C, PHP, VB, .NET

В комунистическия режим преди 1989г. ръководна роля за строя имаха вътрешно партийните интереси. Те имаха по-голяма тежест от финансовите въпроси (то и затова строят фалира). Властта беше тоталитарна – управляваше се еднолично от малка група хора, подкрепени от своята номенклатура. Всяко предприятие и институт си имаше хем директор, хем т.нар. “партиен секретар” – човекът на партията, който съблюдава дали някой няма да своеволничи и да работи против “държавните интереси” (разбирайте партийните такива). Всички любезничат и се подмазват на партийния секретар, защото неговата дума в предприятието е закон.

В наши дни ръководна роля имат не партийните решения, а финансовите интереси. Накъдето искат да ходят парите – натам поема и политиката ни. И днес си имаме предприятия и институти, и днес си имаме директори в тях. Наскоро Българска Академия на Науките проведе протест за оцеляването си и уж беше “спасена”. Стигна се до компромисно решение, чрез което ще се съхрани автономията на академията, но “за да има контрол върху бюджетната субсидия” БАН трябва да въведе длъжността “финансов мениджър”, чрез промени в устава си.

И сега сме във време разделно, в което можем да си правим историческите аналогии. Когато държавата се ръководеше от партийни интереси, се въвеждаха длъжности “партиен секретар”. Сега държавата се ръководи от финансови интереси и се въвежда “финансов мениджър”. И пак започваме с любезниченето и подмазването…

Миналата година през месец август написах една статия озаглавена “Полицейска държава“. Ще цитирам един пасаж от нея тук:

Очертаващата се тенденция в държавата ни е много тежка. Една от институциите в България придобива все по-голяма мощ и иззема функциите на другите. Първо започват да ни следят денонощно (все повече и повече камери). После започват да ни глобяват без да имаме право да отидем на съд и да обжалваме (административните актове до 50лв). Продължават с директни намеси в работата на съда (огромните съмнения за корупция около делото „Чората“ са добър пример, защото самият министър застана зад подчинените си и се обърна срещу съда). Сега се въоръжават масово полицаи. Прокрадват се слухове за връщане на домовите книги и контрол на жителството по адресна регистрация. Има и ясно очертаваща се тенденция да ни следят къде ходим и какво правим чрез картите с биометрични данни. Естествено това е съпътствано от все повече и повече камери за видеонаблюдение. Непрекъснато тръбят за промяна на конституцията, без да казват какво конкретно искат да променят. Парламентът се управлява все повече и повече авторитарно от една личност (депутатите подписват декларации за лоялност и други подобни). Искат да премахнат имунитета на депутатите. Забраниха им да преминават в други парламентарни групи и да формират нови (т.е. трябва да са послушни на своята партия – инак приключват политическата си кариера). Ами лъжите на Бойко Борисов, че ще търси отговорност от бившите управляващи въпреки, че много добре знае за амнистията от 22ри Април 2009г – това не е ли повод да каже „аз ги хващам, а те ги пускат“ и така парламентът да извива ръцете на съда? Какво следва?

Днес, почти една година по-късно, знам какво последва… Върнаха се домовите книги. Прие се законът за електронните съобщения, познат още като “закон за подслушването”. Въведоха се и картите с биометрични данни, с които скоро ще се знае по всяко време кой къде е бил. Дойдоха и нови изцепки – Софийски Университет “Св. Климент Охридски” надигна глас за правата си и моментално му извиха ръцете, отмъквайки ботаническата градина в Балчик, въпреки официалното решение на българския съд. Президентът на Република България наложи вето на закон за развитие на академичния състав, в което се изложиха сериозни доводи – прекарано беше от “единия крачол в другия” и законът беше гласуван без промени. Междувременно отново изпълнителната власт заплашва българския съд с “акция магистратите“. Междувременно в институтите се въвежда партиен секретар… пардон – финансов мениджър. Да не говорим, че вече май направо си имаме и култ към личността на Бойко Борисов…

Теглете чертата, дами и господа. В България има четири основни независими институции. Това са властите:

1. Законодателна;
2. Изпълнителна;
3. Съдебна;
4. Президент.

Още в зародиш законодателната и изпълнителната власт бяха подчинени на един човек – Министър-председател. Президентът също в зародиш бе обезкръвен и неговото вето днес има стойността на добро пожелание, обикновен съвет или някаква поредна медийна критика. Единствената власт, която остана относително независима от Министър-председателя, е съдебната. А нея днес я мачкат и облъчват с медиен натиск. Явно е неудобна…

През 1989г. силно желаехме да получим управление от тип “демокрация”, в което всички хора имат равни права и свободи. Вместо това получихме “клептокрация”, която е форма на управление, в което държавните решения са мотивирани главно от непосредствените материални интереси на тесен кръг хора, които са на власт. Очевидно бавно, но сигурно се връщаме към “добрият стар тоталитаризъм”, в който един единствен човек управлява еднолично чрез своите партийни секретари… пардон – “финансови мениджъри”.

Но да не виним управляващите. Нека виним самите себе си – нали ние ги избираме такива? Ще цитирам пастор Мартин Нимюлер по повод нацизма в Германия:

- В Германия нацистите най-напред се разправиха с комунистите. Аз не се противопоставих, защото не съм комунист. После се разправиха с евреите. Пак не се възпротивих, защото не съм евреин. След това разгромиха профсъюзите. Аз не се противопоставих, защото не съм профсъюзен деец. Тогава се заеха с католиците. Не казах нищо, защото не съм католик. Накрая дойдоха за мен, и тогава вече не бяха останали хора, за да ме защитят.

Така и днес. Сега подгониха учените. Други отдавна вече избягаха. Замислете се!