C, PHP, VB, .NET

Дневникът на Филип Петров


* Шестобалната система за оценяване в България, която е петобална

Публикувано на 02 юни 2021 в раздел История.

Чудили ли сте се някога защо твърдим, че използваме шестобална система за оценяване, а реално оценките 2, 3, 4, 5 и 6 са точно пет на брой? Обичам да се шегувам със студенти и ученици, че оценка 3 се казва „среден“, защото 6:2 = 3. Не това обаче е причината. Всъщност това е наследство от по-традиционната за нас петобална система на оценяване.

Оценяването в България през 19 век, когато сме били под Османско владичество, в общи линии не е било стандартизирано. Това е било и нормално предвид това, че не е съществувала и формален централизиран орган за управление на образователната система. Училищата ни да били напълно автономни и са се управлявали сами по свои собствени правила. Твърди се, че първоначално масово използваната система за оценяване е била по немски образец. Тя е била петобална с оценки от 1 до 5, като значенията им са следните:

  • 1: отличен
  • 2: добър
  • 3: задоволителен
  • 4: достатъчен
  • 5: недостатъчен

Дали са били точно такива думите с определения на български език, не съм много сигурен. Твърди се, че след въвеждането на официалната петобална система за оценяване в Русия през 1837 г., някои училища у нас започват да я използват веднага, а тенденцията за преминаване към нея се е усилвала с времето. Тази система също е била петобална, но обърната в обратен ред:

  • 5: отличен
  • 4: добър
  • 3: среден/задоволителен
  • 2: незадоволителен
  • 1: слаб/лош

Може да се досетите как това е било доста объркващо, но реално не е било особено голям проблем, защото тогава мобилността на населението е била много малка, а и процентът на образовани хора също. Твърди се, че по това време у нас за оценка 3 не се е използвала думата „задоволителен“ както в Русия, а сме го наричали „среден“, защото е точно по средата. От тогава този термин си е останал до днес. Аналогично не сме използвали „лош“, а „слаб“ за най-ниската оценка.

Нещата се променят след Освобождението на България. През лятото на 1878 г. един от най-известните просветители по онова време – Марин Дринов – започва работа по изготвяне на организация на централизирана образователна система. На 29 август 1879 г. е приет „Привременен устав на народните училища“. Там за първи път се прави някакъв опит за установяване на единни стандарти за училищата. Колкото и да е странно обаче, такива не са поставени строги за оценяването, а само се препоръчва употреба на петобалната по руски образец. Повечето училища тъй или иначе вече са преминали на руската система на оценяване, но все още е имало такива, които са си спазвали старата традиция с немската и не са приели промяната. На места се е появила и шестобална система (от 1 до 6 като градира от слаб към отличен), а Военното училище в София пък е използвало своя собствена уникална дванадесетобална система.

През 1905 г. Софийски Университет „Свети Климент Охридски“ постановява с правилник използването на петобалната система за оценяване по руски образец. Там оценката 1 (лош/слаб) е пропусната, защото се приема, че човек не може да завърши успешно и да получи диплома ако има слаба оценка дори по един предмет, т.е. няма смисъл от подобна оценка за дипломите – вместо нея просто се приема, че изпитът не е положен успешно. Именно академичните среди по това време повличат обществена дискусия за въвеждане на унифициране на оценяването в цялата държава. Темата се дискутира повече от 4 години. Основният проблем тогава е бил в битката между русофили и русофоби. Първите са искали да се утвърди тъй или иначе масово наложената руска система, докато другите са искали образованието ни да е по немски образец.

Спорът завършва с известния „Закон за народното просвещение“, който е бил по-известен като „Закон на Мушанов“ (от тогавашния министър Никола Мушанов) през 1909 г. С него се приема някакво компромисно решение – система за оценяване подобна на руската, но все пак различна от нея. Символично се въвежда още една единица отгоре – шестицата, – за да може русофобите да са доволни (ние имаме по-високи оценки от руснаците), да не се въвежда голямо сътресение в наложената масово традиция и да може русофилите да са частично щастливи, че системата повече прилича на руската, отколкото на немската. Така оценките стават следните (все още търся самия закон, за да видя как точно са описани думите – може и да не са същите като изредените):

  • 6: отличен
  • 5: много добър
  • 4: добър
  • 3: среден/задоволителен
  • 2: незадоволителен
  • 1: слаб

Оказва се, че приетото оценяване се е наложило доста лесно и е било масово одобрено. Учителите са харесвали тази система, защото може да разделят учениците лесно в две групи – добри (с 4 и нагоре) и слаби (с 3 и надолу). Има и оценка за поведение по двубална система, като е било задължително да е „примерно“, за да може да се премине от една образователна степен в друга. Системата се налага и утвърждава до идването на комунистическата власт през 1945 г.

С идването на комунистите в България започват и сериозни реформи в образованието. Целта е била да можем да се синхронизираме максимално с СССР и да правим всичко като тях. Промените в оценяването обаче не се случват мигновено, както нещата в много други сфери от живота, защото и в самия СССР не е имало особен консенсус кое как трябва да се прави – след края на Втората Световна Война там се е върнала на дневен ред една стара тема от 20-те години на 20 век за премахване на оценките в училищата. В началото на управлението си болшевиките са опитали напълно да премахнат петобалната система на оценяване и да я заменят с двубална от типа „минава / не минава“. Това е било породено от философията им за равенство между хората. Тези опити обаче тъй и не се налагат. Успяват да наложат двубалната само по някои предмети като например „физическо възпитание“, но масовата оценка в СССР все пак си остава по старата петобална система.

Реформата в България се задвижва през 1952 г. Тогава с Инструкция № 124 от 12 юли връщаме отново старата петобална система, за да работим по съветски образец, като допълнително внасяме и оценките „зачита се / не се зачита“ за физическо възпитание и може би за часовете по „трудово“. Тоест опитът е бил да се синхронизираме напълно с Русия. В страни от темата ще кажа, че в същата година се въвежда „повтаряне“ на класа, т.е. забранява се т.нар. „условно преминаване“, въвеждат се четири учебни срока и се въвеждат т.нар. „зрелостни изпити“ за основното образование, т.е. реформата изобщо не е била малка. Иначе оценките са били традиционните за петобалната система:

  • 5: отличен
  • 4: добър
  • 3: среден
  • 2: незадоволителен
  • 1: слаб

Тази система обаче не се приема изобщо добре от учители и ученици. Проблемът е бил основно със съществуващи ученици, които са отличници (с оценки 6) и вече започват да получават пак отлични оценки, но с цифрова стойност 5. Вероятно е имало остър комуникационен проблем, защото недоволството е било много голямо навсякъде. Това принуждава властите да върнат крачка назад и да променят отново системата за оценяване през 1956 г. в сила от следващата учебна година. Тогава те решават просто да изместят скалата с една единица напред. Тоест системата ни ще бъде пак петобална, за да може да бъде лесно сравнима със съветската, но най-добрата оценка ще е отново 6, каквато е била и преди, а най-слабата ще започва от 2, което ще е новото „слаб“.

Не е ясно защо обаче заедно с изместването на числата не се преместват и имената на оценките. Изместването е само от 1-ца към 2-ка с думата „слаб“ и при от 5-ца към 6-ца с думата „отличен“. Другите думи си остават същите, каквито са били, а празното място на 5-цата става познатото днес „много добър“. Тоест скалата ни става:

  • 6: отличен
  • 5: много добър
  • 4: добър
  • 3: среден
  • 2: слаб

Аз отдавам това на някакъв стремеж към поощрение, т.е. по-слабите ученици да не бъдат заклеймявани като посредствени, а дори тези по средата да се считат за добри. Нищо чудно да е било и ход за смекчаване на натрупаното недоволство. Вероятно този ефект е работил в началото, но днес то е по-скоро негативен остатък – всеки знае, че в оценка „4“ няма нищо добро, т.е. да ѝ казваме „добър“ не е съвсем коректно.

Много учители продължават да употребяват оценка „1“ като наказание за особено лоши прояви на отделни ученици – практика, която има и днес, – но това е само неофициално, а не за дипломите. В крайна сметка системата ни за оценяване днес е реално петобална, а „среден 3“ изобщо не е по средата, каквото значи думата, а е по-скоро за учениците, които са в дъното на класа.

Това обаче исторически се оказва не толкова лошо и в днешни дни нашата система има едно малко, но все пак предимство спрямо руската. То е свързано с тестовете, където много често се прави оценяване с точки, които впоследствие се трансформират към оценки. Много често точките при тестовете са от 0 до 100, а също много често е прието средата, т.е. 50 точки, да бъде границата между „взел успешно изпита“, т.е. „среден 3“ и слабата оценка. Е, досетихте се, че тези 50 точки са точно по средата между 0 и 100, т.е. оценка „среден“ за тях е лингвистично удачна. Може да ви се струва дребно и незначително, но в психологически план подобни неща имат значение.

 



Един коментар


  1. Методи Стоянов каза:

    Аз лично тройката като оценка я асоциирам с минималното число, което гарантира устойчивост (но не и стабилност) – числото 3. Не само защото три точки определят една равнина, но и защото един стол, например, е устойчив ако има най-малко три крака (най-добре да са четири, за да бъдат стабилни). Трикраките столчета са етнографска рядкост, но съществуват (за столове на два крака не съм чувал). Ако приемем, че минималното условие за успешно представяне е свързано с устойчивост и стабилност на знанията, то оценките три и четири са оправдани за учениците в дъното на класа и за онези, които се оттласкват от него. А дали са по средата, това е спорно – статистически това би означавало да са най-много от всички ученици (според нормалното разпределение). Практиката показва обратното – те са най-малко. Това е нормално както при нормативното, така и при критериалното оценяване: броят на учениците в дъното на класа се да е сравнително малък. Разликата е основно при нормативното оценяване, където и броят на учениците които са с отлични оценки да е сравнително нисък (което отговаря на камбаната в нормалното разпределние). При критериалното оценяване по-скоро се допуска, че учениците, които отговарят на определен критерий за успех при учене е висок. Когато оценяването е критериално, нормално е и оценките да бъдат по-високи. Това не означава, че всички ученици знаят и могат еднакво добре, а по-скоро, че не ги сравняваме според разликата по между им. Нормативното оценяване на практика възпроизвежда разликите между учениците като група във формата на оценки и тогава броят им в двете крайности би бил еднакво нисък според очакванията. Недостатъкът от педагогическа гледна точка е, че при нормативното оценяване ученикът се идентифицира с оценката, което е демотивиращо за развитието му.
    Що се отнася до тестовете, десетобалната система е най-пригодена към тях, защото оценките от едно до десет естествено се трансформират в проценти, т.е. не са необходими формули за трансформирането на суровия тестов бал в оценка. Затова и при тестовете броят на въпросите често е кратен на десет (или евентуално борят на точките). Но това означава също така и, че всеки тестов въпрос конкретизира определен учебен критерий, което е връзката му със знанията и уменията на учениците. Това на практика е критериално оценяване, при нормативното оценяване знанията и уменията са непосредствен обект на оценката (при критериалното оценяваме чрез критерий за тях).
    за превръщането на бала в оценка (от 2 до 6) има предложени различни формули, които реализират един или друг нормативен критерий. За нуждите на критериалното оценяване, където е прието границата на успеха да бъде 50%, суровият тестов бал може да съответства непосредствено на оценка. При това 50% не е среда, а праг. Средата е 75% – границата между оценките среден и добър (условно ниският сегмент оценки), от една страна и оценките много добър и отличен (условно високият сегмент), от друга. Всеки от двата сегмента съдържа по две оценки. Оттук нататък, ако всеки от условните сегменти (50-75% и 75-100%) разделим по равно, ще получим как се разпределят оценките вътре в тях – т.е. границите за определяне на оценките между три и шест. Очакванията са, че постиженията над 75% ще преобладават, защото отговаря на броя ученици, които чрез своите знания и компетентности са реализирали чрез теста заложените в него учебни критерии. Това не дава информация за знанията и компетентностите на отделните ученици, но това не е и целта на критериалното оценяване за целите на общото образование (при професионалното образование може да се спори). Информацията, която ни трябва, е че ученето е било успешно и е реализирало целите си, а не че е възпроизвело разликите между учениците (които са естествени и не е оправдано да бъдат обвързвани непосредствено с успеха им при учене).
    Един особен случай е при изпитите за матура, където прагът за успех се определя според процента на носителите на слаби оценки. Най-напред се прави предварителен преглед (скрийнинг) на работите, за да се оцени процентът на слаби оценки по заложената скала. След това скалата се коригира (за да не преобладават слабите оценки) и според нея се оценяват всички постъпили работи. Това обаче е проблем на практиката, не на системата за оценяване или на трансформирането в оценка. Но може да се разсъди, че средната оценка като среда придобива по този начин както лингвистичен, така и психологически смисъл – защото това утвърждава един критерий за успех в съзнанието ни. А именно, че прагът за постигането на успех (оценката среден) се определя от постижението, което би затруднило най-малко хора (всъщност по-малко от половината, или 50%). Ето тази психология на самоуспокояване вече е в състояние да преиначи критериите ни за успех изобщо.

Добави коментар

Адресът на електронната поща няма да се публикува


*