C, PHP, VB, .NET

Продължение от Зимната приказка в село Стубел – ден трети, част първа

Глава 9. Бялата смърт.

С тъжен поглед баща ми гледал заминаващите в далечината снегопочистващи машини. Малкото кученце Ози не можело да прескочи планините сняг и лаело далеч от двора. Съседа Нейчо свивал рамене и давал мъдри съвети. Както обича да го описва баща ми – „той е специалист по всички останали въпроси, независимо за какво говорим“. Гневът срещу природната стихия го нямало отдавна. Ръбът на отчаянието вече бил прескочен. Вече го нямало и смирението. Просто татко се намирал по средата на бялото нищо…

С бавна крачка пробивайки си път през снежните канари, баща ми се насочил обратно към къщата. Опитвал се да нацели мястото през което вече бил минавал, но новите снежни стени натрупани от тракторите и машината не му позволили. С почти алпинистки способности той се покатерил на една снежна канара. От там се отворила красива гледка и той седнал…

Дълго време мислил за различни неща. Спомнил си за слънчеви случки от детството на плажа. После се сетил с усмивка за огромния дъжд по време на сватбата. Накрая се сетил за тежък преход в планината през зимата, огледал се и отново потънал в снежна тъга.

Далече долу на почистения път се появили три тъмни фигури. Те стояли известно време и ръкомахали в различни посоки. В един момент бавно тръгнали нагоре покрай оградите на къщите. Преходът на хората явно бил труден, защото напредвали изключително бавно. След две-три минути обаче образите се прояснили и баща ми ги разпознал.

Първо се отличил естествено Румен Дългия. Той е с две глави по-висок от всички и е нормално човек да го познае. Втори си проличал Любен Генов – Баката, а най-отзад познал и Йордо. Вече почти стигнали до купчината сняг, на която се бил възвишил баща ми, когато по старата стубленска традиция чичо Румен започнал да маха с ръка и се провикнал:

– Петлюрааа! Тук смеее!

Възгласите били достатъчни, за да бъдат разпознати от цялото село. Баща ми не останал назад и отговорил подобаващо:

– Кажиии…

На никой не му хрумнало, че при този голям сняг това създавало опасност от лавина. За щастие поне с това се разминали. Разговорът с Румен продължил:

– Дай лопатиии – ще копаееем!

Това като, че ли събудило баща ми от дълбок зимен сън. Той скочил пъргаво и се забързал към къщата. Пътьом обяснявал на висок глас:

– Няма смисъъъл! Прекалено е многооо!

Бригадата обаче го окуражавала:

– Ти само дай лопати и ракияяя! Ако трябва цяла нощ ще се копаеее!

Баща ми извадил три големи лопати от къщата и ги раздал на дружината юнаци. Естествено и горивото – 65 градусова домашна ракийка била приготвена. Всичко било готово за жестока битка…

Глава 10. Сговорна дружина планина от сняг повдига.

В училище в ранните класове решавахме различни задачи по математика с физични модели. Пълнехме и после празнехме басейни с вода. Питахме се за колко време дадена кола ще стигне от старта А до дестинацията B. Лодки плуваха в реки срещу силно течение и се бореха да достигнат даден мост. Ако можете да решавате подобни задачи, то пробвайте се с тази:

За колко време четирима юнаци ще прокопаят тунел от 300-400 метра снежна планина, разполагайки с три лопати и кило ракия?

Честно казано когато разбрах се изненадах силно и не повярвах. Както казва чичо Румен „има два вида ракия – добра и много добра„.  Изглежда ракията на тате е била изключително добра!

За мерило за ширината на тунела взели една от големите лопати. Видяли, че тя е точно толкова дълга, колкото е широка и колата. Така риненето на сняг започнало с пълна пара!

Копаели на смени на ротационен принцип. На всеки 10 минути един сядал да почива (разбирайте пие ракия), а друг го сменял. Не спазвали права линия въобще – гледали къде снегът е по-нисък и се насочвали натам. Така пътят се очертал като крива синусоида, т.е. значително по-дълъг от предвиденото. Толкова сняг бил изхвърлен от лопатите на четиримата юнаци, колкото всичките хора по поддръжка на столичните паркове не изгребват дори за месец! Накрая в дъното се забили до голяма канара и започнали да копаят тунел. Решили, че дори да се срине – ще го разчистят. С учудване видяли, че тунелът станал като красив свод…

Цялото упражнение по ринене на сняг в страховити размери отнело всичко на всичко точно 5 (пет) часа! Прокопаният път бил напълно идеален – по-равен не само от Софийски булевард, но и даже от национална магистрала! Стените отстрани били подсечени под точен прав ъгъл, на който дори и самият Питагор би завидял.

Най-сетне баща ми запалил колата и се спуснал бавно по улея. Мярката била изключително точна – снегът измил колата отстрани идеялно, а огледалата се прибирали ту едното – ту другото. Накрая настъпил и тържествения момент с минаването под триумфалната арка. Всички ръкопляскали подкрепени с възгласи на възторг и щастие!

Историята продължава >>> Зимната приказка в село Стубел – финалът