В един момент обаче момчето задало много важен житейски въпрос:

- Какво е политика?

Бащата този път откликнал на интереса на сина си и решил да обърка детето в стил „историята за пчеличките“:

- Нека ти го обясня по следния начин. Аз съм човекът, който работи и носи парите вкъщи – аз съм „Капитализъм“. Майка ти е администратор на парите – тя е „Правителство“. Ние съществуваме за да се грижим за вашите нужди – вие сте „Хора“. Бавачката ти е наета да върши мръсната работа почти без пари – тя е „Работническа Класа“. Накрая малкото ти братче – то е „Бъдещето“. Сега помисли над връзките в семейството и можеш да си направиш аналогия с политиката.

Легнало си момчето с изключително объркана глава. Мислило дълго, но почти нищо не успявало да осъзнае. Дълго време не успяло да заспи…

По-късно през нощта момчето се събудило от плача на братчето си. Веднага скочило, отишло до бебето и установило, че целият му памперс бил напълнен обилно с ако. Естествено момчето веднага се запътило към стаята на родителите. Отворил вратата на спалнята, но заварил там майка си дълбоко спяща. Решило да не я буди и се насочил към стаята на бавачката. Опитал се да отвори вратата, но тя била заключена. Погледнал през ключалката и видял, че баща му „се натиска“ яко с жената. Детето се отказало да търси повече помощ и отишло обратно да спи…

На следващата сутрин на закуска детето се похвалило на баща си:

- Тате мисля, че вече разбирам политиката!

- Браво синко, обясни ми тогава с твои думи какво мислиш за нея? – отговорил бащата

- Разбрах, че докато Капитализмът чука Работническата Класа, Правителството спи дълбоко, Хората са напълно игнорирани, а Бъдещето тъне в лайна…

Осигуряването на триадата „храна – дом – достъп до информация“ е основната цел за човечеството!

Под „храна“ определям основните нужди за оцеляване. Под „дом“ слагам всички материални придобивки, които водят до автоматизация на страничните нужди на човека, непряко свързани с оцеляването. Под „достъп до информация“ слагам нуждата от непрестанно обогатяване на знанията и духовното израстване на индивида.

Изхождайки исторически смятам, че досега нито една политическа система не е осигурявала всичките стълбове наведнъж и в достатъчна степен. Попринцип допреди един-два века винаги човечеството е имало недостиг на храна. В дълги периоди освен недостига на храна е имало и спрян достъп до информацията – например Средновековието.

С развитието на технологиите основните нужди за оцеляването на човека (храната) се задоволиха и автоматизираха. Въпреки, че тези технологии дълго време бяха продавани (под формата на патенти и авторски права), все пак постепенно станаха общодостъпни за много общества. Тогава на преден план се появи капитализмът, строй базиран на основно човешко чувство – алчността. Така с течение на времето се установи, че капитализмът осигурява „храна“ и „достъп до информация“, но не осигурява „дом“ – хората работят все повече и повече за все по-малко и по-малко. Презадоволяването, комбинирано с алчността за матириални блага обезценява тяхната стойност, което от своя страна води до все по-голямото потребление и последващ брак на потребеното. Така човек все повече става „роб на вещите“, а оттам неговите нужди за „дом“ никога не са задоволени.

Появява се и алтернативен строй – социализъм. Въпреки, че нямаше достатъчно време за да се развие в достатъчна степен, той успя да покаже, че наистина има потенциал да реши проблемите с „дом“ и „храна“. Този строй обаче се сблъска с една много силна контра, отново базирана на основно човешко чувство – завистта. За да бъда по-точен – завистта към резултатите от алчността. Именно тя принуди социалистическата система да използва репресивен апарат за цензура и ораничаване на достъпа до информация. Това от своя страна деморализира хората и с бързи темпове системата изостана икономически.

Така, че досега човечеството води непрестанна борба за осигуряване на триадата на човешките нужди. И засега никой не е успява да намери формула, която да ги осигури. И според мен винаги пречат първични изкушения „идващи от Лукавия“.

Споделих горните виждания с мой колега и веднага се наложи да проведем кратък спор. Според него моите думи, че в капитализма „хората работят все повече и повече за все по-малко и по-малко“ не е вярна. Като контрапункт той представи очевидните проблеми на пазара на труда в България – има все по-малко можещи и знаещи хора. Освен това хората все по-малко работят.

Тук мисля, че успях да намеся и основния закон на Нютон – „на всяко действие си има равно по сила и противоположно по посока противодействие“. И формулирах следната сентенция:

Мързелът е естествена защитна реакция против експлоатацията и по естествен път води до незнание и некадърност

Веднага дадох пример с робите – крайно експлоатирани хора. Когато камшика ги бие те работят. Но когато го няма – те нямат стимул и не работят. Просто защото срещу работата си не получават нищо.

Нека разгледаме сега България. През 90те години на миналия век кадърните и можещите хора бяха силно експлоатирани от една хунта алчни хора. Това естествено рефлектира не само върху тях, а и върху следващото поколение – младите хора разбраха, че всъщност алчността е главната движеща сила за „успеха“ (материален естествено), а знанията и уменията са второстепенни за „качеството на живот“ (което в капиталистическото общество както споменах по-горе се изразява с брой вещи). И младите се фокусираха в това да бъдат алчни, а не знаещи и можещи. Някои от тях естествено бяха хем заещи и можещи хем алчни – те „преуспяват“ днес. Но масата си останаха с алчността и тарикатлъка. И сега са мързеливи и неграмотни. Което естествено завърта колелото на прогреса в обратна посока, защото некачествения труд води до некачествена стока, което води до некачествен живот.

Това впрочем е порок на капиталистическата система по цял свят. „На Запад“ обаче системата си има колонии с роби (не под класическия, а в новия икономически смисъл на думите). С тях те запълват луфта и „закърпват“ проблемите, които системата стимулираща мързел и незнание отваря. Естествено процесите не могат да се разтягат до безкрайност – рано или късно тази система ще прогние от вътрешността си и ще рухне заради алчността на едни и ответната реакция от мързел и незнание на други. И тогава ще видим какъв ще бъде следващия режим…

От години в България се вкоренява един много тежък проблем. Разговорно го наричаме „зазубряне“ на готови теми. Този проблем е впит дълбоко в учебната програма по литература и в общи линии води до създаване на добри читатели и анализатори, но не и на автори. По естествен път това беше пренесено и в зрелостния изпит. Освен това този проблем плавно доведе до съществени корупционни дейности на най-ниско ниво.

За никой не е тайна, че за да се подготвят за изпитите децата ходят на частни уроци. Ако се запитаме защо, то няма да е трудно да стигнем до отговора – в училище не се добиват достатъчно знания. Следва да си отговорим и на още един важен въпрос – кой провежда тези частни уроци? Мисля, че ако кажа, че ги водят същите тези учители, които не си свършват работата добре в училище, то ще покрия огромна част от множеството на хората преподаващи „на частно“. Значи на частен урок може да се преподава качествено, а в училище не може? Не създаваме ли порочна зависимост, а именно наличието на учители които нарочно не си водят часовете в училище съвестно, за да може учениците им да изпитат нужда от допълнителна подготовка на частно?

Всъщност този процес се прави съвсем неосъзнато от тези учители – те нямат пряка умисъл в действията си, а го правят подсъзнателно. Причините естествено са ниското заплащане в училище и слабата дисциплина. Нормално е човек да отделя повече внимание на дейностите, които носят по-висок доход за тях. А частните уроци определено са основното финансово перо за много учители. Освен това рядко се отчитат пред държавата и плащат данъци, но това е друга криминална тема…

Сега да видим в какво се състои промяната и защо тя е добра. Изпитът на матурата по български език и литература е разделен на две части – тестова и въпрос със свободен отговор. Главната промяна идва във втората част. Досега беше т.нар. „тема“ или както го наричахме по „мое време“ – литературно-научно съчинение. Важно е такива теми да се разглеждат в училище – те насочват учениците да могат да тълкуват литературен текст по различни начини и от различни гледни точки. Затова и горе казах, че с тях се създават добри читатели и анализатори. Писането на такава тема на изпит обаче има обратен ефект – тя води именно до споменатото „зазубряне“. Освен това есето, т.е. творчеството в училище започва силно да се пренебрегва, а именно то е „черешката на сладоледа“ при образованието по литература. Промяната, която министър Игнатов започна е, че тази „тема“ ще бъде сменена с „есе“ ориентирано към популярни литературни произведения.

От тук можем да получим само ползи. Зазубрянето на готови есета не е възможно, понеже въпросът на есето винаги е строго специфичен и винаги изисква различен подход. На второ място тук вече се взимат под внимание личните разсъждения на ученика, а не количеството на запомнена информация от чужди източници. Естествено количествения принцип не е изключен напълно, защото ориентирането на есето към литературно произведение ще оцени и познаването на самото произведение. Не на последно място тази матура отново ще „върне“ есетата в учебните часове, а това със сигурност ще повиши качеството на обучение и ще върне интереса на учениците към този учебен предмет. Това от своя страна би следвало бавно, но сигурно да намали влиянието на частните уроци.

Сериозен въпрос естествено възниква за субективността при оценяването. Докато при зазубрените теми субективност очевидно няма, то при есетата определено такъв проблем е наличен. Той създава именно „враждуващи школи“ в преподавателските среди. При матурата ефектът на субективната оценка за щастие няма да бъде изключително силен. Това е защото изпитът е комбиниран и не е само по литература, а е и по български език. Така, че смисловото съдържание на есето ще бъде само една от компонентите при оценяването му – други две ще са речевото богатство и правописа. Така, че дори да има субективност при оценяването – тя няма да дава чак толкова съществено влияние върху крайния резултат.

Поради изложените по-горе причини смятам, че промените в матурата по български език и литература ще са изключително полезни:

1. „Връща“ творчеството в българските училища;
2. Намалява значително „зубрачеството“;
3. Плавно намалява влиянието на частните уроци в полза на училището.

Подкрепям всякаква подобна реформа с двете си ръце! Жалко само, че не успяха да прокарат и задължителна матура по математика. Тя също беше изключително нужна за децата…

В наши дни ръководна роля имат не партийните решения, а финансовите интереси. Накъдето искат да ходят парите – натам поема и политиката ни. И днес си имаме предприятия и институти, и днес си имаме директори в тях. Наскоро Българска Академия на Науките проведе протест за оцеляването си и уж беше „спасена“. Стигна се до компромисно решение, чрез което ще се съхрани автономията на академията, но „за да има контрол върху бюджетната субсидия“ БАН трябва да въведе длъжността „финансов мениджър“, чрез промени в устава си.

И сега сме във време разделно, в което можем да си правим историческите аналогии. Когато държавата се ръководеше от партийни интереси, се въвеждаха длъжности „партиен секретар“. Сега държавата се ръководи от финансови интереси и се въвежда „финансов мениджър“. И пак започваме с любезниченето и подмазването…

Миналата година през месец август написах една статия озаглавена „Полицейска държава„. Ще цитирам един пасаж от нея тук:

Очертаващата се тенденция в държавата ни е много тежка. Една от институциите в България придобива все по-голяма мощ и иззема функциите на другите. Първо започват да ни следят денонощно (все повече и повече камери). После започват да ни глобяват без да имаме право да отидем на съд и да обжалваме (административните актове до 50лв). Продължават с директни намеси в работата на съда (огромните съмнения за корупция около делото „Чората“ са добър пример, защото самият министър застана зад подчинените си и се обърна срещу съда). Сега се въоръжават масово полицаи. Прокрадват се слухове за връщане на домовите книги и контрол на жителството по адресна регистрация. Има и ясно очертаваща се тенденция да ни следят къде ходим и какво правим чрез картите с биометрични данни. Естествено това е съпътствано от все повече и повече камери за видеонаблюдение. Непрекъснато тръбят за промяна на конституцията, без да казват какво конкретно искат да променят. Парламентът се управлява все повече и повече авторитарно от една личност (депутатите подписват декларации за лоялност и други подобни). Искат да премахнат имунитета на депутатите. Забраниха им да преминават в други парламентарни групи и да формират нови (т.е. трябва да са послушни на своята партия – инак приключват политическата си кариера). Ами лъжите на Бойко Борисов, че ще търси отговорност от бившите управляващи въпреки, че много добре знае за амнистията от 22ри Април 2009г – това не е ли повод да каже „аз ги хващам, а те ги пускат“ и така парламентът да извива ръцете на съда? Какво следва?

Днес, почти една година по-късно, знам какво последва… Върнаха се домовите книги. Прие се законът за електронните съобщения, познат още като „закон за подслушването“. Въведоха се и картите с биометрични данни, с които скоро ще се знае по всяко време кой къде е бил. Дойдоха и нови изцепки – Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ надигна глас за правата си и моментално му извиха ръцете, отмъквайки ботаническата градина в Балчик, въпреки официалното решение на българския съд. Президентът на Република България наложи вето на закон за развитие на академичния състав, в което се изложиха сериозни доводи – прекарано беше от „единия крачол в другия“ и законът беше гласуван без промени. Междувременно отново изпълнителната власт заплашва българския съд с „акция магистратите„. Междувременно в институтите се въвежда партиен секретар… пардон – финансов мениджър. Да не говорим, че вече май направо си имаме и култ към личността на Бойко Борисов…

Теглете чертата, дами и господа. В България има четири основни независими институции. Това са властите:

1. Законодателна;
2. Изпълнителна;
3. Съдебна;
4. Президент.

Още в зародиш законодателната и изпълнителната власт бяха подчинени на един човек – Министър-председател. Президентът също в зародиш бе обезкръвен и неговото вето днес има стойността на добро пожелание, обикновен съвет или някаква поредна медийна критика. Единствената власт, която остана относително независима от Министър-председателя, е съдебната. А нея днес я мачкат и облъчват с медиен натиск. Явно е неудобна…

През 1989г. силно желаехме да получим управление от тип „демокрация“, в което всички хора имат равни права и свободи. Вместо това получихме „клептокрация“, която е форма на управление, в което държавните решения са мотивирани главно от непосредствените материални интереси на тесен кръг хора, които са на власт. Очевидно бавно, но сигурно се връщаме към „добрият стар тоталитаризъм“, в който един единствен човек управлява еднолично чрез своите партийни секретари… пардон – „финансови мениджъри“.

Но да не виним управляващите. Нека виним самите себе си – нали ние ги избираме такива? Ще цитирам пастор Мартин Нимюлер по повод нацизма в Германия:

- В Германия нацистите най-напред се разправиха с комунистите. Аз не се противопоставих, защото не съм комунист. После се разправиха с евреите. Пак не се възпротивих, защото не съм евреин. След това разгромиха профсъюзите. Аз не се противопоставих, защото не съм профсъюзен деец. Тогава се заеха с католиците. Не казах нищо, защото не съм католик. Накрая дойдоха за мен, и тогава вече не бяха останали хора, за да ме защитят.

Така и днес. Сега подгониха учените. Други отдавна вече избягаха. Замислете се!

Днес подкрепих протеста на колегите си от БАН. Не, не подкрепям никакви „феодални старчета“, както ни манипулират в медиите. Подкрепям изключителни личности и достойни хора. Подкрепям една вековна традиция в науката, която нито войни, нито кризи, нито смени на партийни режими успяха да съборят. Подкрепям каузата за опазването на завещаното богатство от нашите родители и прародители. И нито едно мрънкане за „лошо наследство“, „кофти предишно правителство“, „световна финансова криза“, „опасност от свръхдефицит“ или „нахлуване на студени въздушни фронтове от север“ не могат да ме убедят, че разформироването на централното управление на БАН е някаква хубава „антикризисна“ мярка. Напротив – това не само, че ще увеличи администрацията и разходите, но и със сигурност ще закрие „неудобните“ институти и със сигурност ще повлече приватизация. И колкото и да ми обещават и да ми дават фалшиви гаранции без законово покритие, че последното няма да се случи – не благодаря, този епизод от сериала вече съм го гледал стотици пъти в България.

Протестът днес започна към 10:45. До 11:40 имаше речи на различни видни български учени, а след това имаше шествие до министерски съвет. От 12:00 до 13:00 часа аз и колегите ми стояхме на студа в очакване да се случи нещо, някой да излезе, някой да ни уважи. Разбрах, че министър-председателят Бойко Борисов е отменил в последния момент тъй важното представяне на първия български отбор в рали „Дакар“, но дали е било, за да уважи поканата за среща с някакви си български академици – това не се разбра. Тълпата до последно стоеше в пълно информационно затъмнение. Разчу се само, че министър Дянков се покрил и изчезнал, а министър Игнатов успял да обещае, че допълнително ще бъдат орязани пари от българската наука, а за спирането на „реформата“ (която всички ние виждаме като разруха) и дума не можело да става. Продължавам да се срамувам, че България се управлява по този начин…

1. Листите на членове на изпитни комисии включват всички хабилитирани лица в държавата;
2. Листите на членове на изпитни комисии са разделени по научни направления определени чрез правилник изготвен от министерството образованието и науката;
3. Научните степени са доктор и доктор на науките;
4. Всеки кандидат за придобиване на научна степен кандидатства в избрано от него учебно заведение или институт, като полага кандидат-докторантски изпити според вътрешния му правилник;
5. Срокът и вида на обучение за придобиване на научна степен се определя според вътрешния правилник на учебното заведение или институт, като не може да бъде по-кратък от 2 години;
6. Всеки докторант трябва да е издържал всички изпити от определен набор от учебни предмети дефинирани в неговото научно направление. Ако докторантът е положил изпитите по време на следването му за предишна образователно-квалификационна степен, то тези предмети се признават за взети;
7. Всяка научна степен се защитава от кандидата чрез написването на дисертация и се представя пред петчленна изпитна комисия по неговото направление;
8. Научните дисертации се базират само на натрупан научен опит от участие в конференции и написването на научни статии и/или учебници. Изпитната комисия не взима под внимание научен принос, който не е бил публикуван преди защита на дисертацията;
9. Минималният брой и качествения критерий на участия в конференции и написани статии и/или учебници се дефинират в закона (тук трябва да се прецизира);
10. Избраните чрез жребии хабилитирани лица са задължени да учавстват в изпитните комисии в които са избрани, като за това получават заплащане от държавата. Изключения се правят само по здравословни и други уважителни причини след подадена и одобрена официална молба до министерство на науката и образованието, а тяхното място се заема от други хабилитирани лица, отново избрани чрез жребии;
11. Жребиите се изтеглят така, че е задължително поне двама или повече членове на изпитната комисия да са външни за университета, в който се обучава докторанта, преподаватели;
12. Дисертацията се приема за защитена успешно при събиране на поне четири от възможните пет гласа в изпитната комисия;
13. Докторант, който не е защитил успешно своята дисертация пред изпитна комисия има право да подаде жалба пред специална комисия чийто членове са по равeн брой от министерството на науката и образованието, президентството и университетът, в който се обучава докторанта;
14. Специалната комисия има право да назначи преразглеждане на дисертацията от нова научна комисия с членове различни от тези на предишната, но отново изтеглени чрез жребии;
15. Специалната комисия има право да отхвърли молбата за преразглеждане на дисертацията при липса на наличие на основателни аргументи за преразглеждане;
16. Решението на специалната комисия е окончателно и не може да се обжалва;
17. Ако дадена дисертация бъде отхвърлена два поредни пъти, то докторантът няма право на обжалване и докторантурата му се счита за неуспешна;
18. Придобиването на научната степен става след успешно защитаване пред изпитната комисия и след одобрение на факултетния съвет, където се е обучавал докторанта;
19. Научните степени са безсрочни (пожизнени);
20. За преподавателска длъжност „асистент“ могат да кандидатстват лица добили образователно-квалификационна степен „магистър“ със среден успех от следването по-голям или равен на 4.50. На тази длъжност се назначава след успешно преминаване на изпит по специалността в съответния университет;
21. За преподавателска длъжност „доцент“ могат да кандидатстват лица добили научна степен „доктор“ като научното направление трябва да съвпада с направлението на длъжността;
22. За преподавателска длъжност „професор“ могат да кандидатстват лица добили научна степен „доктор на науките“, като научното направление трябва да съвпада с направлението на длъжността;
23. Научната степен може да е придобита в друго учебно заведение, различно от това, в което се кандидатства;
24. При преподавателите придобиването на научните степени „доктор“ и „доктор на науките“ са независими от текущата заемана преподавателска длъжност. Един асистент може да бъде магистър, доктор или доктор на науките, както и един доцент може да бъде доктор или доктор на науките;
25. Кандидатите за преподавателски длъжности „доцент“ и „професор“ трябва да положат изпит пред комисия и да покрият критерии спрямо вътрешния правилник на съответното учебно заведение;
26. Кандидатите за преподавателски длъжности „доцент“ и „професор“ могат да бъдат допускани до изпит само след положен минимум двугодишен трудов стаж на преподавателска длъжност „асистент“ в учебното заведение в което кандидатстват и са изработили минимум 600 учебни часа в него;
27. Кандидатите за преподавателски длъжности „доцент“ и „професор“ могат да бъдат допускани до изпит само след доказано успешно преминаване на квалификационен курс по методика на обучение по съответната специалност, като е без значение кой е университетът, където е добита квалификацията;
28. Кандидатите за преподавателски длъжности „доцент“ и „професор“ могат да бъдат допускани до изпит само след доказано успешно преминаване на квалификационен курс по дидактика, като е без значение кой е университетът, където е добита квалификацията;
29. Кандидатите за преподавателски длъжности „доцент“ и „професор“ могат да бъдат допускани до изпит само след доказано успешно преминаване на квалификационен курс по теория на изпитването и оценяването, като е без значение кой е университетът, където е добита квалификацията;
30. Преподавателските длъжности „доцент“ и „професор“ могат да бъдат заемани само след успешно преминаване на съответния изпит (определен чрез вътрешен правилник на университета) и след покриването на всички критерии;
31. Преподавателските длъжности важат само докато лицето работи на щатно работно място в съответното учебно заведение.

Естествено нито съм изчерпателен, нито това е текст, който може да бъде приет в този вид. Още повече тук засягам само страната на преподавателските длъжности, а тази на учените е не по-малко важна и сложна. Всичко това трябва да премине през публично обсъждане и не съм аз човекът, който ще го приеме. После трябва да бъде преработено от юристи и прието като част от закона.

Поредното решение на министър Игнатов беше оповестено по всички медии тази вечер. То е, че държавата ще плаща субсидия за обучението на ученици от частните училища без да им прилага допълнителни финансови рестрикции. Вижте, дотук се изразявах по-меко, но в този случай ще си позволя волност – това е престъпление спрямо данъкоплатеца! Ще се обоснова подробно по-долу.

Нека разгледаме досегашната ситуация. Началното и средното образование в България се базират на социална система на финансиране (каквато впрочем се използва в почти целия свят на сходни принципи). При нея всички българи плащат данъци, от които се финансират държавни училища. Така всеки гражданин, дори този, който няма учащи деца, е съпричастен към бъдещето на нацията. Българската държава в момента е отделила по 1300 лева издръжка на ученик – именно това е субсидията за училищата. Освен това обаче е забранила събирането на допълнителни такси от учениците – и логично, защото в противен случай социалният принцип на обучение ще бъде развален. Частните училища от друга страна също са позволени, но са лишени от тази субсидия. За сметка на това правата им се уравновесяват чрез позволението да събират такси. Така получаваме сравнително гъвкава система, в която „всеки си знае мястото“ – възможност за достъп до образование на всички социални прослойки до държавно образование и възможност за развитие на конкурентен частен бизнес за обучение при богатите.

Нега разгледаме какво ще се получи ако се въведе тази нова промяна. Тя казва, че ще дава субсидия както на държавните, така и на частните училища. Да, но забраната на държавните училища да събират такси остава (в противен случай ще имаме нарушение на конституцията). Така ставаме директно свидетели на нелоялна конкуренция – частните училища са силно финансово привилигировани пред държавните!

Медийната заблуда казва, че „родителите на ученици от частни училища хем плащат данъци, хем такси и по този начин са ощетени“. Това колеги просто не е вярно и е груба манипулация. Данъците, които те плащат не отиват пряко за техните деца, а отиват в бюджета за всички деца в държавата! Припомням, че също както тях плащат и хората, които нямат деца или децата им вече не са ученици! Родителите пращащи децата си в частно училище просто са се отказали от субсидията, която държавата е приготвила за тях от общите данъци на всички хора!

Затова смятам, че данъкоплатците не са длъжни да плащат за частни училища в този вид! Ще се получи така, че бедните ще плащат на социален принцип за обучението на децата на богатите. Това е много по-лошо дори от изцяло платен модел на образование! Определена група фирми ще се забие директно към бюджета и ще смуче като пиявица!

Истината е, че има възможни варианти за субсидиране на частните училища, които ще бъдат честни. Например нека получават субсидия, но успоредно с това да получат забрана за събиране на допълнителни такси (евентуално може да им се направи реверанс и да им се увеличи субсидията с размера на наема на сградата). Тогава държавните и частните училища ще бъдат в истински равностойно положение и ще излезнат на пазара в пряка конкуренция. Още повече: може в закон да се дефинират два типа частни училища – с финансови рестрикции, но получаващи субсидия и без финансови рестрикции и неполучаващи субсидия. Засега обаче се опасявам, че планът въобще не е такъв и той не цели лоялна конкуренция. В медиите се говореше, че „представители на частните училища обещали да намалят таксите“. С други думи държавата няма да определя какво да става  с парите, които дава, а ще вярваме на благата дума на частниците. Не се съмнявайте, че те щом могат – ще ни измамят! Дори временно да се „объркат“ и да не го правят (с цел утвърждаване на модела), по-късно ще се „досетят“ как да източат парите на данъкоплатеца.

Колеги, какво се случва в тази държава? Този опит беше подет първо от министър Даниел Вълчев, но за щастие не успя да премине в парламента. Сега явно същата политика продължава в пълен ход! Вместо „министерстващите“ да се стегнат и да започнат да решават хилядите проблеми тегнещи над държавните училища, те са се заели да източват пари от тях и да ги вкарват в касите на частни фирми. Отново съм силно възмутен! Надявам се този проект е поредната недомислица, която ще отпадне бързо (по същия начин както отпаднаха редица необмислени „антикризисни мерки“ наскоро). Силно се надявам, че нито един човек в министерството не мисли това нещо насериозно. Очаквам бързо обясние или извинение…

П.С. Ще си позволя да добавя мой плах опит за математически модел, който демонстрира изказания по-горе проблем. Написах го в тема с дискусия във форума на OFFRoad-Bulgaria.com:

В момента частното училище взима Y пари от такси от, няма какво да си кривим душите, почти изцяло богати семейства. Това Y в прочем е функция на икономическото състояние S на обществото, т.е. ще я пишем Y(S).

Приемаме, че държавата в един момент ще започне да дава фиксирани X пари на частното училище. То обаче продължава да има възможност да прави „каквото си иска“ с функцията Y(S). Въпросът стоящ пред директора на частното училище е дали ако преработи функцията на таксата като Y’(S) = Y(S) – X (т.е. приспада субсидията от таксата, както обществото очаква да стане), то той ще получи оптимално решение за печалба.

Без да съм специалист по икономика съм почти 100% убеден, че това Y’(S) НЕ е оптималното решение за печалба. Опростено казано намалявайки таксите с X пари те няма да привлекат толкова повече ученици, че да излезат на по-голяма печалба, отколкото ако намалят таксите си по-малко. Затова субсидията X на държавата всъщност се явява допълнителен оптимизационен параметър и задачата вече става Y(S,X). Хипотезата ми е, че след обстойно изследване тази функция ще получи максимум някъде в интервала (Y-X, Y) – т.е. хипотезата ми е, че решение няма да се получи в краищата на интервала. Нека този максимум е точка M. Именно поради тази причина сме свидетели на нелоялна конкуренция – частното училище получава M-Y+X повече пари спрямо държавното училище! И тези пари му идват даром от държавата и данъкоплатеца!

Именно тези M-Y+X пари не трябва да позволяваме да изтичат от бюджета. Затова ако държавата ще дава субсидия, то тя трябва и да фиксира и Y, като строго следи за злоупотреби с таксите на частните ученици. Така вече ще сме свидетели на лоялна и качествена конкуренция, която ще съдаде справедлива среда за развитие и на частно и на държавно образование.

- Ветото на президента дойде след среща с млади учени. Това, което предизвиква вътрешен диалог в мен е, че същите млади учени искаха преди две седмици съвършено други неща. Мотивите на президента са съвършено други, което показва, че техният прочит е първо незадълбочен, второ самите те не знаят какво искат и трето, независимо от тяхната младост, това не е протест на младите…

Господин Игнатов – аз съм един от тези млади учени, които се опитват да осъществят диалог с Вас още откакто сте дошли на власт. Аз съм един от тези млади учени, които желаят ДОБРА реформа, а не старото статукво. Уверявам Ви, че и от преди две седмици, и от преди два месеца и дори от преди две години желанията ми за реформа в образователната система не са се променили значително. Бях на срещата с президента и лично заявявам, че неговите мотиви за вето напълно съвпаднаха с моите виждания и вижданията на моите колеги! Не сме подведени или манипулирани – бяхме приети и изслушани!

- Да не говорим, че част от тези млади учени са мои връстници…

Господин Игнатов – аз съм на 27 години. Почти всички участници в дискусията бяха мои връстници. А това, че отделно по-възрастни наши колеги са ни подкрепили е нещо изключително добро – това показва, че не само ние мислим, че реформата Ви в този вид не е добра, а и по-старите поколения застават зад това мнение.

- Младите винаги искат неизпълними и модерни неща и от там идва голямото противопоставяне на поколенията.

Господин Игнатов, ако бяхте се поинтересували от нашата позиция поне мъничко, ако поне ни бяхте изслушали, когато се опитвахме да се свържем с вас, то тогава щяхте да кажете съвсем друго нещо. А то е, че ние силно желаем позитивна промяна за съдаване на конкурентна среда, също както (засега само на думи) Вие желаете! Ние силно искаме да се реформира текущата система, защото тя доказано не работи добре! Само, че липсата на прозрачност във Вашата реформа силно ни опасява, че е възможно вие да не направите позитивна промяна, а да причините щета! Съжалявам за липсата ми на доверие във Вас, но историята на България в последните години ни научи да сме подозрителни и скептични. Затова ще се наложи да се потрудите малко повече, за да се сдобиете с моето доверие и подкрепата на моите колеги. Всъщност именно толкова простичка е нашата позиция – ние желаем прозрачност и ясни закони. Не желаем закони, които казват „доброто министерство ще определи правилата с пралиник в светлото бъдеще, което обещаваме“. Довършете закона, който започнахте и всички ще бъдат доволни!

- Когато младите са се вкопчили в една консервативна система с азиатски привкус това показва, че те си имат някакви патрони и някой им шушне на ушенцето.

Господин Игнатов – кой е моят патрон? Кой „ми шушне в ушенцето“? Бих искал лично да назовете човека – в противен случай приемам твърдението ви за клевета спрямо мен! Ако визирате президентът Георги Първанов – вчера беше първият ден, в който го виждам наживо. Ако визирате някой друг – посочете го с пръст и назовете името му, както правят достойните хора. Моята съвест е чиста – всичко, което аз казвам и правя е мое лично мнение и аз стоя зад думите си! А колкото до „консервативната система с азиатски привкус“ – изглежда не сте разбрали какво всъщност искаме. Ние желаем професионална европейска реформа, а не такава с „азиатски привкус“, каквато Вие всъщност ни предлагате в момента…

- Фактът, че президентското вето дойде след срещата с младите учени показва, че определени кръгове, свързани с него, ги използват тези организации.

Господин Игнатов, президентът на Република България беше единствения човек, който прие да изслуша нашето мнение по същество. Многократно се опитвахме да дискутираме нашите предложения с вас. Най-странното в случая е, че нашето виждане за реформа всъщност не се различава много от Вашето – ние просто, както казах по-горе, желаем повече прозрачност. Вашият закон засега само е „скицирал“ реформата, а не я е описал подробно. Ние искаме точен и ясен закон, който дефинира ясни правила. Искаме гаранции, че вашата реформа няма да обслужва частните интереси на фирми обвързани с конкретни политически партии, а ще създаде една лоялна конкурентна среда. Ако поне веднъж ни бяхте изслушали щяхте да разберете, че исканията ни по идеология почти напълно съвпадат с това, което вие говорите по медиите. Сега остава да кажете, че вашите искания съвпадат с тези на президента, защото той ни подкрепи, а ние от своя страна подкрепяме насоката на реформата Ви? Защо е нужна тази конфронтация? Защо не можем да работим заедно в екип, а трябва да се боричкаме на политическа основа? Младите учени не желаят политически игри, а желаят реформа! Дайте ни я!

„Според него атаките идват от организации, представени основно от учени от БАН.“

Господин Игнатов, съвсем нормално е учените от БАН да имат по-малко доверие във Вас и основно те да протестират. Причината е, че те вече страдат от запорирането на финансирането върху научните им изследвания и за добро или лошо са пряко засегнати от досегашната Ви политика към тях. Но уверявам Ви, че не само учени от БАН са недоволни от настоящото състояние на закона. Аз съм пример за преподавател от Технически Университет – София. Ако поради някаква причина не желаете да разговаряте с „учени от БАН“ и тяхното мнение е по-малко важно за Вас от това на университетските преподаватели, то разговаряйте с мен или с мой колега. Моля не разделяйте младите учени на групи, като противопоставяте БАН на университетите. Ние досега отлично работим заедно в екип. По същия начин, по който желаем да работим в екип и да проведем конструктивен диалог с Вас!

Господин Игнатов, аз подкрепям насоката на вашата реформа. Аз желая вашата реформа да се осъществи така, както е обещана. Това съвсем простичко включва изискването да довършите работата си докрай. А именно:

1. Разпишете подробно в закона кой и как ще определя изпитните комисии, които ще оценяват нашите научни трудове. Не желаем закони, които се основават на ненаписани правилници и на добри обещания. Желаем закони, които тежат на мястото си;
2. Опишете минималните държавни критерии за добиване на научна степен и звание. Всички ние смятаме, че не е редно държавата да гарантира качеството на дипломите, а в същия момент да не го контролира въобще. Не желаем от едната крайност да отиваме във друга;
3. Изслушайте мнението на университетските преподаватели относно отпадането на изискването на преподавателски трудов стаж за доценти и професори. Предложението ни е законът да не вменява само и единствено изисквания за научни постижения за преподавателите, защото те на първо място трябва да обучават студенти. За да се преподава са нужни и качества на преподавател, а не само на учен. Може би това нещо трябваше да бъде обсъдено, а не да бъде приемано в последния момент в пленарна зала?;
4. Изслушайте предложението на университетските преподаватели относно обвързването на академичната длъжност с научната степен. Много от нас са на мнение, че те трябва да са отделни. Защо трябва да чакаме някой да се пенсионира, да освободи място и чак тогава да градим научна кариера, за да го заместим? Не е ли възможно научната кариера на преподавателите да върви успоредно и дори да изпреварва кариерното им развитие? Поне чуйте за какво става дума преди да го отхвърляте и да ни слагате епитети и определения в медиите като например това, че „не знаем какво искаме“;
5. Изслушайте нашето мнение относно „преподавателското номадство“. Уверявам Ви – никой не желае да съществуват университети, които се поддържат само от чужди (външни) преподаватели. Също така обаче желаем колкото се може повече студенти от цялата страна и от различни университети да имат достъп до най-добрите учени и преподаватели на държавата. Може би лично моето предложение акредитацията да се базира на не повече от 10% външни преподаватели може да се изслуша и обсъди с Вас и вашия екип?;
6. Може би трябва да изслушате нашето предложение изпитните комисии да се регулират от повече от един контролен орган. Нали Вие самият желаете „децентрализация“ на системата на науката и образованието? Ами нека я децентрализираме максимално като позволим на повече от една независима институция да упражнява контрол над издаването на научни степени и звания! В медиите усилено се говори за вредата от „феодалните старци“ – ние подкрепяме това мнение, но в момента силно се опасяваме, че законът в този си вид ще създава именно нови такива…

Господин Игнатов, намираме се в много странна ситуация. Вие заявявате, че желаете промяна в образователната система и ние желаем същото. Вие заявявате, че желаете децентрализация и ние желаем същото. Вие заявявате, че желаете по-конкурентна среда и ние желаем същото. Вие заявявате, че е нужно по-бързо израстване на младите учени и ние желаем същото. Сега остава да си отговорим на въпроса защо, след като вижданията ни за реформа уж съвпадат, трябваше да се стигне до там да молим президента за вето и защо продължаваме да си комуникираме задочно с упреци и нападки в медиите?

Господин Игнатов – аз не желая да се конфронтирам с Вас! Моите колеги също не го желаят! Аз просто искам Вие да си свършите работата докрай! Моите колеги също желаят това! Българският народ Ви гласува доверие. Аз също Ви гласувах доверие. Досега Вие все още не сте оправдали доверието ни. Написахте закон, който ни кара да разчитаме само и единствено на добрата Ви дума – това по исторически причини не е достатъчно за мен, а очевидно и за много хора от общността на науката и образованието. Аз желая прозрачност и качествена реформа. Колегите ми желаят същото. Покажете ни качествен закон за реформа и ние ще застанем твърдо зад Вас!

В залата имаше много репортери и журналисти – нещо, което първоначално леко ме смути, защото се надявах, че срещата ще бъде по-лична. Президентът влезе в залата и всички станахме, след което се поздравихме един по един с него (следващата снимка я взех от сайта на dariknews.bg):

Последва кратка встъпителна реч от Георги Първанов, в която той изказа своите опасения, че законът за академичния състав не е дообмислен и с неговия екип вече работил върху възможността да предприеме действия. Въпросът бил ако се наложи вето, то дали да се наложи пълно върху целия закон или да се наложи само върху негови отделни части. Тук именно идваше нашата роля с колегите, като бяхме помолени да изразим своето мнение като млади учени и преподаватели, които ще са пряко засегнати от евентуални промени и на базата на тях президентът да вземе решение. Следващата снимка взех от сайта на mediapool.bg:

След изказването на президента журналистите напуснаха залата и разговорът започна в по-свободен тон. Първи най-общо по темата изказа мнението си колегата Станислав, който много професионално отбеляза, че учените в България всъщност желаят промяна, но тя трябва да бъде качествена и с положителен резултат за тяхното бъдеще, а законът в този му вид не предвижда това. Като първи и може би най-важен проблем той отбеляза, че в сегашния закон са написани изключително важни моменти, които се базират на бъдещи (все още неприети) правилници. В този смисъл ние силно желаем да не се избързва с приемането на закона, а искаме правилниците да станат негова същинска част. В противен случай ще имаме голяма липса на прозрачност в действията на министерството и се дава възможност за приемане на важни за бъдещето на академичната общност правила, които не са преминали през никакъв обществен дебат.

След това колегите засегнаха темата с т.нар. „национални листи“ за изпитни комисии. Изказахме своите опасения, че те са дефинирани прекалено общо и няма ясен критерии кой и по какъв начин ще вкарва хора в тях, както и кой и по какъв критерии ще избира хора от тях да оценяват конкретен научен труд. А за младите учени, тези които не са обвързани с вътрешноинституционални групи на интереси, това е най-важно. Още повече – тези листи трябва да се направят именно така, че вътрешноинституционалните групи на влияние да нямат водеща роля в оценяването на научния труд. Тук естествено дадохме и свое предложение, а именно – изпитната комисия да бъде определяна чрез жребий. Президентът Първанов изказа мнение, че е напълно съгласен със съображението ни, че няма ясен критерии, а такъв трябва да има, но самият той не е напълно убеден, че точно жребий е най-удачния вариант за избор на членове на изпитна комисия и това би трябвало да претърпи по-задълбочена дискусия. Все пак единодушно и ние и неговия екип стигнахме до заключението, че е нужно законът ясно и точно да прецизира кой и как ще съставя изпитните комисии.

Последва включване от мен, в което засегнах въпроса за изискването асистентите да са доктори и изтъкнах, че това е нещо много добро, но пазара на труда в България не е готов за такава стъпка. Оказа се, че всъщност тази точка е била отпаднала от закона по време на гласуването му в пленарна зала – за съжаление нито аз, нито колегите ми разполагахме с крайния вариант на закона, който е гласуван, защото той не е публикуван никъде и аз лично не успях да го изискам по никакъв начин. Така, въпреки пълното съгласие на всички участници с тезата ми, направих първият (и за щастие последен) фалстарт в дискусията.

Колегата Петко от организация КОГИТО изказа едно изключително градивно мнение с което предложи да се направи ясно разграничаване между научна степен и академична длъжност. Идеята му беше научните степени да се придобиват независимо от кариерното развитие на човека в дадена институция, а позицията му като преподавател в университета да стъпва на тяхната база като изискване за качество. По този начин няма да се спира научния устрем на преподавателите в университетите и те биха могли да развиват наука още преди да са хабилитирани и тяхните научни звания да не са обвързани с наличието или не на работно място за доцент или професор в техния университет. Това лично аз адмирирам изключително много и честно казано бих дал всичко от себе си, за да бъде дискутирано и евентуално прието.

Снимка БТА

В тази връзка отново взех думата и намесих проблем от друга част от закона, дошла като поправка в последния момент (за която се разчу по медиите), а именно – отпадането на изискването за преподавателски (!!!) трудов стаж на доцентите. Моето мнение, което нееднократно съм изказвал и тук в блога си е, че не трябва да преподавателите да се вменяват само и единствено изисквания за научни постижения. Главната и основна цел на един преподавател е да моделира и адаптира научните постижения за младото поколение (неговите ученици). В този смисъл един хабилитиран преподавател на първо място трябва да бъде добър учител и чак след това добър учен. Така, че отпадането на изрично изискване за преподавателски трудов стаж на доцентите и професорите е един много опасен момент в закона, който дава предпоставки за това хора без никакъв опит да заемат академични длъжности. Не го казах конкретно в дискусията, но намекнах, че по този начин са напълно възможни политически назначения в академичните среди – практика вече отхвърлена още с падането на тоталитарния режим през 1989г. Доколко тази забележка се прие не мога да отговоря, но все пак имам чувството, че и по тази точка се получи единомислие.

Дойде и още едно изключително уместно предложение от нас, а именно президентската институция като независим регулатор също да вземе отношение към контролирането на изпитните комисии. Тук обаче президентът Първанов изрази своето несъгласие и каза, че лично той няма да може да подкрепи такова предложение, но не защото предложението е непременно лошо и няма да действа добре, а защото самият той се опасява, че по този начин ще бъде атакуван лично т.е., че „спъва реформата“ и евентуално, че „търси лични облаги“. Естествено това никак не беше лишено от логика с оглед на ситуацията и настроението на медиите в България. Като погледна и аз от неговата гледна точка – напълно приемам позицията му и я определям като едно изключително достойно решение. Аз обаче смятам, че предложението всъщност е добро и силно се надявам учените и преподавателите в България да окажат натиск да се дадат правомощия на президента при контрола над изпитните комисии.

От този момент започнаха в общи линии заключителни слова. Аз се намесих с кратко обобщение като казах, че не е редно държавата да гарантира качеството на научните степени и звания, а в същия момент да се оттегля от отговорността да го контролира. Другите колеги също допълниха няколко по-конкретни щрихи за изказаните предложения. Петко завърши с една странична лична молба до президента, а именно – да провери защо с писмо от министър Дянков е спряно финансирането на всички научно-изследователски проекти в БАН – нещо, което в този момент спъва българската наука и практически гони младите учени от системата. Георги Първанов прие този въпрос без да поема изрични отговорности, но обеща неговият екип да проучи проблема.

На излизане от сградата имаше кратка пресконференция, която вероятно ще бъде дадена и в новините. Колегите Станислав и Орлин съвсем сбито изказаха нещата, които аз описах в тази статия по-горе. След като камерите угаснаха и микрофоните спряха аз си поговорих с една много симпатична журналистка. Тя изказа своето недоволство, че в нашето изказване не е имало „сензация“. Обясних й, че ние не търсим сензация, а търсим градивен диалог, че протестът ни не е политически, а просто търсим позитивна промяна и то независимо от кой и от коя партия е.

Иначе като евентуална „сензация“ й казах, че най-лесното нещо е да се конфронтираме и да направим изказване с което да посочим евентуални политически и икономически интереси в закона, но това в никакъв случай не е нашата цел, а даже напротив – желаем да работим заедно и с правителството и с президента, за да бъде направен един добър закон! Нейният отговор беше: „Мисля, че точно това трябваше да кажете!“ (в слисъл, че трябваше да търсим конфронтацията). Дали е била права следва да видим съвсем скоро. Силно се надявам президентът да наложи вето на закона и той да бъде върнат за преразглеждане. От този закон зависи бъдещето на нацията и не е редно да се взимат никакви прибързани решения, които се позовават на „бъдещи правилници“.

П.С. 17:21: От vesti.bg научих, че президентът вече е наложил вето върху закона за академичния състав. Изключително съм доволен от бързата реакция. Ето и снимка, на която присъствам и аз (от vesti.bg):

С това мисля, че младите учени еднозначно доказаха, че с достатъчно инициативност и воля всеки един гражданин може да предизвика промяна!

В момента в България се сблъскваме със следния проблем – кадрите на агитацията и пропагандата на предишния строй „останаха на улицата“ и се сляха с тълпата. Те вече нямат ясна политическа цел, за която да се борят. Учени са за едно, а около тях е съвсем друго. Това обаче са хора обучени да насаждат мнението си, те са живяли по този начин и те не могат да спрат да живеят така. Освен това са предали своят начин на мислене на своите деца и близки. И така по медии, интернет и разни седянки започнаха сами да си измислят теми и да продължават да пропагандират. Този начин на разделяне на нещата на „черни“ и „бели“ се смъкна от политическо на чисто битово ниво и нещата в родината ни започнаха да стават страшни.

Постепенно по този път стигнахме и до сегашната абсурдна ситуация – хората да противопоставят едно престъпление на друго. Визирам директно престъплението с осакатяването на кучето Мима и престъплението на собствениците на кучета, които хапят хора. Направо съм възмутен от поведението на средностатистическия българин, който заявява „Видяхте ли – ухапаха дете… Ха сега да ви видя как ще пишете петиции в защита на животните!“. Да де, ама те двете неща нямат нищо общо помежду си, нали? Както и обратния вариант – някое куче ухапе дете и веднага се започва с „Престанете, оставете животните на мира, те не са виновни…“. Е, самите животни не са… но не е редно да оставяме нещата на мира, нали?

Има един класически виц как българите нямат нужда от охрана на казана в ада, защото сами се дърпат надолу. Ето случаят с кучето Мима е класически пример колко е верен! Създаде се една крехка група – зародиш на гражданско общество. Успя да се организира и да протестира за своя кауза. Успя да прокара дори закон за инкриминиране на насилието срещу животни в парламента – нещо доста рядко срещано по нашата земя. И какво направи големият остатък от племето? Вместо да се поучи и да разбере, че така може и става, вместо и то да се организира и да прокара свои закони по същия начин, те като, че ли завидяха на успеха на „природозащитниците“ и започнаха да засипват темите във форумите за насилие над животни с примери как животни хапят и убиват хора…

Това явно неразбиране, че и едното и другото са престъпления, както че и двете трябва да бъдат наказани, а не да бъдат противопоставяни, е пряк ефект от изкривяването на елементарната логика, а именно – вместо „искам да бъде наказано престъпление ‘x’ И престъпление ‘y’“, българското общество се разделя и заявява „искам да бъде наказано престъпление ‘x’ ИЛИ престъпление ‘y’“. Ако обаче зададете по отделен повод въпроса „искате ли да бъдат наказани всички престъпления“, то категорично ще получите отговор „да!“. Така, че никой всъщност не желае да защитава престъпността, но това се прави подсъзнателно, само и единствено с цел да се застане на някакъв полюс. Моят опит в участието в дискусии показва, че дори да бъде посочен проблема това не помага – средностатистическият човек не може да осъзнае същината на грешката в логиката си.

Объркването на елементарни логически връзки в разбиранията на хората говори за тежки проблеми във възприятието на околния свят. Отново ще изразя мнението си, че това е пряк ефект от стария апарат на агитация и пропаганда, който беше разтурен и изпуснат на различни „ниски“ места в обществото. От тук нататък перспективите за българите не са много добри – мнозинството нямат елементарната възможност за правене на „трезвен“ избор и не са адекватни за взимане на важни решения. Единственият изход от тази ситуация е догматично насаждане на дадена идеология, последвана от строга образователна система, която да превъзпита бъдещите поколения. Да, но това се нарича „диктатура“ и ние уж досега бягахме от нея. Искрено казвам – не знам какво може да се направи в тази ситуация…

Проблемът идва от това, че КАТ непряко се „изхранва“ от глоби. Колкото повече и по-големи глоби се напишат, толкова повече пари влизат в хазната, а от там и в КАТ. От тук нататък ставаме свидетели на една оптимизационна задача по икономика, която естествено търси максимум на приходите и нищо друго. „Контролът“, прилаган на автомобилния транспорт, всъщност обслужва целта за най-добър резултат на икономическата задача, а не както би трябвало да бъде – да прави превенция на нарушенията.

Замисляли ли сте се защо е толкова лесно да се „възстановят точките“ след като е отнета книжката и талона? Отива се на елементарен курс и човекът е „отново в играта“ (естествено отново срещу съответната сума)! Не е ли такъв шофьор доказано опасен и не трябва ли да бъде изхвърлен завинаги или поне задълго от „системата“? Не, това не е изгодно за държавата – именно тези шофьори са най-големите „донори“ за нея. Естествено, че няма да ги изгонят от пътя! Прекалено тежките нарушители биват наказвани, но винаги с голямо неудоволствие (и обикновено както практиката показва все пак им се намират вратички да се върнат на пътя). Даже лека полека всички закони ще се направят така, че модела за наказание чрез отнемане на „точки в талона“ да бъде изместен напълно от модела за наказание с „глоби“.

Представете си хипотетично, че шофьорите изведнъж станат перфектни. Причина например може да са изключително сериозни санкции като затвор за превишена скорост, отнемане на МПС и подобни. Какво ще се случи с бюджета на държавата, а от там и този на КАТ при такава ситуация, породена от лошо управление на икономическия им модел? Естествено той, останал без финансирането си от глоби, няма да може да се самоиздържа и ще фалира. Нито една себеуважаваща се организация няма да допусне подобно нещо. И дори някой ръководител в КАТ да не си дава сметка, че щетата на бюджета води и до щета на КАТ, то със сигурност от по-високо ниво това ще бъде усетено силно.

Още повече – по законът на Питър всяка администрация цели да си създаде точно толкова работа, колкото е възможно да свърши. Така и КАТ ще цели да пише точно толкова глоби, колкото може… а глоби без нарушения няма, т.е. КАТ в никакъв случай не цели да спрат нарушенията, а напротив.

Получи се странен парадокс, нали? Той, както казах по-горе, е заложен по дефиниция в законите, които регламентират запълването на бюджета. Ето например друга алтернативна „утопия“ – представете си, че КАТ печели (този път пряко) НЕ на базата на повече и по-високи глоби, а на базата на липса на глоби. С други думи: ако има малко нарушения, то значи КАТ си е свършил работата и печели повече пари, а ако има много нарушения, то значи КАТ НЕ си е свършил работата и съответно печели по-малко пари. Дали при една такава система няма да станем свидетели на изключително съвестна работа на контролните органи?

Предложената система естествено, както казах, засега е утопична. За да бъде осъществено подобно нещо е нужен последващ контрол над самите катаджии, защото те лесно ще се досетят, че могат лесно да печелят скатавайки се. Този проблем може да бъде преодолян само с изключително голям напредък на технологиите, които в момента са недостатъчни. Темповете на развитие в последните години обаче са обнадеждаващи (все пак се съмнявам да се случи в рамките на моя живот). Освен това е трудно да се организира и начинът на финансиране – определено данъчната тежест ще трябва да се засили, а оттам отиваме към по-социалистическия модел на управление, за който ще пиша по-долу.

Дори при възможна такава ситуация обаче моделът трудно ще се пречупи. КАТ не го иска, а докато няма морал и шофьорите няма да го искат. Защото в момента обикновения човек си казва „да правилно е само и единствено нарушителите да плащат“ и той е против един пътен данък. Само, че той не се замисля, че и той самият плаща и то много – когато някой „джигит“ катастрофира в него и го убие например… същия, който преди два месец си е платил глобата за сходна простотия и сега пак е на пътя…

Проблемът с днешната система на първо време трябва да се реши образователно и то от най-ниско ниво – още при децата. Затова обаче се иска изключително силна политическа воля, а аз досега не съм видял такава в България. Освен това тази воля трябва да бъде силно подкрепена от обществото – това също досега не съм го видял в България. Ако тези два проблема не се разрешат – сегашната система няма да работи. Тя просто няма да желае да разреши проблемът с „войната по пътищата“.

Другият вариант е да се върне крайно социалистическата система на финансиране, която до голяма степен решава гореспоменатите проблеми – катаджиите са с фиксирани заплати формирани от плащането на големи данъци от всички шофьори, които обаче не плащат допълнителни глоби, а загубата на точките от талона е изключително тежка загуба за тях. Така няма значение колко глоби са написани – приходите са фиксирани. Освен това „джигитите“ ще бъдат гонени от пътя, защото убиват данъкоплатците. Освен това държавата няма да има безконтролните лостове да вдига приходите си както си иска – пътния данък ще е прекалено масов и ще е трудно да бъде повишаван. Този модел обаче ще се хареса само на малцина идеалисти.

Не само, че е финансово неизгодна за „кръговете“ около партиите (притежаващи КАТ докато са на власт), ами и много хора вече са достатъчно облъчени с пропагандата на крайната пазарна икономика така, че мнозина ще кажат „откъде накъде аз да плащам по-високи данъци – нека само нарушителите плащат“. Само, че тези нормални хора (които не нарушават) не разбират, че по този начин плащайки по-малко пари ще получат и по-малко сигурност на пътя. Горе изложих доводите си защо…

Обобщено: тъй като нещата в образованието не са тръгнали на добре (а и дори да тръгнат е нужна смяна на няколко поколения, за да се получи желания ефект), а и на хоризонта няма нито една партия, която мисли да сменя идеологията на управление, то не очаквайте скоро да има нормализиране на движението по пътищата и на отношението на контролните органи към него. Моделът на управление не предвижда добри шофьори, а напротив – колкото се може и повече лоши такива. Положението е и ще продължи да е тежко. А тези камери в колите на изпитващите, камерите по пътищата и подобни „нововъведения“ тяхната цел за момента също е фискална, а не превантивна…

П.С. Дано поне най-накрая узреем като хора и на първо време са успеем да спрем престъплението от страна на КАТ към обществото наречено „глоба без право на обжалване в съда“. После ще му мислим за другите простотии…

Политиците миналата година започнаха да ни обещават реформи и промени. Всеки човек би следвало да следи тези процеси и „да се нагажда“ спрямо тях, а защо не и да им влияе. Е, не само следих, но участвах в дискусионни групи, срещи, събрания, чувах мнения от различни страни, влизах дори в идеологически битки, изказвах мнения по различни въпроси… В общи линии бях оставен с надеждата, че се готви градивна и позитивна промяна. Бях оставен с надеждата, че най-накрая демократичния принцип на формиране на закони е победил. Май си останах само с надеждите…

Днес в 10:00 на „Аптека“ беше свикан митинг-шествие организиран от сдружението на младите учени „Когито“. Аз пристигнах прекалено рано в 9:30 и все още нямаше никой. Разходих се и си взех нещо за хапване, след което се върнах на мястото. Тогава се зададоха и първите репортери с камери и микрофони. От протестиращите сигурно имаше трима-четирима души от организаторите, а часа най-вероятно беше около 9:45. Тогава нещо ми направи странно впечатление, но не обърнах сериозно внимание. От една телевизия заедно с репортерката ходеше едно мургаво момче с доста опърпани дрехи, което очевидно не беше от екипа й. Както и да е подминах.

След няколко минути се посъбраха около 30 души. Човек от организаторите се беше дегизирал като фараон (явно оприличавайки се на министъра на образованието, който е египтолог), а от касетофонче съвсем в духа на мотото на протеста пуснаха чалга песен, в която се пееше за „пирамиди“ и „фараони“:

Междувременно се срещнах с няколко колеги от Софийски Университет и УНСС. Поговорихме си, дадохме и 1-2 интервюта за различни радиостанции и тръгнахме на шествие по бул. Витоша. Разпъна се и един голям транспарант.

Точно тогава мургавото момче, за което споменах преди малко, влезе в играта. Някаква мацка облечена в розово го прегърна и започна да му задава въпроси от типа „Я кажи сега, ти учен ли си?“… и подобни. А то момчето какво да отговори – хилеше се и дрънкаше глупости. Не беше единствената медия, която се отнесе по този начин с него – доста се изредиха на „атракцията“. Стана ми ясно какъв ще е медийния отзвук и с какво лице ще бъдат представени младите учени пред обществото…

След това шествието зави покрай БНБ:

И се насочи към площад Батенберг:

Там постояхме и си поговорихме надълго и нашироко с колегите. Междувременно се появи някакъв много силно миришещ пияница, който също бе достойно уважен от репортерите. И така… постепенно хората се разотидоха.

Ще изпреваря медийния отзвук, защото вече ми е ясно какъв ще бъде той, и ще пиша по темата предварително. Та дори с риска да не се окажа прав за това, което ще пуснат по новините в 19:00. Все пак според мен ще бъдем оприличени на шепа хора, лумпени, които не желаят промени в образователната система. Сигурно ще се окажем радетели за запазване на „статуквото“ (независимо на колко години сме повечето и къде в йерархията му сме). Вероятно зрителят по телевизията дори няма да разбере защо се проведе това шествие и от какво сме недоволни…

А в общи линии причини не ни липсват колеги. Оказа се, че причините са толкова много, че дори не знам дали ще успея да изброя всичките. И все пак… нека започна:

1. Извършва се централизиране на управлението на финансите на ВУЗ-овете

Чакай, какво става тук? Та нали закона уж правеше точно обратното – по идея той цели децентрализация?!? Защо казвам, че се случва обратното?

Да, децентрализираха от една страна премахвайки ВАК, но в същия момент силно стискат примката от друга. Помните ли изказванията не само на министъра, но и на няколко мастити политици по темата как „един ректор не може да бъде едновременно учен и добър мениджър“? Даваха се примери как е положението в Германия. И всичко щеше да е прекрасно… ако бяха приложили немския модел… но те не го направиха.

В момента ни готвят разделение на ректорската позиция на две длъжности. Ректорът ще остане на работа както досега, но ще се занимава само с научни и образователни въпроси. До него с равен статут ще има т.нар. „финансов мениджър“, който ще ръководи парите в университета. Не, че сега е било по-различно (просто тази дейност се извършваше от заместник на ректора) и не, че е нещо лошо, но… длъжността „финансов мениджър“ ще се назначава от министерството, т.е. разбирайте от партията, която е на власт! Той ще определя как и за какво да се харчат парите в университета. Къде отиде независимостта? Къде отиде „децентрализацията“ на университетите? Нали знаете, че управлява именно този който раздава баницата?

2. Държавата абдикира от отговорност

С целенасочена пропаганда ни втълпиха, че ВАК е една остаряла комунистическа структура, пълна с „феодални старци“, която я няма в нито една капиталистическа държава. Последното впрочем е пълна лъжа! Да, в САЩ например (с който уж се мерим и ни го дават за пример) точно нашия модел на ВАК няма – те всъщност си имат много по-строг и много по-страшен регулатор на университетите!

Нека го обясня простичко. В България акредитацията на университетите става чрез преброяване на докторите, доцентите и професорите. Колкото повече такива има – толкова по-добре за университета. Процедурата беше проста – кадрите се обучават в самия университет и в един момент решават, че са готови за „следващото ниво“. Тогава отиват и една държавна комисия преценява дали това е така или не. Можете да си направите аналогия с матурите в училище – учите в „5то весело“, пишат ви шестички на поразия, но в един момент се явявате на матура и се вижда кой-кой е.

В САЩ такава комисия няма. Там всеки университет си раздава дипломи както си иска. Само, че там и акредитацията е съвсем друга. Там не само броят колко са докторите и професорите (те нямат „доцент“), а и следят какво правят те! Така, че ако университетът си е създал сам докторчета и професорчета, които са некомпетентни, неможещи и незнаещи – това рефлектира върху акредитацията на университета. Така той не може да си позволи „удоволствието“ да назначава който и да е на работа – назначават се само кадърни специалисти. Освен това не могат да си позволят „лукса“ да оставят преподавателите си да лентяйстват (в България ако станеш професор, то оставаш такъв доживотно и можеш да не направиш нито една публикация в последствие) – в САЩ университетът непрекъснато принуждава кадрите си да работят. В този смисъл в САЩ не само, че имат „атестационна комисия“ (просто не се казва по този начин), а имат много по-могъща и по-силна такава. В България нашият ВАК има работа еднократно при даването на дипломата, а в САЩ техния „ВАК“ оценява периодично.

Е, накрая да разгледаме предстоящите промени. Те напълно закриват ВАК и не дават никаква негова алтернатива. Всичко се оставя на произвола на „пазара решава“. Да, но върнете се на т.1 и вижте кой контролира пазара. В този смисъл не стана ли така, че „министърът на образованието определя пазара“?

3. Създава се масова печатница на дипломи за доктор

Любимата ми част от закона е тази, която казва, че всеки асистент трябва да бъде доктор. Аз лично нямам нищо против – ако можеше бих искал всеки българин да бъде бакалавър… Само, че НЕ бакалавър на хартия, а истински. По същия начин бих искал този закон да гарантираше истински доктори, а не „кухи“ такива.

Проблемът идва от хората в заварено положение, като мен например. Аз не съм доктор, тепърва записвам докторантура и чакам да ме зачислят. По новият закон аз трябва да премина на временен трудов договор. Ще имам срок за добия степен „доктор“. Ако го направя – отново ще стана редовен асистент. Ако не – ще трябва да спра преподавателската си кариера дотогава, докогато стана доктор.

Така казано всъщност всичко е наред. Аз не се съмнявам в своите качества и ще направя всичко възможно да изпълня критериите. Ако пък случайно не успея – ще приема мъжки, че най-вероятно не съм попаднал на мястото си и ще търся друга сфера за развитие. Това е нормално. Но дотук с мен и другите хора, които демонстрират висок морал. Нека огледаме шарения свят около нас.

На първо време всички университети (дори частните, които плащат добре) изпитват силен недостиг на персонал. С колегите ми редовно правим по две, та дори три стандартни натоварвания на година. Това е просто защото кандидат-асистенти няма. Няма защото престижа на професията се разби и отделно заплатите са малко. Това новия закон не променя, т.е. и кандидат-асистенти ще продължи да няма.

И сега е добре да погледнем през гледната точка на университета – той има определен набор от текущ персонал асистенти, които не са доктори. Например в Софийски Университет са точно 420 души. По закон тези хора трябва да станат доктори, а ако не – те ще трябва да напуснат системата. Не се наемам да коментирам качеството на колегите, но е логично да се досетите, че не всеки е готов да направи дисертация ударно за три години – някои хора вече по 10-15 години не са успели да го направят. Затова е логично да се досетим също, че част от тези асистенти „недоктори“ би трябвало да напуснат образователната система временно и да спрат да преподават. Да, но това заедно с недостига на асистенти, какво ще доведе? Прост отговор – колапс в системата. Вече няма да могат да се обучават толкова много студенти, а както знаем министерството раздава пари на бройка. Намалеят ли парите – намалява и развитието, и престижа… Ако беше само в някой университет – добре. Лошото е, че ще стане при всички… с изключение на тези, които плащат.

Затова университетът няма да позволи на асистентите си да НЕ защитят докторантура. Още повече – новият закон изключително много улеснява процеса на „раздаване на дипломи“. След като няма ВАК, нито алтернатива на оценителните функции на ВАК, то от самия университет зависи кой ще стане доктор и кой не. Така съвсем просто казано всички асистенти ще бъдат насилствено направени доктори, само и само, за да останат на работа. Дори да не искат да си мръднат пръста да поучат! Да не говорим за финансовите модели за продажба на дипломи – те са друга корупционна бира…

Не казвам, че всички колеги ще се възползват от новата печатница на дипломи. Много от тях са съвестни и ще си останат такива. Но бъдете сигурни, че ще има много възползвали се. Бъдете сигурни също, че дори съвестните хора ще се възползват от пътя на най-малкото съпротивление… А той е, че законът казва: „можеш да станеш доктор както с, така и без усилия… избирай!“.

Впрочем има още един проблем, който е породен от недомислица. Какво ще стане ако сте асистент „недоктор“ в момента и сте на 35 години или повече? Ами дори да станете доктор в бъдеще, то вие се прощавате завинаги с преподавателска кариера (асистент може да стане човек по-млад от 36 годишна възраст). Тоест ще има и хора в заварено положение, които по дефиниция ще пострадат от закона пряко, без да имат възможност да направят каквото и да е.

4. Доценти и професори без трудов стаж

Тук вече навлизам в сферата на идеологическите различия, но все пак – новият закон ни казва, че „с цел да дадем път за бързо развитие на младите хора“ отпада нуждата от преподавателски стаж преди да стане човек доцент. С други думи съвсем възможно е вие да си завършите матистратура, да запишете редовна докторантура и веднага след нея да кандидатствате за доцент. Впрочем можете директно да кандидатствате за професор – в закона няма текст, който да изисква един професор да е бил доцент преди това. Аз като „млад човек“ сигурно би трябвало да адмирирам тази възможност за „бързо развитие“. Да, ама не!

Един преподавател колеги се гради с години практика. Доцентите и професорите са на първо време преподаватели, а чак след това учени. В този смисъл въобще не е достатъчно да сте изявен и признат учен, за да бъдете добър преподавател. Даже в повечето случаи е точно обратното – рядко добрите учени са добри преподаватели и рядко добрите преподаватели правят блестяща научна кариера (единици са тези, които са останали в историята). Обикновено учените правят открития, а преподавателите ги моделират, за да станат достъпни за усвояване от младото поколение. Това е процесът от както свят светува. На базата на тези аргументи аз категорично смятам, че един човек, без опит като преподавател, не трябва да се слага на катедрата пред аудитория от 100 и повече човека! Просто няма как да се справи със задачата и такъв човек ще навреди сериозно на престижа на образователната институция! Впрочем съдя за нуждата от стаж и сам по себе си.

Защитниците на проекта твърдят, че „ако университетът държи на качеството си, той няма да назначава такива доценти тъй или иначе“. Принципно са прави, но проблемът е в „ако“. Истината е, че както казах в предишните точки, качествен контрол върху университетите няма, а оттам качеството на обучение не е приоритет. Винаги приоритет са парите, а те продължават да се раздават на количествен принцип…

5. Бутафорни изпитни комисии

В предишните точки говорих усилено за липсата на качествен контрол. Да, но законът уж е предвидил такъв – даже силно се афишира в медиите. Става дума за изпитната комисия, която ще раздава титлите „доктор“, „доцент“ и „професор“. По закон поне половината от комисията трябва да бъде съставена от „външни за университета преподаватели“. Така се гарантира до известна степен, че „шуробаджанащината“ няма да върви.

Да, но начинът, по който са дефинирани нещата, показва съвсем друго нещо. Първо отпадна текста, според който комисията се съставя чрез жребии. Не – външните хора ще можем да си ги избираме сами. Познайте кой от тях ще изберем :)

Второ и още по-страшно е, че изпитната комисия всъщност се оказва бутафорна. Дефакто не тя, а факултетния съвет на дадения университет ще назначава на длъжности и ще раздава титли. Никъде не е указано, че той трябва да се съобрази с решението на комисията. С други думи дори комисията да каже „не, този не става за доктор“, то все пак „този“ може да си стане доктор. Странен и явно недомислен момент в закона… или може би специално измислен с цел „ние да си правим каквото знаем, а обществото да знае каквото му кажем“.

6. „Преподавателското номадство“ спира, но защо?

Опитват се от много време насам да ми втълпят, че е много лошо дадени преподаватели да преподават в различни университети. Колкото и да се опитвах да разбера тази логика – така и не разбрах защо това нещо е лошо. Човекът знае, може, желае да преподава – защо да лишим студентите от другите университети от достъп до него? Защо този човек трябва да е „крепостен селянин“ и да се развива само в неговия собствен университет? Та нали науката беше общодостъпна за всички – защо трябва да я пазим и крием в малки общности?

Е искам не искам – успяха да го втълпят на обществото и сега мнозинството прие тази идея. Но странното е защо го правят? Аз мисля, че не е тайна за никой – за да може да отслабят държавните университети в полза на частните. В момента масовата практика е преподавателят да стои на щат в държавния университет, а да преподава на хонорар в частни. Сега тези хора са поставени пред избор – или парите в частния или престижа в държавния универистет. Ясно е, че много хора ще предпочетат парите, с което пък ще вдигнат престижа на частните университети. Това естествено е мое мнение. Аз лично съм привърженик на социално и евтино, а не на частно и скъпо образование.

7. Ограбването на БАН

„Науката трябва да влезе в университетите“ го чувам непрекъснато. Хей Богу – аз все още си мисля, че тя е именно там откакто съществуват. Спорният въпрос е, че в момента БАН е самостоятелна структура, а в повечето други държави такова нещо отдавна няма. Честно казано аз лично оприличавам проекта за сливане на институтите на БАН под шапката на университетите като „преместване от единия крачол в другия“. Защо ли? Защото и досега аз работя прекрасно с колегите си от БАН и в нито един момент не съм усетил каквото и да е разделение между институциите. Колкото до „достъпът на студенти до наука“ – те и сега го имат – само да пожелаят и ще получат достъп навсякъде. А „учените трябва да са при студентите“ пък е пошъл популизъм без покритие – учен и преподавател са две различни сфери за развитие и за това говорих в т.4.

Тогава защо е тази борба от страна на научната общност? Да, някои хора ще си изгубят работата като директор – тях ги разбирам, но не им съчувствам много. Даже би трябвало да има и по-голям положителен ефект като намаляване на администрацията например. Изобщо сливането на БАН и университетите би било нещо добро… ако се направи добре. А няма сигнали това да се получава.

Проблемът е начинът, по който искат да слеят БАН с университетите. Цели се това да стане без сливане на сградния и имуществения фонд! Съвсем простичко казано – опитват се да приватизират имотите на БАН в частни ръце. Затова аз съм твърдо против! Защото вече съм ги „сърбал“ тези кражби! Защото ми писна да ме ловят като шаранче на гола кукичка! Затова протестират и мнозинството от колегите от БАН, не само директорите на иститутите… и са прави!

Средно аритметично

Нека колеги да теглим чертата. Какво се получава в следствие на горните изброени точки? Защо законът се приема след като има явни проблеми? Ами като математик ще се опитам да събера проблемите:

Централизиран финансов контрол над университетите

+

Децентрализиран качествен контрол над университетите

=

Вероятно изтичане на финанси към некачествени университети!

Или да бъда по-груб – финансите могат да текат не само към „удобни“ университети, а директно към „техни“ университети. Някои от тези университети са нови – за тях няма персонал – веднага се гласува закон, с който лесно ще има персонал. Общата и крайна цел е много проста – да се обучават студенти, които са с гражданство от държави извън Европейският Съюз. Това е утвърдена практика от няколко години в България. В това впрочем няма нищо лошо – въпросът е конкуренцията да е лоялна. Ако студентопотокът се определя партийно, то очевидно конкуренцията няма да е такава.

Извършва се пладнежки обир с обществено одобрение. Аз съм данокъплатец и съм против. Всъщност може и да не е така – може сегашния министър и свитата му да са чудесни и много кадърни хора. А кой гарантира каквото и да е за следващите?

Аз искам реформа, но не тази и не по този начин. А вие?

Основен проблем в образованието в България е икономическата и социална обстановка. Не е рядка практика по финансови причини младежи да започват работа още преди да са завършили своето обучение. Впрочем това не е проблем типичен само за България – това се наблюдава все повече и повече в държави с отрицателен прираст на населението, каквито са повечето в Европейски Съюз.

В света отдавна се е наложила три степенна система на училищното образование. Първата степен е „начално образование“, което у нас е до 4 клас – с него се добиват най-основните знания и умения за нормалното комуникиране на един индивид в обществото (най-грубо казано да може да чете, пише, смята и са спазва основните норми за живот в обществото). Втората степен е „основно образование“ до 7ми клас – с него се добиват основни познания по редица учебни предмети, като целта е учениците да започнат да развиват обща култура за различните сфери на живота. Амбициозна цел на образователното министерство е по възможност всеки българин да добива основно образование като минимум. За съжаление за момента сме далеч от осъществяването на тази цел – много деца, предимно от малцинствата, прекъсват своето образование прекалено рано. Накрая в училище идва средното образование, което е и най-масовото. Неговата основна цел е да развие общата култура на учениците и второстепенна да ги специализира за пазара на труда за конкретна сфера. С риск да се конфронтирам с много колеги ще кажа, че в по мое мнение изказаните цели на средното образование всъщност са да накара учениците да усвоят трайно поне 30% от материала по всички предмети и над 90% от материала по специализираните предмети. Казвам го по този начин по чисто практични причини – това е реалните възможности за средностатистическия ученик. Иначе естествено, че бихме желали ако може абсолютно всичко да бъде изучено.

Нека обаче да започнем от чисто правна гледна точка. Да погледнем основния закон на република България – конституцията:

Чл. 53. (1) Всеки има право на образование.
(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.
(3) Основното и средното образование в държавните и общинските училища е безплатно. При определени от закона условия образованието във висшите държавни училища е безплатно.

Именно втората точка, от цитирания член на конституцията, се явява проблемна за нашата образователна система в сегашния й вид. На първо време тя масово не се спазва от гражданите – главно по социални и икономически причини. Това препятствие е прекалено трудно за преодоляване – справянето с този проблем изизсква огромни финансови ресурси, които очевидно нямаме. Вторият проблем обаче е чисто практичен – учейки до задължителната 16 годишна възраст учениците стандартно завършват 10 клас, т.е. те са „по средата“ на придобиването на диплома за средно образование. Много по-логично би било, при успешно и гладко завършване на задължителния образователен период (от 6 до 16 години), човек да добива образователна степен, а не да бъде принуждаван да учи допълнително извън задължението.

Към този чисто логически довод трябва да прибавим и реалната ситуация в страната. Дано не сбъркам, но доколкото помня статистиката показва, че над 30% от учениците спират да посещават редовно училище в 11 и 12 клас. Това естествено е пряко свързано с икономическите причини, които споменах в началото. Така се оказва, че тези ученици практически „паразитират“ в образователната система, т.е. те не участват дейно в учебния процес, а училищата по чисто социални причини са принудени да ги „добутват“ до завършването на 12 клас и добиване на диплома. Още повече – такива „ученици“, посещаващи училище нередовно, пречат изключително много на учебния процес и значително свалят нивото на образование за останалите ученици.

Идеята за справяне с този проблем е да се раздели средното образование на две степени – общо и специално средно образование. Общото средно образование ще се добива в 10 клас, когато учениците са на 16 годишна възраст. В класовете от него (8ми, 9ти и 10ти) ще се изучават изключително общообразователни учебни предмети от всички области, но без значително профилиране (т.е. общото средно образование ще бъде едно и също за всички училища). В специалното средно образование, т.е. 11ти и 12ти клас, ще се изучават предимно (и дори само) предмети от профила на училището, с цел да добият специализирани знания за по-добро развитие в бъдеща професия или продължение на образованието в по-висока степен.

Впрочем идеята за профилиране чак след 10ти клас има и още един много важен щрих – трудно е за учениците да се ориентират професионално още в 7ми клас. Наистина тогава те са прекалено млади и е доста рано, за да се избира каквато и да е професия. Затова би било много по-логично учениците да имат възможност да се преориентират на един по-късен етап от развитието си и да сменят своя профил/училище в една по-зряла възраст, като същевременно да не им пречи липсата на предварителна подготовка. Това впрочем може да бъде осъществено и с изпити за профилиране в различни училища след 10ти клас.

Искам да изразя и мнение, че е много важно, даже задължително, кандидатстването във Висше Учебно Заведение (ВУЗ) да става само и единствено след добито средно специално образование, т.е. да продължи както е сега след завършен 12 клас. Освен това съвсем логично учениците би трябвало да имат преференции при кандидатстване в специалности продължаващи техния училищен профил.

Накрая не мога да не засегна и въпроса с матурите. В предишното правителство имаше натиск матурите едва ли не да заместят кандидат-студентските изпити. За мен това е напълно погрешно, защото матурата оценява общи знания, а при кандидатстване в дадена специалност ВУЗ-ът се интересува от специализирани знания. Затова според мен, в задаващата се нова система, матурите би трябвало да бъдат изместени именно в 10ти клас, а след 12ти клас кандидатстването във ВУЗ да продължи по традиционния начин с изпити. В заключение адмирирам тези промени, стига да бъдат извършени културно и безкомпромисно.

Дошъл английски лорд на гости на цар Фердинанд в България. След като бил разведен из кипящия от ентусиазъм град София лордът поискал да се запознае и с българския селски бит и култура. Понеже било най-близко и лесно го завели в село западно от София в шопския край.

Когато видял тоталната неграмотност, пословичния инат и легендарния мързел на шопите, лордът скастрил цар Фердинанд:

- Вие сър сте занемарили изключително много управлението на възпитанието и образованието в своите селски региони! Смятам, че трябва да обърнете много повече внимание на тези хора!

Фердинанд се засмял и отговорил:

- Вижте сега сър, това са „шопи“ – те не подлежат на каквото и да е обучение!

Лордът силно се възпротивил срещу тези думи и двамата изпаднали в тежък спор. Англичанинът обяснявал за новаторските програми за обучение по Бел-Ланкастърската школа в Англия, а Фердинанд упорито (даже малко по шопски) твърдял, че никаква програма не може да превъзпита шопа. Накрая лордът се хванал на бас за един чисто нов автомобил Форд, че точно за една година той може да превъзпита български шоп и да го научи на най-изискани градски обноски. Така след кратък кастинг бил избран шопът Йордан, който заминал на превъзпитателно пътешествие за Лондон.

Така около два месеца след отпътуването на бай Йордан за Англия се получила обратно следната телеграма адресирана лично до цар Фердинанд в царския дворец:

„Фердо,
Я си узни Йордо,
не щем ти Фордо.

Подпис: Лордо!„

По същият начин искам и аз да се хвана на бас с един от тези „специалисти“, че едва ли само с наливане на пари в изграждането на строеж на специализирани училища, наемането на квалифицирани учители и чиновници ще може да бъдат ограмотени тези бедни деца. Социалната среда е изключително важна за изграждането на стимул за обучение още от най-ранните години на децата. Докато няма добри фундаменти за обучение – няма и да има възможност за обучение. За по-възрастните и така популярната „преквалификация“ да не говорим!

За математическите техники при изследване на увеличаването на
туризма и въздействието в региона на остров Родос

Герасимос Антонатос и Андреас Маринос

6-та средиземноморска конференция за обучение по математика
стр. 407 – 418

1. Въведение

Туристическата индустрия е един от най-важните сектори с икономически растеж през 21ви век. За да се опитаме да бъдем модерни предсказатели, три ще бъдат основните и водещи индустрии, които ще бъдат подсилени от икономиката информационния свят до края на века – телекомуникациите, технологията за пренос и съхранение на информация и туризма. Туризмът и по-общо туристическата индустрия показа безпрецедентен растеж в последните десетилетия в цял свят. Наистина ако през 1950г. международните туристи са били грубо 25 милиона, то в годината на започване на новия век са нараснали и даже прехвърлили 600 милиона, а през 2005г. прехвърлили 800 милиона души. Прогнозите на Световната Организация по Туризъм за 2010г. са, че ще бъде прехвърлено числото от 1 милиард души.

Туризмът днес е най-продуктивния сектор в повечето гръцки острови и те са силно зависими от него за своя икономически прогрес и растеж. Всъщност, поради характеристичните особености на повечето от тях, те нямат много алтернативни решения. Въпреки това увеличението на туризма което се забелязва на много острови всъщност създадоха и много проблеми, които понякога се оказват непреодолими. Доказано е, че растежа на базов модел в туризма – масовия островен туризъм – не придава основен тип за развитието на държавата Гърция.

В това изследване ще покажем запис и анализи на мненията на местните жители на общността на Калитея във връзка с увеличението на туризма в региона, икономически, социални и последствия за околната среда които са свързани с него, но също така и какво предричат за бъдещето на туризма. Причината за това изследване е, че през последните години този регион изглежда следва курс на западане. Факторите, които играят основна роля в това изоставане са световната икономическа криза, терористичните взривове, световната тенденция засягаща някои специфични туристически продукти (т.нар. масов туризъм) и също така опетняването на репутацията на региона поради инциденти станали преди 3-4 години. В тази точка трябва да кажем, че и за основният туристически регион на областта Фалираки бяха съобщени няколко негативни коментара в пресата и електронните издания.

Основен и може би най-важен параметър за рационален растеж на туризма е опазването на околната среда. Тук именно важна роля играе обучението в опазване на околната среда с което учим местните хора, за да получат знания и да имат позитивно отношение и да взимат участие в проблеми свързани с екологията. От момента в който околната среда се счита като важен фактор за поддържането на растежа на туризма, ролята на обучението е разширена, невралгично и особено важно (Сканави 2004). Според доклада на Брунланд за качествен растеж се счита този, който удовлетворява нуждите днес, без това да наврежда на нуждите в бъдеще (Бунланд 1987). Чрез програмите за околната среда, започвайки от най-ранна възраст, се оформя една малка армия на общност от хора на бъдещето със съвест и чувствителност, с която те са готови да бранят бъдещето на планетата. Така ние можем да заключим, че участието в обучението по опазване на околната среда е решително за целта за визия за качествен растеж, който ще информира, изостри чувствителността, ще работи, ще помага в промяната на ценностите и в конфигурация на подходящо поведение на гражданите (Сканави 2004).

Новосформираната общност на Калитея се намира в северозападната част на острова и южно от град Родос. Тя включва три подобщности: Калитис, Кошкину и Псинтос, с общ брой на населението 10 251 души след последното преброяване. Както казахме най-развита общност се намира в региона Фалираки. Той се намира на изток в острова и е на отстояние на 13 километра от град Родос. Фалираки е известен с хотелите си от всички категории, от големи космополитни групи до малки семейни хотелчета, както и възможности за наем на стаи или апартаменти на самообслужване. Там също е и най-големия пясъчен плаж на остров Родос, а може би и най-големият в цяла Гърция. Той се простира на дължина около 4 километра. Цялата общност грубо има 6500 стаи в хотели и наети стаи с пълен капацитет 20 000 легла. Колкото до Калитея – за там нямаме прецизни данни за конкретните елементи. Хора от общността оценяват, че грубо към 30% от нощувките на туристи на острова се правят именно в общността на Калитея. Изглежда, че туристическите продукти се контролират добре от общностите и можем да кажем, че от тази гледна точка острова е в зряла фаза на развитие. Това може да се окаже и повратна точка след 30 годишно развитие на туризма и заслужава значително внимание при планирането на курса за следващите години. Базовите туристически продукти на общността в последните години е масов туризъм и пазари, в които главната цел са туристи от Германия и Англия. Алтернативни форми на туризъм в региона съществуват, но не са развити достатъчно и все още не могат да помогнат съществено на основния туристически продукт. Потенциалният турист чува за Родос и най-вече за региона на Фалираки „туризъм от 3 звезди”, което е и масовия островен туризъм, т.е. нещо, което не е съвсем позитивно за региона като цяло.

2. Метод

Темата за социалния отзвук е свързана с въпроса за промените в обществото в локалните социални структури. Целта на методологията която избрахме е да покажем резултата от тези промени, но също така и връзките между тях. Поради тази причина ние избрахме пълния спектър от социални промени: в социалната структура, в околната среда и в икономиката. Ние считаме локалните структури за комплексно поле за доклад, в което представянето на туризма има голям и комплексен отзвук който трябва да се изследва (Тсартас 1995). Методът който използваме е статистически. Статистическите изследвания на модерната социална реалност дават възможност на изследователя да оформи свои собствени класификации, типология и измервания, като вземе в предвид само материята, която го интересува от конкретната общност. Също така те дават възможност за упражнение на начините за събиране и обработване на елементите и в зависимост от различни случаи може дори да се въведат нови стратегии. Дава се възможност да се намери пътя по който са разпределени някои характеристики сред членовете на по-малки социални групи, както и възможност да се види до известна степен начина по който тези разпределения са свързани с тях. Естествено методът няма възможност да обясни защо тези характеристики са свързани с тях, защото това е извън ограниченията му. Затова статистическият метод е свързан с измерване и описание, но не и с обяснение за социалното развитие. Това е защото изследователят не може сам да се впише в изследваните социални групи, с други думи – всеки моделира своята собствена общност.

Изследването е пренесено към населението на общността Калитея през януари 2006г. Мненията на жителите имат важност не просто като обикновена информация, а като израз на социалните промени, които засягат и туризма, защото местните жители са зависими от него. Въпросникът е от 42 въпроса разделени на 5 части: с първата изследвахме демографските характеристики на хората; с втората професионалната им заетост и движение; в третата мнението на местните жители за туристите и туризма в техния регион; в четвъртата значението на туризма за техните социални ценности, морал и развитие на региона; и в петата въпроси към местните жители относно околната среда. Анкетирахме общо 39 души от Кошкину и Калитея в структурирано интервю, като после се направихме и анализ на резултатите. Основната целева група на изследването бяха хората от продуктивна възраст (25-50 години), разпределени пропорционално между жени и мъже и от всички нива на обучение. Освен това се постарахме всички изследвани хора да бъдат местни жители на региона. Проблемите, които срещнахме в нашето малко изследване са с по-малко значение, но главно свързани със събирането на данни за финансовото състояние на хората – поради тази причина в последствие ние премахнахме тази информация. Накрая обобщено главните цели на изследването, което направихме, са:

• Да съберем мнението на местни жители за туризма и за социалната, културната и икономическата структура на региона;
• Да анализираме връзките между местните жители и туристите;
• Да намерим промените на икономическата структура и професионалната структура в региона, породени от растежа на туризма;
• Да съберем мнения на местни жители за проблемите, които растежа на туризма носи, т.е. нещо, което би помогнало за промени в местната управа;
• Да съберем мнения на жителите за ролята на околната среда и обучението за бъдещето на туризма.

3. Резултати и дискусия

А. Демографска характеристика

В емпиричното изследване представянето на демографската структура на извадката дефинира основно начало, защото демографските характеристики са базови независими променливи, с които поведението и реакциите на анкетираните към изследвания обект показват наличието на връзки или не за самите тях. Анкетираните както казахме са 39 души и по-точно:

Извадката беше разделена между 20 мъже и 19 жени, като 77% от хората са женени, 15% с живеят самостоятелно и 8% разведени.

Нашият основен стремеж беше извадката бъде колкото се може по-широка и да включва всички нива на образование така, че да можем да направим коректно представяне на тази принципно критична променлива.

Б. Анализ на професионалния статус

Промените, които се появяват в професионален план и в структурата на доходите в туристически регион са еманация на типа на растежа, който ще последва и за развитието на инфраструктурата и услугите за туризма. Нашата цел е да съберем данни за промените в туризма, които са замесени и затова задаваме въпроси за отражението на тези промени в социален и професионален план.

Логично виждаме доминиране на професиите свързани с туризъм и съвсем слабо наличие на селско стопанство и рибарство. 46% от хората отговориха, че в техния избор за професия основна роля е изиграл туризмът в региона, докато 51% заявиха, че това не е така. На въпроса дали искат техните деца да последват професионалната им насока 54% отговориха позитивно (най-вече държавните служители и хората занимаващи се с туризъм), докато останалите 46% се изказаха негативно и ще търсят по-добро бъдеще за децата си.

Имаме 50 отговора защото някои от запитаните дадоха повече от един отговор. Вижда се огромно значение, което се отдава на науката, но също и на комерсиалните професии, защото те дават по-големи икономически надежди и имат по-голям престиж. Нито един от анкетираните не даде отговор с някоя от традиционните професии за региона като селско стопанство и рибарство.

В. Анализ на туризма

В този раздел от въпроси се опитахме да разучим процента на зависимост на локалната икономика от туризма, мнението на местните хора за това явление и мнението им за типа туризъм, който е развит. Също нашата цел е да анализираме социалното одобрение към туризма в изследвания регион. Важността на социалното одобрение е свързана със серии от специални фактори за туристическия растеж, които ще се опитаме да изкажем като: възприемането от обществото на важността и на проблемите, които туризма създава, ползите и негативите които са свързани директно с типа на туризма, който е развит и типа на туристите, които идват. По конкретно:

Резултатите показват, че по пряк или индиректен път туризмът засяга доходите на 66% от анкетираните. Това определено показва важността на туризма за региона и колко важна роля играе за растежа му. Изследването също показа, че почти всички туристически обекти в региона, грубо 86%, принадлежат на местни жители, като те най-често са стаи под наем, ресторанти и кафе барове.

Местните жители имат общо негативно мнение за участието на държавата в развитието на растеж на туризма на острова, като не повече от 15% мислят, че тя помага до приемливи нива. Главните места, където се чувства, че хората имат нужда от помощ са изброени по-горе. Имаме 68 отговора, защото някои хора даваха повече от един отговор.

Виждаме строго позитивно отношение на хората към туризма, като нито един от анкетираните не се изказа негативно за въздействието на туризма за региона, като трябва изрично да отбележим, че хората са и под въздействието на слаб туристически период на годината.

.

Още веднъж става ясно, че позитивното мнение на местните хора към туристите идващи на острова. Това показва един позитивен подход на местните жители към туризма, който разбира се не може и да не бъде критикуван в някои аспекти. 35% от анкетираните заявяват, че не се интересуват дали туристите са гърци или чужденци. Много голям процент от извадката (90%) декларира, че са силно повлияни в начина си на живот от туризма, което естествено е напълно нормално поради 30 годишната връзка на местните хора с туристи.

Г. Социално и културно въздействие

Нашата цел в този раздел е да анализираме най-важните промени, които туризмът е създал в социалния и културния живот в региона. Ние изследваме темата за социални промени в морала и ценностите, характера на промените в местните общности и мнението на местните жители по социални въпроси и в частност такива, които са предизвикани от туризма. Ще видим част от резултатите в долните таблици от изследването през Януари 2006г. По конкретно:

.

Последната таблица показва, че туризмът може да повиши стандарта на живот (29%), но и да доведе до негативни последствия като повишена престъпност (30%) и вреда на околната среда (12%), т.е. важни фактори за по-нататъшна дейност. Също така 69% от анкетираните заявяват, че връзките между местните жители са се променили, като 52% вярват, че те са се влошили, докато 26% мислят, че са се подобрили. В дискусиите, които проведохме след изследването с по-възрастни хора, те ни казаха, че определено връзките между хората са се влошили в доста лош аспект, но не заради туризма, а заради липсата на солидарност както и по икономически причини. Почти всички се надяват в бъдеще региона да развива именно туризъм, като смятат, че това ще помогне на всички местни жители. Разбира се те всички осъзнават достатъчно от негативните страни на растежа на туризма и определено изискват те да бъдат поправени. Тук трябва да отбележим, че все пак за съжаление общата нагласа на извадката е песимистична за бъдещият курс на туризма в региона.

Д. Последствията от растежа на туризма за околната среда

Фактът, че развитието на туризма в региона на обществото на Калитея е породил негативни промени за околната среда е обществена тайна. В този раздел ние искахме да определим как самите местни жители оценяват тези промени и дали те са готови да ги посрещнат и да работят за тяхното разрешаване.

Очевидно по-голямата част от хората са осъзнали негативното влияние на туризма върху околната среда: 68% за природата, 67% за строителството, 56% за използването на природни ресурси и 45% върху използването на земеделската земя. Минимален е процентът на хората, които смятат, че ефектът върху околната среда е позитивен. Също извадката показва, че местните жители са съгласни в общи линии, че масовият туризъм води до намаляване на качеството, като 69% казват, че са съгласни, или поне не са несъгласни, че свръх концентрацията на туристи на плажовете води до обезценяване на продукта. Също така 77% от извадката показва съгласие, че незаконното разширяване на хотелите допринася много за унищожаването на природата. Повечето са съгласни, че през десетилетието на 80те са започнали най-много промени в околната среда. Последните въпроси бяха свързани с образованието и те показаха, че 95% от хората в извадката не са получавали никакво образование насочено към околната среда, нещо което показва голям пропуск и има нужда от сериозна намеса. Също 92% от анкетираните са съгласни, че информираният гражданин ще бъде много по-ефективен, но и 82% смятат, че образованието от реалния живот може да бъде достатъчно за модерните условия на живот.

4. Заключения

Главните заключения които произлизат от изследването са следните:

• Голямото повишение на доходите което поражда туризма води до реален растеж, като по наше мнение не са решени проблемите с инфраструктурата, разглеждането на този растеж в перспектива, образованието и защитата на околната среда;
• Туризмът е единственият сектор от местната икономика, който влияе напълно върху другите сектори и клонове. По-специално напускането и отказването от местното земеделие е една форма на констатация, докато туризма се развива добре на мястото на бивши земеделски региони и ферми. Позитивните последствия се наблюдават в създаването на работа в хотелите и съответното намаляване на безработицата до минимум;
• Голяма част от 59% предпочитат тяхното родно място да няма нужда от туризъм за да оцелява. Туризмът предлага наистина стабилен растеж на доходите, но за сметка на това е непостоянен и променлив. В тази насока можем да кажем, че извадката беше повлияна от слаб туристически период;
• Хората смятат, че научните, комерсиалните и туристическите професии са „добри” и те биха искали техните деца да се насочат към тях. Не може да се каже същото за традиционните професии;
• Местните хора не смятат, че държавата помага достатъчно в развитието на острова и региона, като 82% от извадката се застъпи за това мнение;
• Мнозинството от извадката имат положително отношение към туризма и туристите. Те биха искали бъдещ растеж на региона, но под строги регулации така, че предишните грешки да не бъдат повтаряни;
• Хората мислят, че околната среда влошена от конкретния вид на туризма в региона, който се е развил. Те смятат, че околната среда е важен параметър за правилния и качествен растеж на туризма, а също така те смятат, че трябва да се вземат бързи и качествени мерки за опазването й. Предложението на кмета г-н Иатридис е, че трябва да съществува постоянно и интензивно обучение, особено за младото поколение, което да обръща внимание на проблемите на околната среда. Това би помогнало за създаване на съвест свързана с околната среда, нещо което в за съжаление в днешно време не е налично поради поколението, което е фокусирано към икономически растеж. От тази гледна точка става ясно, че образованието ще играе важна роля за околната среда в бъдеще;
• Дори факта, че хората нямат образователен опит свързан с околната среда, те все пак вярват, че информирания и запознатия гражданин ще бъде по-ефективен.

Ако в миналото прясното мляко е носил млекар и е сменял празни бутилки за пълни, а киселото мляко се е сипвало в буркани с черпак от огромни тави, то сега няма и помен от тази практика. Днес пред моята кооперация има два големи черни контейнера от новите. Колата минава всяка вечер към 20 часа да ги опразва. Понякога през почивните дни се препълват. Колкото до бурканите за кисело мляко и стъклените бутилки за прясно – съдбата им е последвана от всички останали продукти. Вече се заменят само бирените стъклени бутилки, но изглежда и при бирата масовата консумация преминава към пластмасовите еквиваленти.

Дали ядем и пием повече? Не вярвам. Дали консумираме повече – о да! Консумираме много повече, но не го оползотворяваме, защото го изхвърляме във вид на боклук! Всяко парченце салам – във вакуумна опаковка. Всяка дъвка – в три топа станьол и картон. Ако можеха и всяко зрънце ориз щяха да опаковат. Защо го правят се отговаря лесно – за да ни го продават. Продават ни повече, повече и колкото се може повече. И понеже нашите касички са ограничени – пестят от качество, за да ни продадат количество. Съвременната икономика се върти около оборота на боклук.

И сега на въпроса за екологията – докато хем ни продават боклуците си същите тези хора изключително лицемерно си позволяват и дори да ни съветват как НИЕ да пазим природата. Трябвало да ползваме торби, а не найлонови пликчета. Трябвало да караме нови автомобили и да изхвърлим старите. Трябвало да се къпем по-бързо. Трябвало да купуваме само „био продукти“ (на петорни цени).

Хубаво – ще си нося торбичка в ултра-мега-хипермаркета. Тебеширеното сирене обаче ще бъде опаковано хем с хартия хем сложено в пликче. Луканката ще бъде вакумирана в петролен продукт (дебел найлон). На всеки един продукт ще бъде лепнат хартиен стикер с баркод, но за да не попадне лепило върху хранителния продукт – ще бъде нужна подходяща опаковка. В общи линии ще напълня своята еко торбичка на 50% с отпадъчни опаковки. И ще съм ги платил…

Хубаво – ще си купя нова кола. Едва ли ще харчи по-малко от сегашната (двигателят с вътрешно горене отдавна достигна върховете на своето КПД). Едва ли в нея ще има по-малко пластмаса, боя и други замърсители. Сигурно ще има някакви екстри като по-добър катализатор и по-добри филтри. Добре, но при смяна никой не ще да ги рециклира – ще ги изхвърлим отново в контейнера за смет, а „гняста“ която са събрали няма да се „загуби“ за природата. И какво постигнах? Нищо, даже по-лошо – изхвърлих стария си автомобил и всички негови все още работещи части и ги превърнах в боклук…

Хубаво – ще купувам „био“ продуктите. Но винаги в мен ще остане един основен въпрос – защо останалите продукти не са „био“? Защо има „био“ краве мляко и каква е разликата между него и обикновеното? И какво е „био“-то на кашкавала, който също така както обикновения е пакетиран във вакуумна опаковка с лепнат стикер с баркод?

Казвам НЕ – няма аз да съм глупака, който ще се лишава и ще плаща допълнително заради вашата хищническа политика. Лицемерието на производителите на боклук е безгранично – хем именно ТЕ цапат, хем се опитват да вменят на мен някаква вина за това. Аз искам да купувам безотпадни продукти, но никой не желае да ми продава такива. Политиката на правителствата в пазарна икономика поощряват създателите на боклук и наказват тези, които създават качествени безотпадни продукти. Ето това е истинския проблем!

Мили хора – не се връзвайте на популистките глупости за „рециклиране“. Решението не е в това да изхвърляме в жълти, зелени и червени контейнери. Решението е да не изхвърляме въобще! Време е консуматорите да спрат да дават парите си за боклук – независимо от това дали той ще бъде рециклиран (отново с техните пари) или не…

Никак не съм изненадан от реакцията на моите колеги, която може би леко закъсня, но е напълно адекватна. Ще си позволя да изкопирам един текст на отворено писмо във връзка с новия закон за развитие на академичния състав. Ето го и него:

За новия закон развитие на академичния състав’
автори:
проф. дмн. Рони Н. Леви
проф. дмн, ст.н.с. I. ст. Ралица К. Ковачева
ст.н.с. д-р II. ст. Виржиния Ст. Кирякова
доц. д-р Георги Димов

Предложеният от министъра на просветата, науката и младежта нов закон за развитие на академичния състав, който ще замени досегашния Закон за научните степени и звания е, според нас, катастрофален. Нашето мнение, базирано на досегашния ни опит, е, че новият закон ще доведе до уравняване на университетите и личностите с различно научно ниво, засилване на административната зависимост на науката, раздробяване на научната общност и ликвидиране на наченките на обществено мнение в дадена специалност. Прилагането му ще предизвика деформации в развитието на науката в България и ще доведе до понижаване на нейното ниво. Това не бива да се допуска. Ще изброим някои от последствията, до които приемането и прилагането му би довело.

Премахването на ВАК очевидно заема централно място в закона. Така, издигането на научните кадри остава единствено в ръцете на административното ръководство на съответното научно учреждение. Нека не се заблуждаваме, че изборът на външни рецензенти може нещо да промени – всеки ловък администратор може с лекота да подбере външни, а дори и чуждестранни, рецензенти, които да напишат точно необходимата за него рецензия. Очевидно броят на хората с научни титли ще скочи драстично. Всеки ВУЗ ще има точно толкова професори и т.н., колкото пожелае. Досега един важен критерий в акредитацията на университетите беше наличието в тях на достатъчно хабилитирани учени; сега този критерий става абсурден, и не е ясно какво би могло да го замени. По-специално, научните учреждения с високо научно ниво фактически стават равнопоставени с тези, в които истинска наука няма. Можем да си представим също така и реакцията на обществото – когато се появят хиляди нови професори, титлите „професор” и „доцент” ще станат по-скоро обект на присмех, отколкото на уважение.

Законът радикално променя и ситуацията с научните степени. Степента „Доктор на науките” се отменя и се замества с абсурдното понятие „хабилитиран доктор”, присъждано автоматично. За научната степен „Доктор” липсват каквито и да е изисквания за резултати, публикации и т.н, т.е. тя става просто една образователна степен. Съчетано със задължителния характер на степента, това ще доведе до водопад от формални дисертации, които много малко ще допринесат за развитието на науката.

В досегашната система на присъждане, особено на научните степени, имаше силен момент на публичност. В много случаи (главно за „големи докторски”) защитата на една дисертация беше събитие в научния живот и даваше възможност да се запознаем с интересни изследвания на колеги. Има и други случаи: понякога има учени, дори с добри формални показатели, чиято научна несъстоятелност става ясна едва след публичното обсъждане при защитата на тяхната дисертация. С отпадането на „големите докторски”, разбира се, отпада и този централен момент в научния живот, както и възможността за създаване на обществено мнение в науката. Предвидена е известна публичност за „малките докторски” но при тази система на оценяване тя може само да доведе до допълнителни ръкопляскания във внимателно режисирания сценарий.

Новият закон ще доведе до рязко засилване на зависимостта на учените от административното ръководство. Да си представим един млад учен, който поради някаква причина, например заради избора на тематиката си, не среща разбиране от своите ръководители. В сега съществуващата автономна система на ВАК той можеше да търси реализация чрез защита на докторски дисертации – малка и голяма – пред съответния СНС. Така, ако са стойностни, неговите резултати ще получат известност, и тяхното премълчаване би станало невъзможно. Известни са редица случаи, и то от преди 10. ноември, когато именно „неудобни“ някому учени, но с чудесни резултати, придобиваха докторска степен (голям доктор). В предлаганата от проектозакона структура всичко е в ръцете на академичният съвет на научното учреждение, т.е. в много случаи – в ръцете на един единствен човек, административния ръководител на това учреждение. При липсата на независимо оценяване израстването на всеки млад учен ще зависи не толкова от научните му постижения, колкото от отношенията му с ръководството. Това би довело до раздробяване на науката на „феодални владения”, всяко от които – под пълния контрол на т.н. „феодални старци”.

Досегашната система на ВАК, разбира се, далеч не е съвършена и се нуждае от реформи, но най-лошото би било пълното и ликвидиране. Нашето мнение, базирано на досегашния ни опит, е, че новият закон ще доведе до уравняване на университетите и личностите с различно научно ниво, засилване на административната зависимост на науката, раздробяване на научната общност и ликвидиране на наченките на обществено мнение в дадена специалност. Прилагането му ще предизвика деформации в развитието на науката в България и ще доведе до понижаване на нейното ниво. Това не бива да се допуска.

Е мисля, че няма какво да добавя. Подкрепям напълно мнението на учените от статията. Доколкото съм разговарял и с други колеги от Технически Университет и Софийски Университет – досега не съм намерил преподавател или учен, който да е на различно мнение. Радвам се, че гилдията, поне от „ниските етажи на управлението в образованието“, не се поддаде на вълната на популизма и зае правилната позиция. Остава да очакваме министерството да се вслуша в разума и да се откаже от абсурдните реформи, които предприема.

В понеделник вкарваме и нов закон, който ще отмени действията на стария със степените и званията. Ще има нови процедури, а назначаването на доцентите и на професорите ще става вътре в Университетите. Ще премахнем ВАК, а на негово място ще има малка апелативна комисия, следяща за законността на процедурите. Всеки ще си е професор в своя университет, обясни министърът.

Не знам дали осъзнавате колко разрушителен за системата ще бъде този ход. Освен това добре подготвен предварително чрез сериозна медийна подкрепа.

Ако днес попитате някой студент, преподавател или учен какво мисли за ВАК, то най-вероятно ще чуете добре обиграното медийно клише: „те са синодални старци“. Аз не отричам, че във ВАК съществува тежка корупция и връзкарство. Това обаче в никакъв случай не означава, че ВАК трябва да се закрие!

Основната функция на „Висшата Атестационна Комисия“ е да въвежда стандарт в качеството на дипломите на доктори на науката, доценти и професори. Тази функция в никакъв случай не трябва да се подценява и пренебрегва. Нима не е важно да имаме база за сравнение за качеството на дипломите, които се издават от различните университети?

Представете си, че ВАК изчезне както обеща новият министър. Кандидат докторите обаче няма да изчезнат. Те ще бъдат поставени пред сериозен избор:

• Да изберат да станат доктори в реномиран университет с десетилетни традиции, където ще се срещнат с тежка бюрокрация и множество научни бариери за преодоляване;
• Да отидат в някой новосформиран частен университет, където се работи по формулата „аз си плащам, за да НЕ уча!“.

Известно време името ще продължава работи за старите университети с традиции, където „е голям зор“. Да, но „студентопотока“ бавно, но сигурно ще се насочи към новите частни. Те ще си правят „PhD“-та на килограм, а няма да има ВАК, който да ги изпита накрая и да каже „ти хубаво си плати в новия Пернишки университет, но я да видим дали са те научили на нещо“. В резултат традиционните университети ще трябва да се нагодят към „финансовия поток“ от студенти и ще трябва да снишат критериите си. Финалната фаза ще бъде точно това, което се случи със средното образование, а именно – хора ще завършват и получават дипломи без никакво покритие. Изобщо българската диплома ще има стойност на мартеница или по-лошо – салфетка.

От думите и изказванията на Сергей Игнатов прозират плановете му за ВАК, а именно – да бъде свито влиянието му само и единствено до административни функции. Желанието е, както е цитирано по-горе в прав текст, университетите да станат независими структури за производство на „учени“. Това се прави именно защото новите планирани частни университети трябва да могат да си набавят персонал за фасада. Получават се фабрики за продажба на дипломи…

Впрочем това никак не е изненадващо с оглед произхода на Сергей Игнатов – той беше ректор на Нов Български Университет. Дали има финансови апетити към другите два планирани частни университета в България не се знае. Фактът обаче е налице – Сергей Игнатов лобира мощно за прокарване на идеи за въвеждане на изцяло частно образование в България. Вчера го каза и в Панорама: „ще работим по образец от Северна Америка“. Аз вече съм написал надълго и нашироко защо моделът на частно образование е унищожителен за България. Просто не можем да си го позволим.

След всичко казано дотук ме налягат доста тежки мисли. Преди по времето на предишното управление мои приятели говореха, че образованието ни е стигнало дъното. Оказа се, че и в дъното може да се копае още. Сериозно се замислям дали има смисъл да оставам да се боря с вятърни мелници в тази каша или не е по-добре да се спасявам навреме докато съм млад…

П.П. Моля да не бъда разбран погрешно – нямам нищо против „частното образование“. Имам обаче против „платеното образование“! В българската действителност в момента понятията съвпадат, но в общия случай могат да имат различно съдържание!

Моят курсов проект беше съвместен с колега Никола Узунов. Написахме една поредица от модели на популационната динамика, като естествено започнахме от модела „хищник-жертва“ на Лотка-Волтера. После засегнахме и модели на две и повече популации. С настоящата статия ще си позволя да дам една лична интерпретация на модела Лотка-Волтера свързана с настоящата тенденция за демографски срив в развитите държави.

Нека първо погледнем общата формула на модела. Тя е:

В тази система x и y са численостите съответно на популации X и Y. Понеже t логично е времето, то dx/dt и dy/dt са нарастванията на популациите. Нека приемем популацията X за жертва, а Y за хищник (може да се обърнат, но тогава ще се работи с отрицателни параметри).

Параметърът α отговаря за раждаемостта при отсъствие на хищници. С други думи то казва с колко се увеличават нормално жертвите при положение, че имат неограничен източник храна. Параметърът β пък е коефициент на взаимодействие между видовете. Виждате, че стойността βxy се изважда от нормалния ръст αx. Можете да го интерпретирате така – колкото повече са хищниците (y) и са „по-лакоми“ (β), толкова повече жертви умират. Обратно – ако хищниците са малко и не са „лакоми“, то те убиват по-малко жертви.

Във второто уравнение са хищниците. При него нещата стоят по същия начин, но като, че ли са обърнати. В това уравнение γy не определя раждаемостта, а обратно – смъртността на хищниците (затова и γ e със знак минус). Числото δxy пък също е взаимодействие между видовете и отново имаме зависимост – колкото повече са жертвите (x расте) и хищниците имат нужда от по-малко храна (δ), за да се възпроизвеждат, то толкова повече хищниците увеличават числеността си. Обратно – ако жертвите са малко и хищниците имат нужда от повече храна, то толкова повече хищници умират от глад.

Когато добавим още популации е естествено да се добавят още уравнения и още параметри. Ако погледнем хората и животните, то можем определено да заключим, че хората са хищници, а животните – жертви. Никой не може да оспори, че в момента на планетата Земя именно човекът е най-страшният хищник – той убива животни не само за храна и възпроизвоство, но и други конкурентни хищници за кожи и т.н., което не води до разтеж на човешката популация (т.е. в уравнението за разтежа на популация на човек параметърът на взаимодействие с другите хищници-животни, които не се ядат е нула).

Аз обаче ще си позволя да излеза от класическия модел, когато популациите са от два различни биологични вида. Какво можем да кажем за две конкурентни популации от хора? Смея да твърдя, че и при тях важат абсолютно същите закони. Всъщност формулата е малко по-разширена:

Просто сме променили четирите параметъра и сме добавили още два. В случая a = α, b = -β, d = -γ и e = δ. За да получим оригиналната формула c и f ги приравняваме на 0. Коефициентите c и f отговарят за „самоограничение на численността“, т.е. вътрешновидовата конкуренция.  В дивата природа това би била смъртта при борба за територия. При хората това може да са войни, убийства, самоубийства, икономически натиск, психологически ограничения и т.н.

Нека сега имаме две популации. Класически ще използвам социалистическите и капиталистическите блокове от двете страни на „желязната завеса“. Двете популации бяха в постоянна конкуренция. Ако приемем, че средната раждаемост и на двете популации е равна (a = d), както и, че вътрешновидовата конкуренция е равна (c = f), то разликата в числеността на популациите зависи от коефициентите b и е. Нека видим различните им комбинации:

1. b > 0 и e > 0: връзката е изгодна и за двете страни и така единия не може да съществува без другия. Това се нарича мутуализъм;
2. (b > 0 и e = 0) или (b = 0 и e > 0): едната популация извлича полза от другата, като нито й вреди, нито й помага. Това се нарича коменсиализъм;
3. b = 0 и e = 0: пълна неутралност при която видовете нито си вредят, нито си помагат един на друг;
4. (b < 0 и e = 0) или (b = 0 и е < 0): единия индивид подтиска и вреди на другия, като това нито му помата, нито му вреди на самия него;
5. b < 0 и e < 0: конкуренция – двете популации си вредят една на друга;
6. (b < 0 и e > 0) или (b > 0 и e < 0): модел хищник-жертва.

Очевидно е, че в света и до ден днешен има отношения на конкуренция. Всяка от двете популации се стреми към неограничен растеж с цел да надделее над другата. Нека спомена, че под „разтеж“ не е задължително да разглеждаме модела като биологичен (т.е. разтеж на раждаемостта). Просто го погледнете като икономически растеж.

При първоначалните дефиниции обаче има един съществен момент. Бяхме го споменали като това, че „жертвите имат неограничен източник храна“. В случая на споменатия модел на конкуренция между две популации хора – приели сме, че те имат неограничено количество храна и природни ресурси. Тъй като потребностите и на двете популации са еднакви, то се достига до остра конкуренция (война).  Нараства и вътрешновидовата конкуренция в популациите. Принципът на конкурентното изключване казва, че или двете популации трябва да открият нови ниши за развитие, които да променят параметрите или единият от видовете е обречен на гибел, т.е. бива погълната от другата.

Какво се получи в днешно време? Просто едната от популациите започна да взема значителна икономическа преднина пред другата. Плановата икономика на социалистическия блок изостана значително спрямо пазарната на капиталистическия. По този начин в СССР се стигна до нужда от „перестройка“, т.е. именно търсене на нова ниша за развитие с цел оцеляване.

След капитулацията на тоталитарните режими от източна Европа се обособи нов вид взаимовръзка между две главни популации – популацията на „развитите държави“ като САЩ, Япония и ЕС, и популацията на „развиващите се държави“ като Китай, Индия, южните азиатски държави. Третият лагер е на изостаналите държави от източна Европа, Южна Америка и Африка – те в общи линии са експлоатирани от останалите държави, които са „силните на деня“. Затова тях можем да ги приемем като „ресурс“ или направо „жертва“.

Все пак се появиха термини като „световна икономика“ и „световна финансова криза“. На практика това е зараждащ се стремеж към мутуализъм, т.е. взаимовръзка, която да е изгодна за всички. Така например ЕС дава помощи за развитие на България и по този начин нашата държава печели, но и България дава евтина работна ръка и консуматори на европейски стоки и по този начин ЕС също печели.

Какво следва от такъв лицемерен мутуализъм, в който уж си помагаме, но всъщност всеки „дърпа чергата“ към себе си? По моя преценка следва доста лош сценарии. Дори уж взаимоизгодни една на друга, страните рано или късно отново ще се сблъскат с проблема на ограничения природен ресурс. Такъв проблем се задава например с петрола. Източниците на природна газ също. Консуматорското общество, което наложи модела на пазарна икономика доведе до изключително бурно изразходване на природни ресурси. Както споменах в предишна статия – имаме преразход на ресурс и изключително много боклук. Самият термин „боклук“ означава „нещо ненужно“. С други думи хабим енергия за производство на ненужни вещи. Нуждата от „икономически разтеж на всяка цена“ кара уж взаимопомагащите си държави всъщност да водят прикрита конкуренция чрез продажбата на стоки. Всеки гледа да принуди другия да купува колкото се може повече. Независимо дали това е разумно в глобален мащаб.

Резултатът е, че в развитите държави вътрешновидовата конкуренция нараства и то значително. Икономически това не е осезаемо все още, но е много добре видно при числеността на популациите. Наблюдава се силен демографски срив. Ако през 1950г. в Германия на 1 пенсионер са се падали 8 работещи германци, то днес съотношението е 1:2,5. Прогнозите за 2035г. са още по-тревожни – 1:0,8. Всичко това е в резултат от изключително намалената раждаемост, но и развиващата се медицина. Бавно, но сигурно „развитите“ държави остават без един от основните си ресурси – човешката работна ръка!

Намалената раждаемост се дължи именно на вътрешновидовата конкуренция! При зачатъците на изчерпване на ресурсите държавите упорито се стремят към запазване на икономическия прогрес чрез подържане на оборота на стоки. Това налага все по-бурно развитие на пазарната икономика, а от там все по-бурното производство на споменатия боклук. Това напрежение първо се отразява на най-ниските нива в обществото и неговата основна структурна единица – семейството.

Чувствайки икономическата принуда за все по-голяма от консумация на боклук, хората все повече и повече се отказват от възпроизводство (продължаване на рода). По този начин се намалява напрежението от вътрешновидовата конкуренция (която би довела до социална криза) и се прехвърля върху фактора раждаемост. С други думи двама родители предпочитат да създадат само едно дете, понеже така ще могат да му осигурят по-голям икономически старт (при две или повече деца техните ресурси се разделят на части). Именно тук се забелязва най-явно изчерпването на ресурсите. Родителите усещат, че сборния доход на жената и мъжа не е достатъчен за да осигури равностоен на техния стандарт за две или повече деца.

Естествено, че държавите няма да се оставят на гибел. Рано или късно ще се търси решение на този проблем. Когато една държава остане без работници, то тя ще започне да си ги търси по някакъв начин. Според мен решенията са някои от следните:

1. Нова световна война – цел за поставяне на определени конкурентни държави под робство и набавяне на необходимата работна ръка и осигуряване на потребността от работна ръка;
2. Внос на кадри от чужбина – вече широко наблюдаван в ЕС и САЩ т.нар. „outsourcing“ или внасяне на работна ръка от чужбина. Все още се наблюдава в малки темпове, но ако демографския срив продължи ще се засилва;
3. Световен компромис за намаляване на потреблението на стоки – т.е. намаляване на влиянието на пазарната икономика и слагане на рамки в икономическото развитие на държавите с цел спад на икономическия натиск върху населението на развитите държави и намаляването на „демографския бум“ в развиващите се;
4. Световна глобализация – трябва да бъде дълготрайна и затова изисква много компромиси от силните страни. Досега никой не се е и опитвал да прави голяма империя по мирен път.

Първата точка е вероятна, но силно нежелателна. Тя наистина ще „рестартира“ икономическите процеси и ще даде свежа глътка въздух за икономиката на спечелилата държава, но както всички знаем от една война винаги губят само и единствено хората и то и от двете страни – спечелилите губят по-малко, а загубилите повече.

Втората е реалистичното решение. Щом в Германия няма работници, то Германия ще си купи работници. Според мен именно това ще се случи масово в следващите десетилетия. Разширяването на ЕС е една такава цел, но за съжаление неефективна (в страните от източна Европа също има демографски срив). Затова съм убеден например, че Турция със сигурност ще бъде присъединена към ЕС, въпреки културните и религиозни различия. Вносът на кадри ще продължи главно от Индия и Китай. Ще се забелязва тенденцията на южните щати в САЩ – Калифорния например вече има преобладаващо население от латиноси „внесени“ от Южна Америка. В по-малка степен от миналото това се наблюдава при „афро-американците“. В огромен мащаб това се наблюдава и в Европа в Холандия, когато тя отвори границите си за хора от Африканските си колонии.

Крайният резултат от такова масово „преселение на народи“ обаче не е положителен за държавите „вносители“. Малко шеговито хора са се изказвали по темата, че един ден света ще бъде населен с китайци. При такъв сценарии на демографска криза и „outsourcing“ обаче това е нещо съвсем реалистично. Въпросът за държавите, които „внасят“ чужди граждани е доколко ще успеят да променят тяхното държавно самоопределение. В САЩ засега е доказано, че те успяват – един чернокож в САЩ нарича себе си „американец“, а не „нигериец“ (ако прародителите му са родени в Нигерия). Това обаче важи при внос от слаби конкуренти – Нигерия няма икономическа сила сравнима със САЩ. Какво ще се случи когато се направи внос от хора от силни икономически държави, които освен всичко друго са и военни фактори? Мисля, че може да стане много тежък вътрешен етнически конфликт, който може да бъде използван от конкурентните държави. С други думи – ако китайците в България станат мнозинство, то е много възможно китайската комунистическа партия да дойде на власт тук и на практика потомствените българи да останат под китайско робство. В световен чащаб това означава размяна на лидерски позиции – нова държава осъществяваща световна икономическа и военна доминация. Простичко казано хората от развиващите се държави ще се преселят в обезлюдени територии.

Третата точка за мен е най-добрият изход. Той е и най-екологичният и най-човечният. Трябва да спрем да влагаме финансите си в боклук и опаковки. Трябва да занижим консумацията си на ненужни стоки и да фокусираме финансите си към нужни и потребни. Не е редно да изхвърляме мобилни телефони и батерии като носни кърпички. Не е редно да изхвърляме стоки на сметището, защото така е по-икономически изгодно, отколкото да се създават качествени и дълготрайни продукти. Не е редно стойността на минералната вода да бъде 5 стотинки, а на бутилката, която изхвърляме 55. Решението на този проблем обаче изисква, както казах, световен консенсус. Според мен е трудно постижимо, ако самите хора вътре в държавите не го осъзнаят и не го пожелаят…

Последната точка според мен е нереалистична. За нея е нужно пречупване на някои основни чувства в хората на първично ниво като ксенофобия, национализъм и расизъм. Не виждам как това ще се случи по мирен път без дадена култура да се наложи над друга. Хората все още не са достатъчно толерантни едни към други.

Нека обаче сега да погледнем на другия полюс, където цензурата е взела пълен превес. В една статия от CNN бяха определени „десетте най-лоши държави за блогъри“. Ето ги и тях:

1. Бурма - не повече от 1% от населението има достъп до интернет. Почти всички достъпват мрежата само в интернет кафета. Същите места са изключително силно цензурирани чрез филтри за достъп до сайтове на „разрешителен режим“, т.е. само определен списък от сайтове може да бъде достъпван. Блогърът Маун Тхура излежава 59 годишна присъда след като публикувал в интернет видео запис от циклона Наргис през 2008г;
2. Иран - всички блогъри в Иран са задължени да се регистрират в министерството на културата. Ако бъде открит блог, който не е регистриран, то авторът подлежи на строги санкции и дори затвор. В страната са блокирани милиони уеб сайтове чрез защитна стена на всички външни линии. След събитията от последните избори е създадено специално звено в разузнаването, което да лови „престъпници“ в интернет. Твърди се, че блогърът Омидреза Мирсаяфи е убит в затвора на 18 март 2008, малко след като е бил осъден на 30 месеца затвор за „обида към ислямската религия“;
3. Сирия - отново достъпът до интернет е силно лимитиран, като всеки, който използва компютър трябва да бъде стриктно регистриран. Филтрите за „лоши“ сайтове важат с пълна сила. В момента се води дело срещу сирийски журналист, който е публикувал снимка в интернет от разрушаването на супермаркет;
4. Куба - само членове на кубинската комунистическа партия и чужденци в хотелите имат право на достъп до интернет, но за сметка на това – доста лимитиран. Единствените кубински блогове с критика към правителството са хоствани извън страната. В момента 21 хора излежават присъди в Куба от 2003г. насам заради това, че са се обаждали по телефона или изпращали факсове до чужбина с цел материали да бъдат публикувани в интернет;
5. Саудитска Арабия - около половин милион са блокираните сайтове, които подкопават основите на исляма. Всякакви политически критики също са строго забранени в интернет пространството. Фуат Амхет ал-Фархан е журналист, който лежа няколко месеца в затвор заради публикувана идея за реформа в съдебната система, целяща освобождаване на група от политически затворници;
6. Виетнам - създадена е агенция за следене в интернет. Хората досега не са съдени пряко за техни блог публикации, но се забелязва явна тенденция за саморазправа с тях. Блогърът Нгуен Вай Хай е осъден на 30 месеца затвор през 2008г. по несъществуващи обвинения в укриване на данъци за имот, който никога не е притежавал;
7. Тунис - всички провайдъри събират детайлни лог-файлове за IP адресите, имената на хората и сайтовете, които посещават. Всичката кореспонденция по електронна поща е длъжна да се съхранява за определен период на централизиран сървър. По този начин властите държат досиета на всеки един интернет потребител, като най-често са следени именно блогъри. Редица блогъри са в затвора заради техни статии, като обвиненията са в „подривна дейност срещу правителството“;
8. Китай - поддържа се т.нар. „великата китайска стена-firewall“, който блокира над 200 милиона уебсайта. Поне 24 блогъра са осъдени на затвор в последната година;
9. Туркменистан - в първите дни на интернет в страната през 2007г. достъп се е получавал само от интернет кафета, като те са се охранявали от армията. През 2008г руски мобилен оператор предоставя мобилен интернет на разумни цени, но според договора правителството на Туркменистан има право да контролира достъпа до „лоши“ уебсайтове. Говори се, че това е насочено главно към блогъри от опозицията;
10. Египет - само малко количество уебсайтове са блокирани, но трафика е следен от специализирано звено на полицията. В последната година са свалени над 100 египетски блога. Самите блогъри не излежават присъди, но определено „изчезват от сцената“ и никога повече не пишат в интернет. Само един известен блогър Абдел Карим Сюлейман излежава четири годишна присъда заради обида срещу президента на Египет.

Вярвам нито един човек от нас НЕ трябва да попада в положение на „автоцензура“, където да го бъде страх от това да пише каквото и да е, защото може да бъде наказан. В същия момент естествено никой не иска да се толерира пълната свободия, където се разпространява свободно порнография, пиратски копия на платени продукти и откровени клевети. Пак казвам обаче – решението НЕ трябва да бъде „цензура“ чрез подслушване и филтриране, независимо колко безобидно в началото може да изглежда това. Вместо това е нужно действащо законодателство, което да е стъпило здраво на конституцията и да спазва основните права на хората. Никой не трябва да ни забранява да критикуваме политиката обосновано! Журналистите и блогърите трябва да могат да си вършат работата без да бъдат смачквани!

Затова включете се в инициативата „Свобода, а не страх 2009„. Елате на 12 септември от 10:30 в градинката между ректората на СУ и парламента и кажете какво мислите. Има място за всеки – както за либерално, така и за консервативно настроени граждани. Всяка идея за постигане на идеален баланс между свобода на словото и спиране на престъпления е добре дошла.

Нека не допускаме горната картинка да стане реалност при нас! Не желая България да влезе в списъка на 10те най-лоши държави за блогъри! Дайте вашия глас сега, когато той може да бъде чут свободно от всеки! После може и да бъде късно…