C, PHP, VB, .NET

Днес някои компании могат да ви прокарат кабел за интернет буквално със записване на час от сутринта за следобяд в същия ден. Много хора мрънкат когато по кабелната им има шум и от пъддръжката не им го оправят достатъчно бързо (в рамките на деня, а примерно ти кажат, че техник ще дойде утре). А какво беше преди само…

По време на социализма в България телефонията беше изцяло аналогова и съществен лукс за населението. Дори в началото на 90-те години нов телефон се прокарваше с месеци чакане, а преди това в някои квартали е било със записване и години тръпнене в очакване – докато БТК ъпгрейднат планово инфраструктурата си в тази или следващата петилетка, за да има повече линии за нуждаещите се. Подкупите, за да ти прокарат телефон преди другите, са били нещо напълно нормално – не е било рядкост човек да се натика в някоя друга ОФ местна структура и да бъде активен член там само и само, за да получи някакво побутване за домашен телефон по партийна линия.

Поради огромната липса на инфраструктура, телефоните в България бяха масово „дуплекси“. Това означава, че на един четирижичен кабел се закачат две телефонни линии – вашата и тази на съседа. Беше вързано така, че ако единия вдигне телефона, изчезва масата за електрическия ток на другата, с което неговата връзка прекъсва – така той не може да ви подслушва. Вътре в къщата обикновено се използваше „дериватно“ връзване ако имаш повече от един телефонен апарат – те се връзваха паралелно така, че да получават/изпращат един и същи сигнал и по този начин могат да говорят заедно. А в офисите пък имаше по-сложна схема за директорските кабинети, в които телефона на секретарката и директора са принципно свързани в паралел, т.е. могат да говорят и двамата по нея, но ако директора вдигне слушалката, той прекъсва масата на секретарката и така тя не може да го подслушва.

Телефонните апарати тогава ги наричахме „аналогови“, но всъщност ставаше дума за по-конкретното „пулсови“ (от там идва и до днес запазената дума „импулс“, която още се използва – „спри да говориш, че навъртя много импулси!“). Популярни са и до днес (като вид историческа демонстрация на „какво е било“) са тези, с които се набираше чрез въртене на шайба. Идеята е, че при всяко завъртане на шайбата се подава специфична комбинация от електрически импулси, всяка от които отговаря на точно определена цифра. Така централата разбира кой точно номер искате да наберете. Трябваше да се върти бавно и плавно, защото грешките бяха много – поради това шайбата се въртеше механично чрез пружина (дърпаш на цифрата, на която искаш, и пускаш шайбата да бъде издърпана плавно от пружинката за точно определеното време). Случваше се пружинката да си скъса ухото, където се закача, и тогава трябваше да се върти на ръка, докато го залепиш или купиш нов апарат. Тази технология беше от 30-те и 40-те години на миналия век, но в България охотно си използвахме подобни дори през 90-те. Имаше и по-модерни варианти с натискане на бутони, които имитират сигналите от шайбата, но поне до 1989 г. респромските са били адски калпави и често са се разваляли. В общи линии говорим за технология, която до средата на 70-те и началото на 80-те години в западните страни вече почти не се е използвала.

Някъде в началото на 90-те се появиха и „цифровите телефони“. Всъщност в тях нямаше нищо цифрово (ако си мислите, че става въпрос за компютри в тях), а ставаше дума за апарати с DTMF, т.е. тонално набиране. Идеята е, че всеки бутон от клавиатурата на телефона издава специфична комбинация от два тона. Когато централата от другата страна „чуе“ тези специфични звуци, които са подбрани специално така, че да не може обикновен човешки глас и стандартен околен шум да възпроизведе, тя отчита, че е натиснат въпросния клавиш. Разбира се при декодирането на звука се използва DSP и именно това е основното „цифрово“ в случая. Това е технология, която е започнала да се въвежда масово в нормалните държави още в средата на 60-те години на миналия век.

Децата на 90-те използваха интернет през телефона. Кабелният интернет беше свръхскъп лукс, който само гъзарски фирми могат да си позволят. Лошият ефект от дуплекса разбира се е, че ако вие говорите, съседа ви не може да говори и да получава обаждания. Това стана огромен проблем в средата на 90-те, когато интернет започна да идва по домовете. Започнаха големи междусъседски войни и буквално – не е шега – съседите започваха да си правят график кой от колко до колко часа може да ползва телефона. Тоналните телефонни линии вече не бяха дуплексни – огромен ъпгрейд.

Та така – аз чаках да видя, че съседката излиза, и тогава грабвах линията. Другият вариант беше да гледаш кога ще си загаси лампата вечер и тогава. Иначе ставаха големи скандали и буквално „битки“ за телефонен разговор – когато тя видеше, че съм заел телефона за прекалено дълго, оставяше слушалката си нарочно отворена, за да прихване сигнала и да ме откачи от линията ако случайно моя „разговор“ прекъсне. Правих опити да се справя с този проблем, но не беше много надеждно – единственият устойчив вариант беше да ѝ прекъсна кабелите, защото ние бяхме на долния етаж и съответно дуплексната кутия беше налична у нас. Опитвал съм се да ги обяснявам тези неща на чужденец и той мигаше на парцали. Човекът не можеше да проумее как въобще е възможно подобно нещо да съществува.

Баща ми има фирма и му беше важно да получава телефонни обаждания. Както може да се досетите, беше проблем, че телефон вкъщи имаше прекалено рядко и никой не можеше да ни звъни. Затова при модернизацията на БТК и постепенното въвеждане на инфраструктура за тонално набиране в централите, на нас ни се отвори шанс да имаме втори телефон вкъщи – за втори пулсов беше абсурд и не ставаше дори с връзки. Отне няколко месеца чакане – не беше прието за нормално едно семейство да има два телефона при положение, че има толкова много чакащи за заветната услуга. Този номер го имаме и до днес.

Аз обаче продължих да използвам дуплекса за интернет. Причината в това беше, че компанията БТК трябваше да си изплати инвестицията и съответно ѝ се наложи да спре да работи на социален принцип със субсидии от държавата, а трябваше вече да си изкарва парите сама. Старите пулсови телефони работиха на фиксирана тарифа – обаждането ти струва няколко стотинки, които се отчитат еднократно при осъществяване на връзка. Въобще няма функционалност за отчитане на време. Тоест независимо колко дълъг е разговора (може да е часове), той струваше една и съща сума. Когато са правени, явно не са си представяли, че някой може да окупира линията с часове – хората вероятно не са правили подобни неща. При интернет с модем по телефона обаче нещата стояха различно – там да имаш пулсов телефон си беше страхотна оферта. При телефоните с тонално набиране за първи път БТК започна да отчита на минута. Беше супер скъпо да имаш интернет през такава линия – сметките ставаха жестоки и родителите основателно се сърдеха много. Технологията ADSL исторически се появи много по-късно (в края на 90те), а в България не се разви изобщо, защото докато БТК се сети, че може да я използва, конкурентите им вече бяха започнали да прекарват масово с Ethernet кабели до домовете (или коаксиални от операторите на кабелна телевизия, при които се ползваха т.нар. „кабелни модеми“ – вероятно ARCnet мрежа).

Самият интернет се купуваше от доставчици с плащане на месечна такса – отделно от телефонната сметка. БТК (разбира се) не се бяха сетили, че могат да предлагат такива комплексни услуги (интернет+телефон) за абонатите си. Таксуваше се не по скорост, а по време. Скоростта винаги беше до 36,6 Kbps – колкото е стандартния модем. Имаше и по-бързи модеми, но в общи линии по-висока от споменатата скорост не се постигаше дори с тях. Гъзарските планове бяха „неограничени“, но бяха доста скъпи. Тях си ги купувахме „на партия“ – двама души с един акаунт и отново си правихме график кой кога да го ползва. Схемата беше, че се обаждаш – точно както обикновен стандартен телефонен разговор – на телефонния номер на доставчика, а той от там с вътрешна централа те свързва с техен модем, през който добиваш достъп до световната мрежа. Проблемът беше, че нямаш гарантирана линия – ако в даден момент прекалено много хора влезнат в интернет, няма свободна връзка с модем за теб и съответно ти дава заето. Големите гъзари имаха т.нар. „наети линии“, т.е. гарантиран техен си модем при доставчика, но не беше посилна сума за простосмъртни. Значи представете си как вечер в пиковите часове трябва да се бориш хем да измамиш дуплекса си, хем да нацелиш свободна линия при оператора. В общи линии да влезнеш в интернет примерно в 8 вечерта беше съпроводено с голямо подскачане от стола и вик „ДА!“.

А пък после, след като си се свързал,… се молиш разбира се да не прекъсне. И о, да – прекъсваше заради шум по линията. Налагаше ни се понякога да жертваме феноменалната скорост от 36,6 килобита в секунда и да я намаляваме до 14,4 или дори по-малко, само и само, за да дадем шанс на горкия ни модем да държи по-устойчиво връзката си.

Когато трябваше да играем игри в мрежа, или си носехме компютрите по домовете, или го правихме с директна връзка модем-модем през телефона. Играене през интернет се яви много по-късно. Всъщност преди интернет да стане масов, за споделяне на информация между хората бяха популярни така наречените „Бибиеси“ – това са сървъри, с които пак по телефона осъществяваш връзка и чрез супер популярната програма HyperTerminal подаваш команди за прелистване на директории и сваляне на файлове. Ако някой в даден момент „говори“ с бибиеса, друг не може да се свърже, защото линията дава заето. Тогава си поддържахме телефонни указатели с разни напълно непознати хора, с които си споделяхме всякакви работи. На някои телефонни номера се обаждахме първо по телефона, за да помолим човека да си пусне компютъра и да включи сървъра, та после да може да изтеглиш някой важен файл. Представете си например телефонен разговор между малко дете и напълно непознат възрастен мъж:

– Здравейте, търся господин Антон Иванов под прякор „silver“.

– Да, на телефона?

– Може ли да пуснете бибиеса, защото чух, че имате играта „Test Drive 3“ и искам да я сваля?

Затваряш връзката, чакаш определено време, и набираш през компютъра. После започваш да пускаш команди, теглиш и след известно чакане си готов. Обикновено всичко завършваше с обратно обаждане с „благодаря“, когато всичко приключи. Нерядко имаше и бибиеси, които се поддържаха от деца – в такива случаи се случваше да ти вдигнат родителите му и да те наругаят като разберат за какво става дума. Това се случваше често и при опити за директно набиране на бибиес без да си говорил с човека – той вдига слушалката, чува звука от модема и съответно получаваш звучна псувня, след което затваря.

Като заговорихме за звука – всеки, който е ползвал модем, го помни и до днес. Дотолкова ти става познат, че можеш да прецениш по слух горе долу на каква скорост ще се договорят двете страни още преди да са се споразумяли. Беше много забавно когато погрешка набереш грешен номер и някой започне да се опитва да си говори с модема (хората си мислеха, че е просто някакъв шум по линията и започваха да крещят).

Ще разкажа и за една малка „хакерска“ схема за безплатни разговори с улични телефони. Дълго време – пак докъм средата или дори края на 90-те – уличните телефони бяха или с монети, или с жетони. Бедните ученици се опитваха да ги „хакват“ по най-различни начини, но не беше лесно. Връзваха се стотинките с конче, пускаха се фалшиви стотинки, но нямаше устойчив и винаги работещ модел. Обикновено схемата се различаваше от апарат до апарат – при един по един начин, при друг по друг.

В един момент започнаха да се появяват т.нар. „Булфони“ (за по-младите – има едни оранжеви остатъци от улични телефони, които все още може да намерите на някои места из столицата, но вече пичти никъде не работят). Те бяха конкуренцията на апаратите на БТК (през 2005 г. БТК ги купи – точно когато вече ставаха доста неактуални и хората все по-рядко ги ползваха, защото имаха мобилни). В тях се вкарваше карта с чип – подобно на банкоматните. Най-успешният модел за тяхното хакване беше с много бърза смяна на пълна с празна карта по време на набирането на номер. Апаратът започваше да набира само ако види, че има импулси в картата, а таксуваше – логично – едва след като е осъществена връзка. С много бърза ръка датчика не успяваше да усети, че оригиналната карта е изчезнала и е подменена с празна, а после, без да прави проверка, просто вади импулс от брояч с „0“, което си оставаше пак „0“, мислейки (заредено в паметта му при първоначалното вкарване на картата), че е повече.

Конкуренция на Булфон бяха Мобика и много рядко Бетком. Странно, но факт – те бяха с магнитна лента, но се хакваха по-трудно. Имаше криминални субекти, които предлагаха „презареждане“ на картите на по-ниска цена, отколкото да си купиш нова. Вероятно са били вътрешни хора и са знаели ключовете за криптиране. В общи линии Булфон доминираше пазара на улични телефони – вероятно затова те са останали по-масово по улиците ни днес.

Все още съществуват епизодично работещи Булфон апарати и все още се продават фонокарти в Български Пощи. Естествено никой не ги купува. Най-честото приложение на тези апарати е да се скрие човек под козирката им при силен дъжд. Премахването на тези апарати се оказва дългогодишен проблем в цяла България, защото при серията от препродажби на БТК/Виваком и в момента собствеността им е напълно неясна. Батакът с тези кабини е тотален защото според приватизационния договор новите собственици са наследили обществената функция да са длъжни да поддържат такива кабини (може би това е и едно от обясненията защо БТК купува Булфон през 2005 г., както казах по-горе). При всички положения днес хем апаратите масово не работят, хем от Виваком са задлъжени по договор да ги има, хем не се знае кой всъщност е собственик на съществуващите, хем всички искаме да се премахнат, защото са грозни и опасни, а нови въобще не ни трябват. Вероятно на законодателите не им пука за този хаос, затова той продължава да си стои и да ни грози гледката по тротоарите.