C, PHP, VB, .NET

Моето мнение за новия проект на министър Игнатов за научните степени и звания отдавна не е тайна. Вече писах статия на тема „поехме към платено образование„. Главната ми критика естествено попада върху абсурдите, които ще се случат с премахването на ВАК.

Никак не съм изненадан от реакцията на моите колеги, която може би леко закъсня, но е напълно адекватна. Ще си позволя да изкопирам един текст на отворено писмо във връзка с новия закон за развитие на академичния състав. Ето го и него:

За новия закон развитие на академичния състав’
автори:
проф. дмн. Рони Н. Леви
проф. дмн, ст.н.с. I. ст. Ралица К. Ковачева
ст.н.с. д-р II. ст. Виржиния Ст. Кирякова
доц. д-р Георги Димов

Предложеният от министъра на просветата, науката и младежта нов закон за развитие на академичния състав, който ще замени досегашния Закон за научните степени и звания е, според нас, катастрофален. Нашето мнение, базирано на досегашния ни опит, е, че новият закон ще доведе до уравняване на университетите и личностите с различно научно ниво, засилване на административната зависимост на науката, раздробяване на научната общност и ликвидиране на наченките на обществено мнение в дадена специалност. Прилагането му ще предизвика деформации в развитието на науката в България и ще доведе до понижаване на нейното ниво. Това не бива да се допуска. Ще изброим някои от последствията, до които приемането и прилагането му би довело.

Премахването на ВАК очевидно заема централно място в закона. Така, издигането на научните кадри остава единствено в ръцете на административното ръководство на съответното научно учреждение. Нека не се заблуждаваме, че изборът на външни рецензенти може нещо да промени – всеки ловък администратор може с лекота да подбере външни, а дори и чуждестранни, рецензенти, които да напишат точно необходимата за него рецензия. Очевидно броят на хората с научни титли ще скочи драстично. Всеки ВУЗ ще има точно толкова професори и т.н., колкото пожелае. Досега един важен критерий в акредитацията на университетите беше наличието в тях на достатъчно хабилитирани учени; сега този критерий става абсурден, и не е ясно какво би могло да го замени. По-специално, научните учреждения с високо научно ниво фактически стават равнопоставени с тези, в които истинска наука няма. Можем да си представим също така и реакцията на обществото – когато се появят хиляди нови професори, титлите „професор” и „доцент” ще станат по-скоро обект на присмех, отколкото на уважение.

Законът радикално променя и ситуацията с научните степени. Степента „Доктор на науките” се отменя и се замества с абсурдното понятие „хабилитиран доктор”, присъждано автоматично. За научната степен „Доктор” липсват каквито и да е изисквания за резултати, публикации и т.н, т.е. тя става просто една образователна степен. Съчетано със задължителния характер на степента, това ще доведе до водопад от формални дисертации, които много малко ще допринесат за развитието на науката.

В досегашната система на присъждане, особено на научните степени, имаше силен момент на публичност. В много случаи (главно за „големи докторски”) защитата на една дисертация беше събитие в научния живот и даваше възможност да се запознаем с интересни изследвания на колеги. Има и други случаи: понякога има учени, дори с добри формални показатели, чиято научна несъстоятелност става ясна едва след публичното обсъждане при защитата на тяхната дисертация. С отпадането на „големите докторски”, разбира се, отпада и този централен момент в научния живот, както и възможността за създаване на обществено мнение в науката. Предвидена е известна публичност за „малките докторски” но при тази система на оценяване тя може само да доведе до допълнителни ръкопляскания във внимателно режисирания сценарий.

Новият закон ще доведе до рязко засилване на зависимостта на учените от административното ръководство. Да си представим един млад учен, който поради някаква причина, например заради избора на тематиката си, не среща разбиране от своите ръководители. В сега съществуващата автономна система на ВАК той можеше да търси реализация чрез защита на докторски дисертации – малка и голяма – пред съответния СНС. Така, ако са стойностни, неговите резултати ще получат известност, и тяхното премълчаване би станало невъзможно. Известни са редица случаи, и то от преди 10. ноември, когато именно „неудобни“ някому учени, но с чудесни резултати, придобиваха докторска степен (голям доктор). В предлаганата от проектозакона структура всичко е в ръцете на академичният съвет на научното учреждение, т.е. в много случаи – в ръцете на един единствен човек, административния ръководител на това учреждение. При липсата на независимо оценяване израстването на всеки млад учен ще зависи не толкова от научните му постижения, колкото от отношенията му с ръководството. Това би довело до раздробяване на науката на „феодални владения”, всяко от които – под пълния контрол на т.н. „феодални старци”.

Досегашната система на ВАК, разбира се, далеч не е съвършена и се нуждае от реформи, но най-лошото би било пълното и ликвидиране. Нашето мнение, базирано на досегашния ни опит, е, че новият закон ще доведе до уравняване на университетите и личностите с различно научно ниво, засилване на административната зависимост на науката, раздробяване на научната общност и ликвидиране на наченките на обществено мнение в дадена специалност. Прилагането му ще предизвика деформации в развитието на науката в България и ще доведе до понижаване на нейното ниво. Това не бива да се допуска.

Е мисля, че няма какво да добавя. Подкрепям напълно мнението на учените от статията. Доколкото съм разговарял и с други колеги от Технически Университет и Софийски Университет – досега не съм намерил преподавател или учен, който да е на различно мнение. Радвам се, че гилдията, поне от „ниските етажи на управлението в образованието“, не се поддаде на вълната на популизма и зае правилната позиция. Остава да очакваме министерството да се вслуша в разума и да се откаже от абсурдните реформи, които предприема.