C, PHP, VB, .NET

Дневникът на Филип Петров


* Химически игри – допингът в спорта

Публикувано на 23 януари 2022 в раздел История.

Допингът в спорта се е използвал откакто съществува понятието „спорт“, но стриктните забрани, дисквалификации и масови изследвания срещу него са сравнително скорошно явление. През по-голямата част от историята на спорта случаите с хванати спортисти са прекалено малко и не са се наказвали въобще. Например златният медалист от олимпийските игри през 1904 г. Томас Хикс е пил малки дози стрихнин в шотове с бренди по време на маратона пред очите на публиката. В края на състезанието му прилошава и се налага да финишира с помощ (подпирали са го, защото не е можел да ходи). След края на състезанието припада и е бил в безсъзнание за цял час. Златният му медал обаче е бил признат и не се е коментирало, че е направил нещо лошо.

Формално забрани за допинг влизат в сила чак през 60-те години на миналия век. Причината за тяхното въвеждане е бил колоездачът Кнуд Енемарк Йенсен, който умира по време на състезание. Реалната причина за смъртта му е черепно-мозъчна травма от падане, което получава след топлинен удар и не е било свързано с допинга, който е взимал, но медийното отразяване на случая кара международните федерации по различни спортове да вземат отношение и да започнат да забраняват стимулантите с цел да предпазват живота на спортистите. Забележете - ставало е въпрос за опазването на живота им, а а не защото им дават предимство в състезанията - и тогава това се е считало за нещо нормално.

В началото контролът е бил плачевно слаб. Различните национални федерации са споделяли презумпцията за игра на феърплей и всеки си е тествал своите собствени спортисти с идеята, че няма да допуснат някой да бъде хванат при случайна международна проверка, с което да опозори държавата си. За първи път забраната за допинг влиза в сила официално за олимпийските игри в Мексико през 1968 г. Там е хванат един единствен спортист - шведът Ханс Гунар Лийенуол става печално известен като първият атлет в историята, който е дисквалифициран от олимпийски игри заради стимуланти.

Прегрешението на Лийенуол тогава е било меко казано смешно. Той печели сребърният си медал по петобой след като... изпива две бири. Тогава тестовете са били само на урина и са изследвали хората само за алкохол и няколко вида наркотици (например кокаин). Въпреки, че от научна гледна точка алкохолът пречи, а не помага, тогава все още се е смятало, че има нещо наречено "оптимална доза", която ако човек изпие, евентуално ще изостри сетивата си.

В следващите години е последвала една изненадваща статистика. През 1968 г. Източна Германия печели цели 9 златни медала от общо получени 25, което е било с един по-малко от обединения отбор на Германия от 1964 г., т.е. нещо, което може да се счете за нормално. Същата държава обаче блесва през 1972 г. с цели 20 златни медала от общо получени 66, а през 1976 г. златните медали им стават цели 40 от общо получени 90! Това шеметно увеличение може да си представите как започва да кара хората да си задават логични въпроси - дали не се дължи на допинг?

Забраните за допинг в този период са продължили да са слаби и неработещи. Например през 1970 г. на световното първенство по вдигане на тежести всичките трима медалисти са хванати с допинг, но въпреки това медалите им не са отнети. Проблемът е бил, че спортистите на 4-то, 5-то и 6-то място въобще не са били тествани и това означавало, че няма как да се знае дали медала ще отиде в чист атлет или не.

През 1977 г. източногерманката Ренате Ньойфелд успява да избяга в Западна Европа заедно с мъжа си (който впрочем е бил българин). Там тя разказва как са я принуждавали да взима големи количества лекарства по време на подготовката си за олимпиадата през 1980 г. Представя им и проби от зелената субстанция, която са я карали да взема в големи количества. Анализът показва, че това са били анаболни стероиди. Същата година 93 килограмовата гюлехвъргачка от Източна Германия Илона Слюпянек се проваля на тест за анаболни стероиди по време на квалификации за европейско първенство. Случаят със Слюпянек става скандално известен, защото ѝ слагат забрана да играе 12 месеца, която изтича... точно два дни преди европейското първенство, а самата ѝ квалификация не е отменена въпреки допинга. През това време тя попада под прекият "надзор" на източногерманската държавна антидопинг лаборатория Крейша, която уж прави по 12 000 теста годишно на различни спортисти, но няма нито един положителен резултат. Слюпянек печели безапелационен златен медал на европейското първенство.

В следващите 2-3 години случаите на избягали на запад източногермански спортисти се увеличават, а с това се увеличават и свидетелствата за масовите допинг измами там. Нещата достигат апогея си на олимпиадата в Моксва през 1980 г., когато излизат многобройни сведения за огромни допинг измами от страна на СССР. Самата олимпиада поема медийно нарицателното име "Химически игри". Докато тогава съветските антидопинг лаборатории умело прикриват следите от допинг на спортистите от международните наблюдатели, независими изследвания показват, че поне 20% от спортистите са имали силно завишени нива на тестостерон. На същата олимпиада става известен и първият регистриран случай на "кръвен допинг" - преливане на кръв с цел завишаване на червените кръвни телца при един от медалистите.

Скандалът от 1980 г. отново не предизвиква кой знае какви промени. Причината за това е, че олимпиадата е бойкотирана от цели 66 държави заради съветската инвазия в Афганистан. Хората на запад приемат новините за масов допинг като поредното "тролене" на върха на бойкота, а тези на изток разбира се получават новини как всичко е перфектно и проблеми няма. Все пак събитията предизвикват постепенна реформа и се заражда идеята за централизиран антидопинг контрол от страна на международните федерации по практически всички спортове. Списъкът със забранени субстанции също започва да се разширява значително. Това влиза в сила за олимпийските игри в САЩ през 1984 г., но и там се генерира много повече шум около контрабойкота на СССР и още няколко социалистически държави (включително България) за сметка на темата за допинга, която продължава да не е интересна за публиката.

Така се стига до големият медиен международен отзвук при златния медал на канадеца Бен Джонсън през 1988 г. Тогава той поставя световен рекорд, но медалът му е отнет след излизане на пробите. Тогава се оказва, 6 от общо 8-те спринтьори в състезанието са взимали стероиди! Този път медиите отразяват скандала изключително мощно и то най-вече заради основният съперник на Джонсън - Карл Люис, който в предишни години нееднократно е обвинявал конкурентите си и по-конкретно Джонсън, че взимат стимуланти.

От тогава до днес международните спортни организации се борят значително по-сериозно с това неприятно явление. При всички положения може да се каже, че всички световни рекорди и медали, които са постигнати преди 1988 г. са меко казано спорни. Не, че сега положението е цвете и няма допинг, но поне за проблемът се говори, а не се прикрива и потулва... Или не. Последният голям допинг скандал дойде със зимните олимпийски игри в Сочи през 2014 г., когато Русия беше разследвана и беше доказано участието на Московската антидопингова лаборатория в държавно спонсорирана схема за употреба, разпространение и прикриване на допинг при руски спортисти. На редица руснаци им беше забранено участие в следващата олимпиада, а федерацията им беше меко казано опозорена.

Дали това ще спре допинга в бъдеще? По-скоро не.

 



Добави коментар

Адресът на електронната поща няма да се публикува


*