Петко Славейков Родина Де изгрява най-светливо слънцето иззад гори? Де разсява толкоз живо месец сребърни зари? Дали на чужбина? Не там, о дружина, но там - на родина! Де цъфтят така обилно китки ружи алени? Де ли славей тъй умилно пее сладки нам песни? Дали на чужбина? Не там, о дружина, но там - на родина! Де пак никне толкоз красно цветето на любовта? Де ся чува толкоз ясно сладкий глас на верността? Дали на чужбина? Не там, о дружина, но там - на родина! Де нам толкоз драги, мили биват нашите деца? Де най-вече пълни с сили биват нашите сърца? Дали на чужбина? Не там, о дружина, но там - на родина! Де всяк търси и намира тези свидни хубости? Де желае най-подире да остави той кости? Дали на чужбина? Не там, о дружина, но там - на родина! Ах, родино! Ах, светиньо, ще склоня л'под теб глава? Ух, чужбиньо! Ух, пустиньо, Ще л'ся от теб отърва? Ох, тежка судбина - тук аз да загина, далеч от родина. . Христо Ботев Гергьовден Чест томува, що над рало гръб прегъва в жар и хлад, със ръце си що подига и извърта тежкий млат. Който в дълбини подземни е принуден да се вре с тежко бреме на гърбът си да му челяд в глад не мре. Чест на вас, работни хора, чест на шияви ръце, чест на капки пот пролени в град ли, в село л'след овце. Но да споменем и тия, цели нощи що не спят, ум на работа напрягат, глад и нужди да търпят. Книжник бил той в мрак и плесен, в прах отънал, тялом слаб, тоз , що пише стих ил' песен, на идея волний роб. Шут, що служи за заплата, услужливий лицедей, ил' с ученост пребогата древнекласичний лакей. Той е също пролетарий, гладен ходи, в дълг живей, побелял е в денье цветни, приживе от грижи тлей. В гроб ще падне от усилье, а детинский вик за хляб на идеи му подсича волните перья-криле. Знам аз едного такъвзи, в облаците с ум хвърчи, но за хлебец, за коричка като червей в прах пълзи. Страда - в изба е нечиста, от съдбата закован, горест, нужда го притискат и гнетят го с тежка длан. Бледен, с хлътнали му бузи пише, пише листове, а в градина светли зари озаряват цветове... Но без укор той, без болка уверява ни в живот, че поезия уж има във борбата за народ. Ако му ръце отслабват, крепне в него мисълта: на народа аз послужих, без петно ми е честта. Най-подир и той от грижи от напрягане без ред... сал нарядко се стремеше някак трескаво напред. Нощем музите с цалувка пили слепи му очи, с кал животний невълнуван, в обраците пак хвърчи. А по този хълм цветущий ходи скръбната жена и на чадо си остави име честно без петна. Чест на вас, работни хора, чест на шияви ръце, чест на капки пот пролени в град ли, в село л' при овце. Но и тез да н'се забравят, що по цяла нощ не спят, ум на работа панрягат и укори, глад търпят. . Петко Славейков Работниците Чест томува, що над рало гръб прегъва в жар и хлад, със ръце си що подига и извърта тежкий млат. Който в дълбини подземни е принуден да се вре с тежко бреме на гърбът си да му челяд в глад не мре. Чест на вас, работни хора, чест на шияви ръце, чест на капки пот пролени в град ли, в село л'след овце. Но да споменем и тия, цели нощи що не спят, ум на работа напрягат, глад и нужди да търпят. Книжник бил той в мрак и плесен, в прах отънал, тялом слаб, тоз , що пише стих ил' песен, на идея волний роб. Шут, що служи за заплата, услужливий лицедей, ил' с ученост пребогата древнекласичний лакей. Той е също пролетарий, гладен ходи, в дълг живей, побелял е в денье цветни, приживе от грижи тлей. В гроб ще падне от усилье, а детинский вик за хляб на идеи му подсича волните перья-криле. Знам аз едного такъвзи, в облаците с ум хвърчи, но за хлебец, за коричка като червей в прах пълзи. Страда - в изба е нечиста, от съдбата закован, горест, нужда го притискат и гнетят го с тежка длан. Бледен, с хлътнали му бузи пише, пише листове, а в градина светли зари озаряват цветове... Но без укор той, без болка уверява ни в живот, че поезия уж има във борбата за народ. Ако му ръце отслабват, крепне в него мисълта: на народа аз послужих, без петно ми е честта. Най-подир и той от грижи от напрягане без ред... сал нарядко се стремеше някак трескаво напред. Нощем музите с цалувка пили слепи му очи, с кал животний невълнуван, в обраците пак хвърчи. А по този хълм цветущий ходи скръбната жена и на чадо си остави име честно без петна. Чест на вас, работни хора, чест на шияви ръце, чест на капки пот пролени в град ли, в село л' при овце. Но и тез да н'се забравят, що по цяла нощ не спят, ум на работа панрягат и укори, глад търпят. . Христо Ботев Зададе се облак темен Зададе се облак темен откъм гора, от Балкана; дали ще е дъждец дребен, или ще е буря страшна? Ех, мой дядо, тежко време! Ралото се едвам влачи и след него сееш семе, пот от чело, град от очи! Кажи, дядо, защо плачеш над тез дълги бразди черни; от чер облак ли се плашиш, или мрат ти деца дребни? Кажи, дядо, че аз помня какъв юнак напред беше; бог да прости баба Стойна, тя пееше, ти ореше. Друг път - помниш? - лани беше: аз заминах през гората, сред юнаци ти седеше като баща със брадата. Какъв беше ти тогава! Сега плачеш - защо, дядо? Байряк ли се не развява, или нямаш сърце младо? "Ех, мой синко! Що ме питаш? Чуй тоз гарван, де там грачи... Но в село нели отиваш, ще да видиш защо плаче стар войвода след туй рало! Там селото се е сбрало на мегданя, за да гледа мойте момци, мойте чеда! Ти ще видиш там набити на прътове, на върлини на момците ми главите - избиха се две дружини! Двама братя воеводи, двамата ми верни сина: скарали се кой да води бащината си дружина! Тесни били планините за несговорна дружина! И стърчат им днес главите, за да плаче кой как мине. Боже, с гръм ти разсипи ме! Ветре, в прах ти разнеси ме! Да не гледам деца малки и техните клети майки, окол пръте как се късат - ръце вдигат към главите, и как после ще се мъчат голи, боси и пребити." Закапаха едри капки, летят, крякат гъски, патки: буря страшна ще да ревне, нели не са капки дребни. секи тича, в село бяга, дядо не ще да разпряга. - Хайде, дядо, да вървиме. "Стой да умра, помогни ми!" .