C, PHP, VB, .NET

Дневникът на Филип Петров


* Добрият учител

Публикувано на 20 декември 2014 в раздел Методика.

Добрият учител поставя достъпни въпроси и помага допълнително на тези, които не могат да достигнат сами до техните отговори. Лошият учител поставя въпроси и дава готови отговори.

Добрият учител е длъжен да бъде критичен. Лошият учител преподава догматично.

Добрият учител кара учениците си да се съмняват в поднесената им информация и да размишляват по въпроса за нейната истинност. Лошият учител забранява съмнението в достоверността на написаните в учебника твърдения.

 



3 коментара


  1. По време на курса по Обща педагогика при проф. Любомир Попов (СДК-ФМИ) стана дума, че педагогиката и методиката са в постоянна борба - чии принципни са първоосновни (фундаментални) при учене. Владеенето на педагогиката или успешното прилагане на методиката. Това ме върна в началото на следването ми, когато цялата ми подготовка за учител се основаваше върху методиката (имам бакалавър по педагогика с чужд език от НБУ, където се учи главно методика). За мен методиката (и горните принципи във връзка с нея) винаги са били основополагащи при работата ми като учител. Но може би има и един момент, който е бил дълго време извън вниманието ми. Методиката свежда ученето до обекта на възприятието, търси връзка с когнитивните умения (особено висшите - самостоятелното прилагане, критичност, аналитичност) и включването им при учене. Методиката, както аз я възприемам, разчита на когнитивния въпрос Как учим? И търси адекватен отговор на въпроса Как трябва да учим другите? В този смисъл критичността е противоположното на догматизма, съмнението - на убеденото мнение, вътрешната правота - на авторитета. Библейска мъдрост е, че не можем да служим на двама господари - единият ще обичаш, другият ще намразиш. Едните характеристики са на добрия учител, другите - на лошия. В същото време в работата си като учител много по-често ми се е налагало да бъда догматичен, да вдъхвам убеденост и да създавам сигурност с готови отговори. Ученето е и взаимодействие между субектни роли, които са дефинирани като неравнопоставени и догматизма и авторитета на готовия отговор или на застъпеното твърдение са проявление на тази неравнопоставеност. Не казвам, че са положително явление, но в училище (особено в по-ниските класове) децата са подготвени за нея, свързват я с очакванията си към учителя. Обаче по какъв точно начин учителят ще бъде догматичен и ще проявява авторитета си би разграничило добрият учител от лошия. Или с други думи, придържането към определени педагогически принципи на общуването. Може би единствено неформалното образование би могло напълно да се разграничи от догматизма, авторитетните твърдения и готовите отговори. Добрият учител за мен би бил този, който превръща досега до тях в съвсем различно преживяване за учениците, така че да неутрализира зловредния ефект. Това означава догматизмът да не убива критичността, готовите отговори да не се превръщат в очакване, достоверността на авторитета да не елиминира съмнението и стремежът към собствена позиция. Непосредственото прилагане на методическите принципи предполага възможността най-ефективно да се интернализира познанието за обекта на ученето чрез сетивното му възприемане, но това в известна степен обезличава ученето като процес. Особено за учениците в училище не е особено характерно да отделят себе си от когнитивността си, което те често погрешно идентифицират със скука и липса на интерес при учене дори при използването на най-адекватна за възприемането методика. Аз по-скоро бих го оприличил със ситуацията, в която критичният, аналитичният и самостоятелно мислещият човек, който се очаква да бъда, не съм аз (или аз съм в ситуация да бъда някой друг, който е аналитичен, критичен, самостоятелно мислещ). При това не защото не притежавам тези умения, а защото не свързвам ученето с тях. Като ученик съм живял много често с такова усещане, особено във високите класове в училище, при това в хармония. Наричам го идентифициране с определена роля при учене. За учениците днес това е доста по-трудно, според наблюденията ми.

  2. "Готови отговори" не са непременно "догматично". Ако обучаемият е убеден във вярността им с аргументи, няма проблем.

    Под "догматично" имам предвид учене в стил "така съм казал, така го правите" - без да се обяснява защо.

  3. Последното по-скоро интерпретирам като авторитарно, проява на авторитарен стил. Може би това се потвърждава от противопоставянето му на критичността в мисленето (един от белезите на анторитарното ръководене е болезенената чувствителност към критика). Може би порокът се корени именно в авторитарното поведение, което е противопоставено на критичността към себе си. Възможно е припознаването на ползата от критичността да заема пространството, което авторитарното поведение би освободило с отказа ни от него. Аз си го представям (и го тълкувам) като битка, в която критичността се бори за легитимното си място иззето и обсебено от един незаконен натрапник. Един неназован неин противник, нейна пълна противоположност, чиято проява в поведението е авторитарния стил на общуване. Така поне аз си представям корена на злото - една нелигитимна същност построила храма си на свято място. Така го възприема и Хамлет, макар и трагедията му да се изразява в неприемането - фактите в света около него не означава той да ги приеме. А противното на това да търпи стрелите от несраведливата съдба е да се изправи с меч в ръка срещу море от мъка. И тогава без никой да го кара да прави каквото и да било или да му казва нещо, той вижда във всеки лицето на съдбата - така си казал ли, така ли искаш от мен да направя, е аз няма да направя така. Не съм сигурен с какво точно се бори Хамлет и срещу кого, но във всеки свързан със света вижда свой противник. А всичко в света около него говори единствено едно - така е подредено, с този порядък се съобразяваме. В този смисъл съдбата едва ли е натрапникът, от който Хамлет иска да пречисти света като унищожи всеки, който я персонифицира в съзнанието му. Убедеността му се подхранва не от аргументи, аргументи не може да има в един свят, където са се разрушили връзките на времената (и които делът му от съдбата, този по думите му дял проклет, е да ги сложи в ред).

Добави коментар

Адресът на електронната поща няма да се публикува


*