C, PHP, VB, .NET

Повод за тази статия са тенденцията за сериозен спад в образованието ни по изследванията на TIMMS, както и скорошното изследване “България в международните класации”, проведено от експертите на Института по пазарна икономика, които са в партньорство с фондация “Фридрих Науман”. Единодушните заключения на последните доклади са, че България е на последните места в Европа в знанията на учениците по математика, литература и природни науки (като в повечето случаи сме на последно). Тъй като в началото на прехода това не беше така, то сме свидетели на една отчайващо лоша тенденция. Защо се получи така?

Ще започна с една радикална, но същевременно реална пазарна визия за образователната система. Това е един изключително груб, но и много описателен пример. Ако разгледаме образователната система като една фирма, то преподавателите са нейните работници, бизнеса са нейните клиенти, а учениците са нейния продукт. Така който е учил икономика бързо може да направи една графика на баланс за търсене и предлагане.

За разлика от пазарната икономика обаче, когато става въпрос за образование има една съществена разлика – качеството на продукта е изключително важно. Колкото по-добре обучени са учениците, толкова по-доволен ще бъде бизнеса. Това на обикновения пазар на стоки не винаги е така – там даже често се търсят именно евтините и некачествени продукти. В образованието това не е така!

Затова във всяка една образователна система винаги се поставят две основни цели:

1. Колкото се може по-добра квалификация на учениците;
2. Пълно задоволяване на нуждите на бизнеса, но без свръхпродукция на ученици в различните сфери.

В настоящата статия ще се опитам в общ план да разгледам сегашната образователна система в България и да посоча именно няколко съществени проблема, заради които горните две точки не са изпълнени. Фокусът ми в случая ще падне повече върху висшето образование, защото там проблемите са хем по-тежки, хем по-ясно забележими.

Да започнем с първата точка – квалификацията на учениците (в случая на висше училище – студентите). Ние съдим за качеството на образование по оценките, които учениците получават в своята диплома. Колкото по-високи са оценките, толкова по-добър би следвало да бъде ученика. Тъй като в образователната система има не едно, а множество от училища, то за качеството на дадено училище бихме могли да съдим по средното аритметично на оценките на излизащите ученици.

Тук се явява първият тежък конфликт на интереси. До скоро зависеше от самите училища да оценяват сами колко са добри техните ученици. По този начин оценката на качеството на продукцията на дадено училище зависеше от самото него, т.е. имахме самооценяване. Както сами се досещате това по естествен път води до пълно обезсмисляне на оценките в дипломите, тъй като в една конкурентна среда всеки иска да демонстрира привидно по-привлекателен “външен вид” за своето училище. Така постепенно “ябълката загни отвътре”.

Стъпка в правилната посока от скоро имаме. Тя е именно връщането на матурите в средното образование. Моята, признавам си, крайно радикална визия е, че матури трябва да има по всички предмети във всеки клас. Това естествено не е финансово осъществимо и е асоциално. Нищо не пречи обаче те да бъдат въведени за всички предмети след 7ми и по профилираните предмети след 12ти клас. Все пак в основното образование се говори за “обща култура”, т.е. познания “от всичко по малко”, а за средно образование се говори вече за насока в определена научна сфера – най-общо разделението между езикови и математически гимназии и техникуми. В дипломите за средно образование би трябвало именно оценките по профилираните предмети да имат по-голяма тежест във формирането на крайната оценка.

Наистина имаме стъпка в правилната посока, но в случая говорих единствено за средното образование. Когато става въпрос за висше образование – нещата в България са изключително тежки и сложни. В момента с рикс да се конфронтирам с всички мои колеги смело заявявам, че адекватно оценяване на студентите няма. Тук обаче ще защитя гилдията си и ще кажа, че последни вина имат работниците, т.е. преподавателите. Ще бъде нужно детайлно обосноваване.

Вече споменахме проблема на самооценяването – той е на 100% валиден за висшето ни образование. Степените “бакалавър” и “магистър” работят именно на този принцип. Първосигнално ще кажем следното – преподавателите дават оценки, оценките не са адекватни, следователно виновни са преподавателите. Това би било логично, ако преподавателите сами имаха право да определят правилата във “фирмата”. Те обаче, както казах, са просто едни работници.

Държавата при нас е управителя на фирмата “образование”. Тя определя правилата. Тя финансира. Тя би трябвало да регулира. Именно – “би трябвало”.

На регулацията ще се спра по-късно в следваща статия. Сега ще говоря за финансирането. Както се върти света от хиляди години насам, тук също разковничето е около парите. В момента в България държавата плаща на университетите за бройка студент. На пръв поглед това е нещо логично – ако имаш повече студенти, то обучаваш повече и имаш нужда от повече пари. Когато не мислим чак толкова повърхностно обаче се вижда ясно, че по този начин се нарушава второто правило – напомням то е “пълно задоволяване на нуждите на бизнеса, но без свръхпродукция на ученици в различните сфери“. Да, този тип финансиране прави именно свръхпродукция!

Може би е хубаво да дам един прост пример. Когато учих в Софийски Университет във ФМИ преди няколко години имаше само една специалност “информатика”. В момента доколкото съм запознат има три или четири. Това, което се получава е, че университетите все повече и все повече увеличават бройката на студентите, които се обучават. Целта е само една – да се “смъкнат” повече пари от държавния бюджет. Това е и съвсем нормално. Далеч съм от мисълта обаче, че бизнеса в България за три-четири години се е развил толкова бурно, че да има чак такава остра липса от специалисти. Така рано или късно получаваме свръхпродукция.

Всъщност бизнеса в България има остра нужда от специалисти, но добре образовани специалисти. За съжаление въпреки по-големите бройки студенти и все по-масираните приеми – не се забелязва повишаване на качеството, а напротив – то се срива главоломно. Защо се получава така?

Отговорът отново е в парите. Погледнете от гледната точка на един ректор или декан. За да повишавате качеството вие трябва да поставяте високи прагове на оценяване. Ако вие го направите – много студенти няма да могат да ги преминат. Ако това стане – тези студенти прекъсват своето обучение, тоест университета спира да получава пари за тях. Именно затова всички ние наблюдаваме явлението, че все повече и повече се “взима изпит” с преписване, все повече и повече се занижават критериите на оценяване и все повече и повече се шушука за корупция (с ръка на сърцето обаче казвам, че аз досега не съм се сблъсквал с такава в моята практика). Повярвайте – тук преподавателите имат последни думата. Всъщност те самите са силно стимулирани да работят по този начин – ако те направят реално оценяване и не допуснат слабите студенти напред, то нищо чудно в близко бъдеще да станат ненужни и да останат без работа. Това е порочна и изключително лоша практика!

Абсолютно решение на този проблем няма. В следваща статия ще се опитам да дам няколко “рецепти”, от които в комбинация може би е възможно да се намери “лекарство” за образованието. Всичките обаче ще са обединени около едно – финансирането на университетите трябва да става на базата качество, а не количество! Моментната “бройлерова система” трябва да се прекрати незабавно!

П.П. Мой приятел специално ми обърна внимание, че не съм разгледал частното образование. Това е уместна забележка – ще го разгледам като сфера в по-следваща статия.

Прочетете продължението на тази статия – “Как се стигна дотук?“.