C, PHP, VB, .NET

Имало едно време една порутена къщурка с голям двор. Мястото не било приказно, но въпреки това около нея постепенно изникнали нови къщи, които по-късно се трансформирали в блокове. Накрая самата къщурка също станала огромен многоетажен блок, а собственика ѝ бил обезщетен (нека все пак се отбележи, че е по своя собствена воля) с три апартамента на добри етажи. А някога хубавият двор постепенно се превърнал в паркинг…

Бившият собственик на къщата живял привидно щастливо – осигурил апартамент за себе си и жена си и по един за дъщерята и сина. Но фокусът ни в тази история ще падне върху паркинга пред блока. Голям, голям – колко да е голям? Модерно време е и всеки вече има лична кола. Още една две голями постройки в съседство и местата вече не достигали…

Така и нашия човек бил „модерен“ – семейството имало общо 4 автомобила. Една стара гниеща Лада в кьошето (отново за протокола – не пречеща никому), един автомобил на бащата и по един за двете деца. При това положение и при липсата на паркоместа, съвсем естествено започнали и някакви моменти на картелиране. Всеки иска да си паркира пред блока, а не през три пресечки, нали? Така бащата и децата започнали да спират колите си по такъв начин, че да се запушват един друг когато има нужда, а междувременно по този начин си пазели местата. „И защо не?“ си мислел самият бивш собственик на земята – „та нали мястото си беше мое, поне имам право да си паркирам колите на паркинга – по една на апартамент сме!“.

Бликнала злобна завист у някои съседи. На общите събрания на блока станали скандали. Не можело така той да заема три места, а другите да няма къде да паркират! Доводите, че местата не са три лично негови, а по едно на апартамент, както и че така запушвайки се всъщност се пести място за повече коли на паркинга, естествено са логично обосновани, но в никакъв случай не добре приети в общността. Някои го обвинявали, че се бил „разпищолил“ и не можело така. А старата Лада трябвало да бъде изхвърлена незабавно (нищо, че както казахме всъщност не пречила никому).

Така и станало, ладата била изхвърлена за скрап. Но това потушило напрежението само временно. Хората били жадни за места за паркиране, защото паркоместата не достигали. И рано или късно започнала реална война – анонимен мръсник спукал гумите на два от автомобилите на семейството. Финансовият шок естествено не бил малък.

Собственикът на апартамента естествено повдигнал въпросът през живущите в блока незабавно и казал, че така не може да продължава. Отново се опитал да им каже, че паркирайки в определена зона той не прави нищо лошо. Заплашил задочно пукащия гуми с полиция. Събранието демократично осъдило престъпника и се взело решение да се издирва кой е. Практически обаче никой не се трогнал истински. Зад загрижените физиономии на съкооператорите стояла скрита ехидна усмивка и мисли от типа „така му се пада“.

Още на следващия ден се случила поредната операция от „военните действия“. Един чужд за блока автомобил запушил колата на главния герой от историята така, както обикновено го правят децата му. Да, но точно тогава на него му трябвало да излезе и естествено не можел. Вдигнал се голям скандал в междублоковото пространство, но натрапника с чуждия автомобил не бил открит. Нашият човек си тръгнал по работа бесен с градски транспорт. Нещеш ли обаче само един час по-късно автомобилът-пришълец се оказал със спукани две предни гуми – и това посред бял ден. Въпросната кола се оказала на гост на принципно неконфликтен човек от последния етаж, който знаел, че тези коли долу се запушват и не излизат и казал на госта си да се възползва. Той от своя страна уж гостувал съвсем за кратко, но работата се проточила… и станала тя каквато станала. Естествено веднага започнали големите спорове кой е направил злонамереното действие – от едната страна обвинявали „наглия“ баща, сина-„хулиган“ или дъщерята-„курва“, а от другата семейството твърдяло, че е невинно и хвърляло вината върху анонимен злобар, който нарочно спукал гумите на чуждата кола, за да ги оклевети. Застъпници зад тезата на семейството нямало. Била извикана полиция, но еднозначни доказателства за това кой е извършил злодеянието също нямало.

При всички положения борбата за паркинг стана нетърпима. Всички гледат членовете на семейството на кръв. А предишната вечер някой издраскал вратата на колата на дъщерята с ключ и оставил послание на капака „махнете се оттук и ще ви оставим на мира“. Днес в кварталното кафене пияниците обсъждат проблема. Казват, че „колкото по-бързо бащата се предаде, толкова по-бързо нещата ще се оправят“. Главата на семейството от своя страна се заканва, че ще отмъсти на всички. „Един срещу всички“ естествено едва ли ще се получи. Ако не беше той-дъртия, децата отдавна да са се примирили с новото статукво. Сега остава да видим какво ще се случи. При всички положения паркоместата не достигат и някой ще трябва да паркира с голямо неудобство далеч от дома си. Няма да се учудя ако бъде разрушено нечие имущество. Всъщност тази история май не е уникална – случвала се е и друг път по други места. Дали някой ще пострада сериозно или не, това зависи само от хуманността на алчните за паркинг номади.

Да търсим поука ли? Едва ли може да се намери такава. Ако си се продал по свое собствено желание, то не трябва да се сърдиш, че впоследствие са те използвали и смачкали, че си загубил влиянието в територията си, че си изгубил свободата си. Ако не се продадеш, то най-вероятно ще трябва да се бориш с вятърни мелници, защото номадите рано или късно при всички положения ще си вземат „своето“. А ползата от „демокрацията“ остава за общите събрания на блока…