тук записки са по-подробни. От моя страна има дребни редакционни корекции и съвсем малко допълвания.

В първите години след Освобождението нуждата от учители с висше образование е била много голяма, а в частност липсата на такива по математика е била изключително остра. Основната посока на търсене е била на българи, които завършват образование в чужбина и впоследствие се завръщат в страната ни, или чужденци. Недостигът на педагогически кадри е породил практиката учители в дадено училище сами да подготвят нови свои колеги, избирайки сред по-изявените си ученици. Това положение не е било задоволително и затова нуждата от специализирано държавно звено за обучение на учители е станала все по-отчетлива. Идеята се заражда още в началото на 1880 г. от чешкия учен Константин Иречек като главен секретар в Министерство на народното просвещение. За първи път въпросът се поставя за по-официално обсъждане в проекта за „Основен закон за училищата в Българското княжество“, където създаване на висше училище е предвидено с чл. 69. Този закон минава само първо четене в Народно събрание на 25.11.1880 г. Проектът е бил подготвен от Иван Гюзелев и Константин Иречек. За съжаление не успява да бъде гласуван повторно, защото правителството на Драган Цанков три дни по-късно се разпада, а новото на Петко Каравелов, макар и с мандат от същата политическа партия, не продължава проекта.

Година по-късно Иречек е вече министър на народното просвещение и като такъв започва активно популяризира идеята, но не среща съществена политическа подкрепа, а в определени случаи среща дори съпротива. Не успява да прокара вижданията си като министър, но дори след оттеглянето си от поста не се отказва от тях. Свидетелство за това можем да видим от дневника му, в който на 06.10.1882 г. пише следното:

Днес ние трима Генчев, Вацов и аз пофантазирахме за български университет, пресметнахме разноските за юридическия факултет (7 души професори), физико-математическия (6 души) и историко-филологическия (5 души), всички с тригодишен курс, приблизително на 300 000 фр. годишно. Сиреч толкова, колкото струва държавния съвет. За сграда ще служи разбира се сегашната гимназия.

Опитите му, уви, стават безуспешни и през 1894 г. той решава да напусне България и да стане университетски преподавател в Прага. На прощалната си вечеря на 12.09.1894 г. Иречек вдига наздравица „за бъдещия български университет“, макар че после допълва, че е „преситен с досади и интриги“ и „че е дошел в България флегматичен и спокоен“, но е станал „отпосле твърде нервозен, при колко неприятности и такъв труден живот“.

Идеята на Иречек обаче е попила в редица негови съмишленици, които не я изоставят. Създаването на висше училище назрява като по-масово приета идея чак след Съединението на България с Източна Румелия през 1885 г. Въпросът отново се повдига на високо държавно ниво, но още по-важното – постепенно се появяват и потенциални дарители на финансови средства, с които евентуално да се осъществи. Въпреки това така и не се получават нещата. Затова като частично решение през 1887 г. е издадена наредба от министъра на просвещението Тодор Иванчов за откриване на педагогически курс към Първа мъжка гимназия в София, но само с историко-филологическо отделение. Може да се твърди, че Иванчов на своя глава решава да започне експеримента и да покаже, че едно висше училище би било ефективно и би разрешило проблема. Курсът започва да функционира от 13.10 същата година. Много историци считат, че това отделение е било началото на Софийски университет. Макар това да е спорно, крачката е съществена, защото въпросът за нуждата от такива структури вече е официализиран.

Така нареченият Висш педагогически курс (ВПК) е двугодишен. Създадената към него комисия изработва „Временни правила за уреждането на Висш педагогически курс в София“, с което реално се поставя началото на висше педагогическо образование в България. В тази комисия влизат лица, които по-късно играят много важна роля в историята на Софийски университет, а именно философът Иван Георгов, литературоведът Иван Шишманов, математикът Еманиул Иванов и филологът Любомир Милетич.

Отчитайки добрата работа на ВПК, на 8 декември (неслучайно днес т.нар. „студентски празник“) 1888 г. Народно събрание гласува той да се преобразува във Висше училище. На 29.01.1889 г. се избира и първият ректор – Александър Теодоров-Балан. Така с вече гарантирано финансиране става възможно разширението и добавянето на нови структури, с които да се покрият и други области на науката. На 28 юли Министерски съвет решава срокът на обучение да премине към тригодишен от следващата учебна година. Ректор става дотогавашния директор на Пловдивска реална гимназия Димитър Агура. Паралелно с това се създава и втори отдел: физико-математически, който започва да функционира през месец октомври 1889 г. Основната специалност в него е „Математика и физика“. Първите преподаватели са чехът Теодор Монин (назначен като редовен професор на 01.09.1889 г.) и Емануил Иванов (назначен като извънреден преподавател на 01.10.1889 г.). Това е моментът, за който може спокойно да се каже, че в България за първи път започва преподаване по висша математика. Именно Емануил Иванов става трети ректор на висшето училище за срок от една година 1890-1891 г., а по-късно преизбран отново за още една година през 1893-1894 г. (той е и един от тримата математици, които са били ректори на университета наред с Любомир Чакалов и Благовест Сендов). По-късно преподавателският състав на математиците се допълва с Антон Шоурек от 01.10.1890 г., Владислав Шак от 01.10.1891 г., Атанас Тинтеров от 01.10.1893 г. и Спиридон Ганев – 01.10.1893 г. Всяка от тези личности заслужава да получи отделно специално внимание. Тук бъдат разгледани само съвсем накратко техни биографични справки:

1. Теодор Монин е роден в град Колин в Чехия през 1858 г. Завършил е Висшето техническо училище в Прага, след което постъпва като асистент там. Именно от тази си позиция получава покана от българското правителство да постъпи на работа в България. Във Висшето училище в София той работи от 01.09.1889 г. до 09.11.1891 г. Чете лекции по Дескриптивна геометрия, Аналитична геометрия и Синтетична геометрия. Публикува няколко научни статии и две книги свързани с проективна и елементарна геометрия. Починал е 1893 г., след като се e завършнал в родината си;
2. Емануил Иванов е роден в Свищов през 1857 г. В родния си град завършва начално и средно образование. В периода 1879-1883 г. завършва математика във Висшето техническо училище в Мюнхен. След завръщането си в България до юни 1885 г. работи като учител в Ломската гимназия. От юни 1885 г. до 1890 г. е началник на отдел и главен инспектор в Министерството на народното просвещение. През 1890/91 и 1893/94 г. е ректор на Висшето училище. Работи университета до 1923 г., но с немалки прекъсвания (през 1907-1908 г. и 1910-1917 г.). Лекциите са му по твърде разнообразни области: Висш анализ, Диференциално смятане, Интегрално смятане, Диференциални уравнения, Въведение в теорията на комплекните функции, Теория на функциите, Елиптични интеграли и функции, Методически упътвания (елементарна математика), и др. В каталога на библиотеката на ФМИ фигурира картон за налични циклостилни записки по Висша алгебра от Емануил Иванов в обем от 360 страници, но за съжаление те са изчезнали и липсват от архива. Научните интереси са му били основно в Теория на числата. Написал е немалък брой методически статии, които са допринесли съществено за развитието и въвеждането на методиката на обучение по математика в България. Особенно ценна е статията му „Принципите на днешното математическо обучение в средните училища“. Почива през 1925 г. в Кюстендил;
3. Антон Шоурек е роден през 1857 г. в град Писек, Чехия. Учи математика в университета във Виена и после във Висшето техническо училище в Прага. Премества се да работи като учител в България в град Пловдив. След като е поканен във Висшето училище в София, започва да чете лекции по Аналитична геометрия, Синтетична геометрия, Дескриптивна геометрия, Проективна геометрия, Кинетика на пространството, Диференциална геометрия, Теория на кривите линии и повърхнини, Алгебрически анализ, Висша алгебра, Методика на дескриптивната геометрия и геометричното чертане. Превел е от чешки на български език един учебник по геометрия, един по алгебра и една логаритмична таблица. През 1914 г. издава голям университетски учебник по Дескриптивна геометрия, а през 1926 г. учебник по Основи на проективната геометрия. И той е увлечен от работата си по методически въпроси, като публикува немално статии свързани с обучението по математика в училище. Автор е и на 7 учебника за училищната мрежа. Почива през 1926 г. в София;
4. Владислав Шак е роден през 1860 г. в крад Калксови, Чехия. Поканен е у нас от 1891 г. до 1894 г. да преподава Сферична геометрия, Алгебричен анализ, Аналитична геометрия и Висша алгебра. Решава да остане да живее в България и развива богата дейност като учител, преводач, журналист и публицист. Умира през 1941 г.;
5. Атанас Тинтеров е роден през 1857 г. в Калофер. Там той е учил при бащата на Христо Ботев – Ботьо Петков. После заминава в Русия, където през 1881 г. завършва математика в Новоросийския университет в Одеса. Постъпвайки във висшето училище в София започва да чете лекции по Алгебричен анализ, Основи на висшата математика, Диференциално и интегрално смятане, Теория на вероятностите и Геометрични приложения на интегралното смятане. В университетската библиотека има запазени два тома издадени литографски записки на студенти по негови курсове. Починал 1927 г. в София.;
6. Спиридон Ганев е роден през 1869 г. в град Сливен. Завършва основно образование в родния си град, а после учи средно в Пловдив. Негов учител там е Антон Шоурек. Висше образование завършва в Чехия и Белгия. През 1893 г. защитава докторска дисертация в Лиеж, Франция. След завръщането си в България отначало е назначен в Софийската мъжка гимназия. Именно Антон Шоурек го привлича в университетската среда. Чете лекции по Висша алгебра, Аналитична механика, Механична теория на топлината, Теория на алгебричните уравнения и Понятие за функция в елементарната математика. До 1911 г. взима активно участие в работата по обновяване на обучението по математика в българските училища. Починал е през 1961 г. в София

Естествено заедно с математиците започва да се попълва и състав от физици – например Бахметиев и неговия асистент Пенчев, Михаил Момчилов, и др. За тяхната история препоръчвам книгата „Бележити български физици“ на Народна просвета от 1981 г.

Първият випуск „физико-математици“ е през 1892 г. от 16 питомци с произход от различни краища на страната. От албум, за който се споменава в кн. 9 и 10 от 1942 г. на „Списание на физико-математическото дружество“ се вижда, че тези първи абсолвенти са Кирил Джанов от Карлово, Тодор Обрешков от Търново, Христо Мазнев от с. Радковци (Тревненско), Тодор Добринов от Свищов, Иван Куюмджиев от Еки Джумая, Иван Димчев от с. Стралджа (Ямболско), Тодор Тодоров от Сливен, Стефан Радославов от Търново, Иван Гарванов от Стара Загора, Коста Атанасов от Търново, Тодор Свещаров от Чирпан, Васил Русчев от Бяла Черква (Търновско), Илия Т. Илиев от Стара Загора, Методий Божинов от с. Крива Бара (Ломско), Тодор Иванов Дедов от с. Али Паша (Чирпанско) и Антон Кравков от Казанлък. В редакционна бележка на списанието се пише, че колегията търси портретите на втори випуск, но не е ясно дали подобни материали са били събрани.

Първите години на висшето училище разбира се не са лесни, но то все пак укрепва и показва еднозначно полезни за обществото резултати. Затова започва и постепенната му трансформация към същински университет. Със закон на 24.12.1894 г. са създадени факултети и факултетни съвети. Въвежда се длъжността „декан“ и се дефинират професиите „професор“ и „доцент“, което доближава структурата на висшето училище до това на западните образци за университети.

Към 1889-1900 г. престижът на Физико-математическия факултет е нарастнал значително. Ако в началото е имало опасения, че обучението ще е прекалено трудно и няма да има кандидати, то към въпросната година се оказва, че структурата успява да задоволи нуждата от учители в страната. Не само това, но започва и процес на обучение на преподаватели за самия университет, т.е. започва да се подготвя самовъзпроизводство на кадри. Затова и той се сдобива със самостоятелна сграда на ул. Московска 49.

Изночник на снимката

1904 г. е много важна за историята на висшето училище, защото със закон на 29.01 то се преименува официално в „Български университет братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово“, в който са формирани три факултета (институти) и за първи път се споменава сформирането на катедри в тях. Във Физико-математическия факултет катедрите са „Основи на висшата математика“, „Висш анализ“, „Геометрия“ и „Аналитична механика“. Всяка катедра се оглавява от един основен редовен професор. Сградата пък се премества на ул. Московска 13.

1907 г. е критична за историята на университета. На 3 януари 1907 г. група студенти организира импровизирана демонстрация против управлението на княз Фердинанд пред Народния театър. Освиркването на княза поражда мигновена реакция – още на следващия ден Министерски съвет издава указ, с който затваря университета за срок от шест месеца. Министър Иван Шишманов подава оставка. Новият министър Никола Апостолов уволнява всички професори и доценти, след което заявява намерение да възстанови университета „със съвършено нови преподаватели“. Така учебната 1907/1908 г. започва с изцяло подновен преподавателски състав. Основните преподаватели са поканени лектори от чужбина, а останалите са основно български гимназиални учители. Това обаче не трябва да ни кара да мислим, че нивото на преподавателския състав е било занижено и не следва да се отнасяме с подигравка и пренебрежение. Например добре е да се спомене, че сред новите преподаватели е бил например споменатия по-горе като завършил първи випуск и впоследствие станал първи български доктор по математика в Цюрих – Тодор Дедов, който е и сред основателните на Физико-математическото дружество в София, както и автор на множество учебници. Освен това не е съвсем вярно, че всички стари преподаватели са били изключени – например руският физик Порфий Иванович Бехметиев, който е постъпил на работа през 1890 г. във висшето училище и по онова време е специализирал с докторска дисертация в Цюрих, е бил поканен да преподава и от своя страна е поканил редица чуждестранни преподаватели заедно със себе си. Въпреки това отзвукът в обществото към т.нар. „Апостолов университет“ е показателен – в тази учебна година се записват едва 7 студенти. Именно затова пред 1908 г. едно от първите неща, които прави новото правителство на Александър Малинов, е да възстанови всички стари преподаватели на работа и съответно да се опита да възстанови разбирателството между академичните среди и политическата власт. Това знаково събитие е и един от емблематичните примери за обществена подкрепа в защита на автономията на академичните среди. За съжаление от всичко това има и негативи – някои хора, като например Бехметиев, които са сътрудничили на проекта на предишното правителство, са получили дисциплинарно уволнение и доживотна забрана да преподават в университета, с което и кариерата им завършва злощастно.

Две години по-късно Физико-математическият институт започват да го сполетяват поредица от нови нещастия. Заради остър конфликт между проф. Спиридон Ганев и студенти, през 1910 г. професорите Еманиул Иванов и Атанас Тинтеров демонстративно напускат работа, а през 1911 г. Спиридон Ганев е уволнен. Година по-късно доц. Георги Стоянов е убит на фронта по време на Балканската война. Добре е тук изрично да се отбележи част от неговата биография, защото поради краткия си живот не е запомнен сред бележитите лица на българската математика, а същевременно е бил доста талантлив преподавател:

• Георги Стоянов е роден през 1872 г. в Нова Загора. Завършва специалност математика и физика през 1900 г. От 17.08.1909 г. до смъртта си е редовен доцент в катедрата по Основи на висшата математика. Той е и първият доцент, който сам е завършил Висшето училище в София! Чете лекции по Въведение във висшата математика, Въведение във висшата алгебра, Основи на висшата математика, Диференциално смятане, Интегрално смятане и Диференциални уравнения. В алманаха са посочени 10 заглавия с математическо, методическо и историческо съдържание. Дълго време за неговите трудове липсва информация. Чак през 1988 г. в склада на музея в град Елена случайно бяха открити четири тома литопечатни записки със заглавия „Въведение във висшата алгебра“, „Лекции по интегрално смятане (1911-1912)“, „Лекции по висша алгебра (1914)“ и „Диференциално смятане“. Върху първите два тома изрично е отбелязано, че са лекции на Георги Стоянов. За другите два не е изрично написано, но по стила и начина на изложение може да се предположи, че са производни на негови трудове. Доцент Георги Стоянов почива на фронта през 1912 г.

С така настъпилата драматична редукция в основния преподавателски състав се налага и преместване на сградата на факултета на ул. Сан Стефано 4. Следващата снимка е потенциално от входа на сградата:

Реално във факултета до 01.10.1914 г. остава като по-опитен преподавател само Антон Шоурек, а му помагат само млади асистенти, възпитаници на същия факултет: Кирил Попов, Иван Ценов и Любомир Чакалов. Именно те полагат и основите на т.нар. „второ поколение“ български математици. Всички те са добре известни със световните си приноси в науката и биографиите им остават описани подробно в различни литературни източници. Факултетът остава на ул. Сан Стефано чак до 1931 г., когато отново се завръща в първата си сграда на ул. Московска 49.

Втората световна война отново разбърква академичния живот. През 1940 г. факултета отново се налага да напусне сградата си и да се премести на третия етаж на Студентски дом на пл. Народно събрание №10, където остава до 1944 г.

Сградните несгоди продължават и по времето на социализма. От 1944 г. до 1948 г. кабинетите на преподавателите са на ул. „Раковска“ 108, а занятията със студентите се водят на ул. „Московска“ 13 и 49. От 1948 г. до 1951 г. кабинетите на преподавателите са на четвъртия етаж и на тавана на ул. „Стефан Караджа“ 4. От 1951 г. до 1960 г. факултета се премества изцяло в новооткритото крило на днешния Ректорат на бул. Руски 15. От 1960 до 1971 г. отиват в сграда на бул. Антон Иванов 1 (днешния бул. Джеймс Баучер). Чак през 1971 г. факултетът успява да се настани в достойна, достатъчно голяма сграда – тази, в която се помещава на бул. Джеймс Баучер 5 и до днес. Тази сграда е построена през 1934 г. и е била за Френския католически колеж „Св. Кирил и Методий“.

Снимките са от Стара София. Сградите в комплекса са били пострадали частично при англо-американските бомбандировки от 1944 г. Този колеж е бил затворен и е освободил сградата още през 1948 г., но е било нужно много време, за да бъде реконструриран – чак през 60-те там се помещава Висша партийна школа преди да бъде прехвърлена на Софийски университет:

и горе долу в този вид се използва и до днес (има и някои съществени съвремени добавки, като например помещенията на пети етаж, асансьора, и т.н.):

Историческата памет в България от тази гледна точка за съжаление не е много добре описана. Например в списанието на Физико-математическото дружество кн. 3 и 4 от 1940 г. по този повод пише:

Редакцията ще помести с удоволствие подробни бележки и описания на помещенията, в които са се обучавали наши физико-математици. Особенно ценни биха били сведенията за първите години на Висшето училище: брой на аудиториите и кабинетите, местоположението им, кой професор къде е бел и пр., и пр. И най-дребните факти представляват интерес.

Дали не е редно да се позамислим доколко ние, увлечение в ежедневието си, не изпускаме някои важни неща, които нашите предшественици са разбирали и ценели по-добре от нас?