1. Никой мирен договор не бива да важи за такъв, ако в тайна уговорка съдържа възможност за бъдеща война;
2. Никоя самостоятелна държава не бива да бъде придобита от друга държава чрез наследяване, размяна, покупка или дарение;
3. Постоянните армии трябва напълно да изчезнат;
4. Не бива да се правят държавни дългове във връзка с външни държавни спорове;
5. Никоя държава не бива да се вмесва насилствено в устройството и управлението на друга държава;
6. Никоя държава не бива да си позволява във война с друга такива враждебни действия, които трябва да направят невъзможно взаимното доверие в бъдещия мир.

Ако приемем гледната точка на Имануел Кант, то какво можем да кажем за перспективата на „Вечния Мир“ в днешния ден?

В този случай е ясно, че инфлацията е повече от гарантирана. Русия още преди две години взе мерки за поемане на курс на протекционизъм към рублата и започна отбягване на „международната валута“ USD в търговията. Естествено икономическата борба в международен план отдавна е станала ресурсна, но подобна по мащабност крачка на валутния пазар досега никой не беше дръзвал да направи… А икономическата обстановка в световен мащаб всъщност не показва никакъв друг логичен избор, освен Китай наистина да го направи.

Ако всичко това е истина и се осъществи реално (не цялото, а да кажем просто голям процент от обещанието), то можем да очакваме много различни размествания в международен план. За съжаление най-вероятния изход няма да е никак добър за нас. Следващият голям играч (Япония) точно в този момент също е в изключително тежко положение.

Специално за вас от предизборния им щаб изнесоха тайна предварителна информация за икономическите програми на претендентите!

„Много, ама наистина много магистрали – до Мелник, Черни връх и даже Широка Лъка. Всеки българин чувства вътрешната нужда да кара Ферари, но без магистрали няма как да се получи. А когато кара Ферарито си без гюрук, той естествено няма да се замисля за нуждата от образование, морал и други неудобни неща. За целта ще продадем имотите на университетите, академията на науките и православната църква – в света на фераритата такива неща не ни трябват.“

Ексклузивно от сдружение на младите учени – „Когито“

Бившият собственик на къщата живял привидно щастливо – осигурил апартамент за себе си и жена си и по един за дъщерята и сина. Но фокусът ни в тази история ще падне върху паркинга пред блока. Голям, голям – колко да е голям? Модерно време е и всеки вече има лична кола. Още една две голями постройки в съседство и местата вече не достигали…

Така и нашия човек бил „модерен“ – семейството имало общо 4 автомобила. Една стара гниеща Лада в кьошето (отново за протокола – не пречеща никому), един автомобил на бащата и по един за двете деца. При това положение и при липсата на паркоместа, съвсем естествено започнали и някакви моменти на картелиране. Всеки иска да си паркира пред блока, а не през три пресечки, нали? Така бащата и децата започнали да спират колите си по такъв начин, че да се запушват един друг когато има нужда, а междувременно по този начин си пазели местата. „И защо не?“ си мислел самият бивш собственик на земята – „та нали мястото си беше мое, поне имам право да си паркирам колите на паркинга – по една на апартамент сме!“.

Бликнала злобна завист у някои съседи. На общите събрания на блока станали скандали. Не можело така той да заема три места, а другите да няма къде да паркират! Доводите, че местата не са три лично негови, а по едно на апартамент, както и че така запушвайки се всъщност се пести място за повече коли на паркинга, естествено са логично обосновани, но в никакъв случай не добре приети в общността. Някои го обвинявали, че се бил „разпищолил“ и не можело така. А старата Лада трябвало да бъде изхвърлена незабавно (нищо, че както казахме всъщност не пречила никому).

Така и станало, ладата била изхвърлена за скрап. Но това потушило напрежението само временно. Хората били жадни за места за паркиране, защото паркоместата не достигали. И рано или късно започнала реална война – анонимен мръсник спукал гумите на два от автомобилите на семейството. Финансовият шок естествено не бил малък.

Собственикът на апартамента естествено повдигнал въпросът през живущите в блока незабавно и казал, че така не може да продължава. Отново се опитал да им каже, че паркирайки в определена зона той не прави нищо лошо. Заплашил задочно пукащия гуми с полиция. Събранието демократично осъдило престъпника и се взело решение да се издирва кой е. Практически обаче никой не се трогнал истински. Зад загрижените физиономии на съкооператорите стояла скрита ехидна усмивка и мисли от типа „така му се пада“.

Още на следващия ден се случила поредната операция от „военните действия“. Един чужд за блока автомобил запушил колата на главния герой от историята така, както обикновено го правят децата му. Да, но точно тогава на него му трябвало да излезе и естествено не можел. Вдигнал се голям скандал в междублоковото пространство, но натрапника с чуждия автомобил не бил открит. Нашият човек си тръгнал по работа бесен с градски транспорт. Нещеш ли обаче само един час по-късно автомобилът-пришълец се оказал със спукани две предни гуми – и това посред бял ден. Въпросната кола се оказала на гост на принципно неконфликтен човек от последния етаж, който знаел, че тези коли долу се запушват и не излизат и казал на госта си да се възползва. Той от своя страна уж гостувал съвсем за кратко, но работата се проточила… и станала тя каквато станала. Естествено веднага започнали големите спорове кой е направил злонамереното действие – от едната страна обвинявали „наглия“ баща, сина-“хулиган“ или дъщерята-“курва“, а от другата семейството твърдяло, че е невинно и хвърляло вината върху анонимен злобар, който нарочно спукал гумите на чуждата кола, за да ги оклевети. Застъпници зад тезата на семейството нямало. Била извикана полиция, но еднозначни доказателства за това кой е извършил злодеянието също нямало.

При всички положения борбата за паркинг стана нетърпима. Всички гледат членовете на семейството на кръв. А предишната вечер някой издраскал вратата на колата на дъщерята с ключ и оставил послание на капака „махнете се оттук и ще ви оставим на мира“. Днес в кварталното кафене пияниците обсъждат проблема. Казват, че „колкото по-бързо бащата се предаде, толкова по-бързо нещата ще се оправят“. Главата на семейството от своя страна се заканва, че ще отмъсти на всички. „Един срещу всички“ естествено едва ли ще се получи. Ако не беше той-дъртия, децата отдавна да са се примирили с новото статукво. Сега остава да видим какво ще се случи. При всички положения паркоместата не достигат и някой ще трябва да паркира с голямо неудобство далеч от дома си. Няма да се учудя ако бъде разрушено нечие имущество. Всъщност тази история май не е уникална – случвала се е и друг път по други места. Дали някой ще пострада сериозно или не, това зависи само от хуманността на алчните за паркинг номади.

Да търсим поука ли? Едва ли може да се намери такава. Ако си се продал по свое собствено желание, то не трябва да се сърдиш, че в последствие са те използвали и смачкали, че си загубил влиянието в територията си, че си изгубил свободата си. Ако не се продадеш, то най-вероятно ще трябва да се бориш с вятърни мелници, защото номадите рано или късно при всички положения ще си вземат „своето“. А ползата от „демокрацията“ остава за общите събрания на блока…

Кога Европа ще изтрезнее? И кой какво смята да направи с тези замразени пари (това за вас трябва да е реторичен въпрос, или поне така се надявам)? Явно и това е недостатъчно, та ще даваме и още във вид на помощи. Хей Богу – докато медиите се опитват да ми втълпят думите „горките изстрадали либийци“, не знам защо аз си мисля за „пак излъгани българи“. А за онези, които причиниха цялата тази гадост – за тях вече нямам достатъчно подходящи думи в речника…

Да, явно докато едни хора отново отчаяно търсят спасение от вътрешната си криза, други (пролетариата, масите или както искате ги наричайте) отново масово ще коментират теми свързани с „човешки права“, „бежански лагери“, „Кадафи лош“ или „Кадафи добър“, „НАТО взело ли е поука от Ирак или не“, „демокрацията“ и всякакви други подобни „важни въпроси“. Междувременно същите тези компетентни коментатори и анализатори ще плащат по-скъп бензин, но не защото бензина е изчезнал, а просто защото „пазарите в Либия били нестабилни“. Не се съмнявайте въобще, че цената за крайния потребител след „кризата“ НЯМА да падне. А на онези първите не просто не им пука за Либия, а напротив – силно загрижени са тази криза да стане колкото се може по-продължителна и напоителна.

Сега огледайте средностатистическите блогове на български език и ще видите за какво става дума. Значи все пак официалните медии работят ефективно. Ето това е истинската гротеска на нашето съвременно, „западно“ общество. Кога наистина Европа ще изтрезнее? За България отдавна вече нямам надежда – ракията ни явно е прекалено хубава…

Акад. Ангел Тончев Балевски

Хиляди учени от цял свят изразиха подкрепата си за запазване на Българска Академия на Науките и се обявиха за спиране на реформата, която цели да я разцепи на малки парчета и в последствие да дари материалната й база на университети. Обединиха се в „Гражданско движение за защита на науката и образованието в България„. Към този момент в подписката са се включили около 6400 души от цял свят, голяма част от които преподаватели във водещи университети и учени от големи изследователски центрове. Без да умаловажавам значението на мнението на който и да е от подписалите се, не може да не се отбележи участието на петимата нобелови лауреати по физика за 1979, 2000, 2003, 2004 и 2010г., както и четиримата носители на отличие в наградите за математика Фийлдс за 1982, 1990, 1998 и 2006г.

Ще си подволя да пусна няколко цитата от отворени писма на част от тези учени до министър-председателя на Република България:

1. проф. д-р. Юрг Фрьоилич, Теоретична Физика, ETH Цюрих, Швейцария: „Аз най-силно препоръчвам да направите така, че академичните институции във вашата страна да бъдат осигурени с адекватно финансиране и да се отнасяте с тях с уважението, което те заслужават! Ще видите, че вие няма да съжалявате ако вземете правилните мерки в тази посока.“

2. проф. д-р. Мариан Апостол, Институт по Ядрена Физика, Румъния: „Трябва да сте наясно, че веднъж спряни научните изследвания и университетското обучение не могат да бъдат рестартирани, както това се е правело преди в исторически план.“

3. проф. д-р. Елиас Кирицис, катедра физика, Университетът в Крит: „Държави като вашата и моята имат практиката да „режат“ от научни изследвания и образование когато се почувстват финансово застрашени, понеже политиците ги считат за лукс и знаят, че е малко количеството хора, които ще се възпротивят. Ние обаче не можем да постигнем никакъв прогрес без образование и също така не можем да имаме добро образование без съответното добро ниво на научни изследвания.“

4. д-р. Денис Бонатсос, директор на Институт по Ядрена Физика в Атина: „Аз истински вярвам, че научната дейност на вашите учени не е ценна само за международната общност, но и за Вашата собствена държава.“

5. проф. д-р. Стефан Шилер, Институт по Експериментална Физика, Дюселдорф: „Очакването, че с драстичната промяна на една работеща структура, ще се увеличи ефективността, често пъти не е нищо повече от самоизмама.“ и „България се нуждае от разпознаваем „флагман“ в научните изследвания, както и във всяка друга сфера на човешката дейност – не го потапяйте!“

6. проф. д-р. Нерберт Пиетрала, директор на Институт по Ядрена Физика, Техически Университет – Дармщад: „Моят институт например с удоволствие би привлекъл на работа отличните български адрени физици, но по този начин Българската държава би загубила тяхната интелектуална помощ завинаги. Такава загуба ви довела до намалено количество научна и технологична иновация в България, а от там до още по-голямо задълбочаване на кризата в България.“

7. д-р Дейвид Барни (ЦЕРН, Женева) и проф. Майкъл Кьобел (Технически Университет – Дрезден) от името на EPPOG: „Във времената на финансови затруднения в цял свят е лесно, но в крайна сметка недалновидно и погрешно да се орязват бюджетите на научно-изследователските институции. С разочарование научаваме, че Българското правителство планира драстично намаление на бюджета на основните научно-изследователски институции и с това най-вероятно ще причини необратим упадък в българското научно образование и култура, което на свой ред ще подкопае основите на икономиката.“

8. проф. д-р. Лев Зелений, Руска Академия на Науките: „С неудоволствие трябва да кажа, че опитът на някои държави, включително моята, показва, че рядко има задоволителни резултати при следването на чужди модели (дори и да се прави с добро намерение) ако се прави просто сляпо копиране на научните структури на други държави, без да се отичат традициите и националните особености.“

9. проф. д-р. Гордън Шепърд, Университетът Йорк, Канада: „Като канадски учен и приятел на България, аз съм много обезспокоен от скорошните новини, че правителството в България планира да закрие Българска Академия на Науките.“

10. проф. д-р. Ксенофон Муссас, директор лаборатория по „астрофизика“, Националният Университет в Атина: „България се нуждае от нейната Академия на Науките, за да пази духовната територия и да разширява влиянието на българската култура в Европа, нещо което вашата страна заслужава.“

11. проф. д-р. Джовани Бигнами, президент на COSPAR, бивш президент на италианската и европейската космически агенции: „Твърдо убеден съм, че по-нататъшното развиване на Българската Академия на Науките в най-пълна степен отговаря на интересите на България.“

12. проф. д-р. Жайме Вила, Факултет по Психология, Университетът в Гренада: „Аз успешно си сътруднича с отличните български изследователи в сферата на биомедицината, които са международно признати. Орязването на финансирането на научните изследвания в България ще има необратими последици.“

13. проф. д-р. Ивер Кейрнс, Университетът в Сидни, Австралия: „Бих искал да преосмислите и да спрете предстоящото разпиляване на Българска Академия на Науките, както и да спрете редуцирането на финансирането на науката в България, което има такава тенденция вече 20 години. В останалата част на Европа, в САЩ и в голяма част от Азия науката се счита за движеща сила за иновация и напредък за бъдещи национални ползи. Там се счита, че инвестициите в наука са задължителни. В България има много добри, световно признати учени, които искат да останат в България и да правят научни открития в полза на България. Начинът за подобряване на живота на повечето българи е да се инвестира в образование и да се даде възможност за развитие в тяхната собствена страна, а не да се карат образованите млади и не чак толкова млади да напускат страната, търсейки по-добри възможности.“

14. Робърт Алан Винсент, Австралийска Академия на Науките, президент на SCOSTEP: „Разформироването на Българска Академия на Науките ще бъде огромна крачка назад в науката и инженерното обучение в България. С уважение ние ви молим да преосмислите своето решение.“

15. проф. д-р. Дейвид Саркисян, Арменска Академия на Науките: „Спестявайки някакви пари от бюждета си за наука сега, ще окаже своето влияние след 15-20 години – няма да има добри учени във вашата държава и интелектуалните ресурси на страната Ви ще са близки до тези в Букина Фасо например. За щастие все още не е късно да спрете финансовия натиск към науката в България. Погрижете се, моля ви, в името на вашите деца и внуци. Ние не можем да сме безучастни към тази ситуация, понеже ние харесваме България.“

16. проф. Луиджи Мой, департамент Физика, Университетът в Сиена, Италия: „Истинската иновация не може да дойде без фундаментални изследвания и затова те трябва да бъдат запазени!“

17. проф. Йоанис Тарнанидис, Университет „Аристотел“, Солун: „Споделям агонията на моите български колеги и изразявам моята симпатия към тяхната борба за запазване на историческите и международно признати бастиони на тяхното научно и културно наследство, които могат да се изправят пред модерния хаотично променящ се политически и финансов статус на човечeството.“

18. проф. Жоел Лебовиц, д-р. Паул Плоц и д-р. Уолтър Райх от името на Committee of Concerned Scientists: „С около 17% от научните изследователи в страната Ви, Българската Академия на Науките предоставя почти 60% от целия научен труд, а други 30% идват от Софийски Университет. Изследователите в тези две институции работят успешно в международни проекти и нивото на техните докторанти е широко одобрено сред международната научна общност.“

19. проф. д-р. Робърт Ле Рой, Теоретична Химия, Университетът във Ватерлоо: „В обобщение аз най-настойчиво Ви моля, в името на икономическото бъдеще на вашите хора и вашата нация, да възобновите подкрепата си за научни изследвания във вашата Академия на Науките…“

20. проф. д-р. Лео Сорм, приложна математика и информатика, Университетът в Гент: „Ликвидацията на Българска Академия на Науките ще означава огромна загуба за България. Тя ще изолира България от научните среди и чуждестранни изследователи няма да могат да си сътрудничат повече с вас. По този начин България ще загуби участие във важни международни научни проекти и ще загуби един от начините за справяне с икономическата рецесия. България ще загуби участието си и в Европейските научни програми, което означава, че ще загуби преки инвестиции. Така, че първоначално спестените пари ще се окажат голяма загуба.“

21. проф. д-р. Кристоф Хейнрих, Икономическа Геология, ETH Цюрих: „В заключение: реформа да, но само и единствено като добре финансиран, дългосрочен план за запазване и изграждане на изключителни таланти в науката и технологиите ЗА България.“

22. Представител на бившата Грузинска Академия на Науките, който пожела да остане анонимен: „Ето така изглежда общият план: първо – отделяне на институтите от Академията, след това институтите се държат известно време (5 години, в нашия случай) в МОН и накрая се разпределят към университетите. Колко дълго университетите ще ги държат при себе си е неясно – тази фаза на програмата едва сега започва в Грузия. Ако досега за затварянето или реорганизацията на даден институт беше необходимо решението на Правителството, сега решението на Ректора е достатъчно.“

23. проф. д-р. Laurentius Windholz, Институт по Експериментална Физика, Австрия: „Аз силно препоръчвам да подкрепяте българските научни институции с адекватно финансиране, както и да се съобразявате с тяхната научна и социална дейност“

Пълните писма можете да откриете тук: http://www.science.nauka2010.com/pisma/index.html

Колко са реномираните учени и професори, които са се изразили толкова твърдо в обратна посока – за подкрепа на реформата на министрите Сергей Игнатов и Симеон Дянков? Това не трябва ли да възбуди поне някакъв минимален интерес в това правителство и някой отговорен човек най-накрая да не признае откровено, че „нещо просто не е наред“?

„Дето се говори за пазар,
там ще властвува парата!
Дето е парата господар,
няма място за душата!„

акад. Ангел Тончев Балевски

Дотук добре, но какво всичко друго и нашият търговски регистър се оказа „българска работа“. На уебсайта се оказа, че се публикуват всевъзможни документи съдържащи лични данни – ЕГН, подписи, печати, личен адрес на който собственика живее, номер на лична карта и др. Преди дори слагаха и снимка с копие от личната карта, но това поне от известно време спря и разумът надделя. Проблемът не е никак малък – кражбите на фирми станаха масова практика в последните две години. Обикновено страдат дребни търговци, които нямат адекватна финансова възможност за самозащита (изразявам се по този начин, а не по-грубо въпреки, че съдебната система в тази си част го заслужава). Една от стъпките за решение на проблема се въвежда, като се приема тридневен срок за обжалване при настъпване на промяна в регистрацията. Това естествено е спорно решение на проблема с кражбите на фирми и по-скоро решава друг проблем – този за задължителните глоби при попълнени неверни данни и невъзможността на човек да се коригира адекватно.

Хаосът естествено в момента е голям. Очевидно е нужна някаква защита на личните данни на хората. Много хора казват, че това най-вероятно ще бъде „след дъжд качулка“, защото който е имал нужда най-вероятно вече е „източил“ нужната му информация от базата данни на регистъра и ще си я ползва незащитена от личен компютър. Все пак смятам, че не трябва да се примиряваме със свършената беля и трябва да запушим дупката. Търговският Регистър в България е пример за недомислено проектирана информационна система, която не спазва Закон за Защита на Личните Данни.

От тук насетне са нужни решения. Първоначалната идея беше да се направи достъпът до регистъра платен (от което следва и неанонимен) – нещо, което резонно се стори на всички неприемливо. Не заради цената, която ще е определено минимална, а заради принципите. Така се стигна и до правилната (според мен) идея достъпът до информацията съдържаща лични данни в Търговски Регистър да става чрез електронен подпис. Тоест регистърът ще бъде разделен на две части – „публично-анонимна“ и „публично-неанонимна“. Защитената (неанонимната) част се състои в това, че всеки потребител ще остави „следа“ при прочитане на важни лични данни. Така при измама полицията ще може да използва тази следа в разследването. Търговският Регистър в този си вид остава публичен, но в защитената си част (неанонимна) е въпрос на тълкувание дали е платена или не. Практически би трябвало да я приемем за платена, защото никой не задължава гражданите да купуват електронен подпис.

Интересно защо, но на тази идея се възпротивиха много хора – не от т.нар. „бизнес“, а от обществени организации като „Електронна Граница“, които принципно уважавам. Проблемът, който те посочват е, че по този начин се вреди на „свободата на разпространение на информацията“ – нещо, за което аз недоумявам, защото в никакъв случай не бих искал информацията с моето име, ЕГН и номер на лична карта да се реят свободно където и да е, а предполагам те също за тяхната. Силният аргумент в техните виждания е, че по този начин информацията става платена, защото електронният подпис струва пари. Е, бих се зарадвал ако хората започнат да се борят за намаляване на цените на лични карти например, но за съжаление както тяхното изработване струва пари, така и електронният подпис има поне поддръжка на сървъра за CA. В този смисъл защо не се впрегнат усилията в това Агенция по Вписванията да започне да издава електронни подписи за достъп до системата на търговски регистър безплатно (за тези, които нямат „Универсален Електронен Подпис“)? Това е напълно възможен и до известна степен разумен вариант въпреки, че аз самият съм привърженик на това „който ползва – плаща, който не ползва – не“.

Другият аргумент на хора от „Електронна Граница“ е, че по този начин се пази информация, с която се „следи и подслушва“. Това от една страна е напълно вярно, но въпросите е „какво се следи и подслушва“ и „с каква цел“. Истината е, че ще се следи и подслушва с добра цел, а възможността за реални злоупотреби е почти нищожна. Затова аз лично смятам, че тя е оправдан риск и ще бъде в компетенцията на ДАНС да предотвратява вътрешно изтичане на информация, за каквото впрочем и в момента трябва да съблюдават. Тоест проблемът се корени в това да бъде регламентиран достъпа до „логовете“, а не да няма „логове“.

Хубаво е да се разгледа и европейската практика. Почти навсякъде в Европейски Съюз (с едно-две изключения) има търговски регистри и не малка част от тях те наистина са напълно безплатни и с анонимен достъп като нашия в момента: Белгия, Чехия, Унгария, Словакия, Полша, Гърция, Кипър и Финландия. Тук обаче следва една гигантска разлика. От скромното ми лично проучване с „цъкане по сайтовете“ не успях да намеря каквито и да е лични данни в безплатните регистри (доколкото познанията ми в езиците и използването на Google Translate позволяват това). Повечето регистри впрочем видимо бяха доста бедни откъм предоставена информация – най-често тя е прекалено обща и представлява именно това, което търговският регистър в България ще предоставя публично и анонимно след реформата. До някои от „безплатните“ регистри не успях да получа достъп въобще – вероятно заради IP адрес (или липса на електронен подпис?).

Най-голямата група регистри са тези със смесен достъп – безплатен и платен, подобно на реформата, която се готви в България. Общите данни за фирмите и тяхното актуално състояние са с напълно свободен и анонимен достъп, но там където се публикува лична информация достъпът става само с регистрация и най-често (ако не и винаги) срещу заплащане на такса. Така е в повечето държави: Холандия, Естония, Ирландия, Франция, Италия, Литва, Люксембург, Малта, Португалия, Швеция, Англия, Уелс, Северна Ирландия и Шотландия. Заплащането на такса би следвало да гарантира защитата от изтичане на данните.

Изцяло платен достъп се среща най-рядко. Доколкото видях такъв е само в Германия, Австрия, Испания и Румъния. Аз предполагам, че това се е наложило поради огромното количество информация, което се съдържа в тези регистри. Поне според описанието (аз нямам как да ги достъпя от моя страна) в сайта „Европейски Портал за Електронно Правосъдие“ за Германия, Испания и Румъния имат най-изчерпателните търговски регистри в цялата европейска общност (пази се дори информация за материалното състояние като например притежавани ценни книжа). Предполагам изцяло платеният достъп се е явил като необходимост, поради лош първоначален дизайн на системите.

Само в Словения има някакъв „Франкенщайн“ наречен „безплатна онлайн регистрация“. Хората имащи нужда от достъп до техния търговски регистър отиват на форма за регистрация на потребителско име и e-mail адрес (точно както регистрация във форум). След регистрацията ви пращат паролата по e-mail, т.е. вашето търсене в търговкия им регистър е удостоверено чрез наистина валиден e-mail адрес. Това естествено НЕ защитава данните по никакъв начин, защото електронна поща може да регистрира всеки навсякъде с каквито си иска данни.

Обобщение: безплатен достъп до търговски регистър предоставят само държавите с „беден“ такъв. Българският Търговски Регистър следва да бъде защитен, защото предоставя важна информация като лични данни и детайлно материално състояние на фирмите, годишни отчети и др. Затова аз ТВЪРДО ПОДКРЕПЯМ въвеждането на смесен достъп (анонимен до основните данни и „платен“ с електронен подпис до „чувствителните“). В този си вид дори бих подкрепил напълно платен достъп въпреки, че няма да е най-доброто решение. Важно е „дупката“ от която изтичат лични данни да бъде запушена и е важно да впрегнем усилията си върху разумно регламентиране на достъпа до статистическата информация, а не върху спирането на една разумна реформа. Естествено тази реформа ще е само малка стъпка за оправяне на хаоса в агенцията по вписванията.

На първо място трябва да разгледаме участниците в предаването. От едната страна като твърд защитник стоеше министърът на образованието и науката Сергей Игнатов. До него бяха поканили ректора на Технически Унивреситет – София проф. Камен Веселинов, който привидно трябваше да защитава тезата на реформите, но реално отстояваше своя собствена изключително прагматична от гледна точка на университета позиция (което всъщност разгледано в общ план е правилна позиция – всеки управляващ трябва да се грижи за благополучието именно на хората, които управлява). На трето място от тази страна стоеше някакъв млад господин от „Отворено Общество“ на име Георги Ангелов, който си позволявам да кажа, че беше напълно неадекватен.

Ответната страна, която трябваше да отстоява тезата, че реформите не са добри, беше ярко представена от академик Никола Съботинов. До него бяха проф. Анастас Герджиков и председателят на БСК Камен Колев, които бих казал, че се държаха почти безлично и крайно резервирано – явно си „мереха думите“.

Началото започна с тезата на Сергей Игнатов, че са нужни реформи. Практически всички хора не само в студиото, а може би в цялата страна са съгласни с това – реформи са нужни. Въпросите, които останаха за изясняване е „къде“ и „как“. Независимо как се върти „около оная работа“ тезата е очевидно ясна – в момента от ГЕРБ искат БАН да се разформирова и всеки институт да стане автономен, като в по-дългосрочен план постепенно се слее (разбирайте да бъде погълнат) в университетските среди. Аз няма да навлизам в теориите на конспирацията за това дали ще бъдат „откраднати“ имоти на БАН или както се кълне министър-председателя, че няма. От доста време обаче питам нещо друго, на което изглежда никой от правителството не желае да отговори, а и журналистите не желаят да питат – ще бъде ли възможно частни университети да контролират институти на БАН? Ако последното стане факт, то скритата приватизация е налице.

Академик Съботинов изключително точно и прецизно успя да опонира на тезата, че автономията на институтите е нещо полезно с много логичното твърдение: БАН е ценен като изследователски център, в който могат да се използват активно междупредметните връзки на много науки именно като използват обща матерериялна база. Именно окрупняването на материалната база е ценното в този научно-изследователски център. Разформироването на академията и финансовата автономия на институтите ще доведе само и единствено до затруднена комуникация помежду им. В крайната си фаза (сливане с университетите) едни научни среди ще бъдат напълно откъснати от възможност за комуникация с други. Причината ще бъде именно тази финансова разделеност. Последното впрочем силно се допълва и със спирането на т.нар. на популярен език „преподавателско номадство“ (отнемането на възможността на един преподавател да преподава в няколко университета), което е плод на друга реформа.

Аз лично бих допълнил още нещо много важно. То е фундаменталното неразбиране на министър Игнатов на това, че има съществена разлика между принципната функция на учените и преподавателите. Първите се грижат за това да натрупват нови знания и да водят до прогрес, а на вторите да адаптират натрупаните нови знания така, че да могат да бъдат предадени към по-младото поколение. Съвместяването на двете длъжности в една ще доведе само и единствено до едно – неефективно разходване на научен потенциал. Причината е ясна за всеки дори начален учител – преподавателската кариера изисква неимоверни усилия свързани с натрупването на практически опит, които нямат нищо научно в своята основа. Дори най-гениалният учен не може да е добър преподавател още с първата си лекция. За воденето на лекции е нужен дълъг педагогически опит. А той от своя страна е напълно ненужен от гледна точка на натрупването на научни знания в ядрената физика например. Вярно е, че и преподавателите и учените са хора, които работят заедно в сферата на науката и провеждат научни изследвания, но това се случва от различни гледни точки и с различна фундаментална цел. Преподавателите са длъжни да са „в тон с научните новости“ и да участват активно в научните изследвания от гледната точка на създаването на педагогически методология и методика на преподаването им към младото поколение. Те трябва да участват в научни изследвания от гледната точка на това, че трябва да въвличат самите студенти със себе си към научно-изследователска дейност. Обект на изследването на типичните учени пък е самото научното знание в неговата теоретична и практическа насоченост, но не и педагогическа.

В този тон продължи и дискусията. Цитираха се много примери от натрупан „световен опит“. Абсолютно неадекватен в тази точка се представи Георги Ангелов от „Отворено Общество“ като показа изключително манипулативни и дори неверни статистически графики, изсмукани най-вероятно от някой фирмен сайт чрез google. Чувствам се дори неловко, че трябва да ги коментирам, но изглежда се налага. Тезата му беше най-общо, че „световната практика е университетите да се занимават с наука“. Това естествено не е невярно, но всъщност е половината истина, а това, както знаем още от немската пропаганда на Гьобелс от Втората Световна Война, е най-голямата лъжа. Световната практика е университетите да са разделени на две звена – научно и образователно. В този смисъл реформата за сливане на институти и университети наистина звучи логично, но с една голяма забележка – цитираната световна практика е от ГОЛЕМИ държави, а България е много малка такава! Действително например Масачузецкият Технологичен Институт е структура по-голяма от всички университети в България и БАН взети заедно. Те могат да си позволят собствена широка материална база, която обхваща всички кръгове на междупредметни връзки. Виж като негов конкурент нашият Технически Университет например НЕ може, защото мащабите му и в материална база и от финансова гледна точка са несравними дори с един факултет на американския технологичен лидер. Именно затова БАН е ценен за България като свързващото звено, т.е. обединена материална база за всички университети. Абсолютно финансово немислимо е ние да се опитваме да разцепваме тази структура на малки части и да правим така, че всеки университет да има своя собствена научна база. Ако го направим, то или трябва да сме станали особено богати, или просто сме решили да прекратим с равностойното си участие на световната научна сцена. Очевидно първото не е вярно, а второто ми се струва крайно неприемливо. Господинът от „Отворено Общество“ изкарва силно манипулативна информация, в която не се отчита нито финансовото състояние на цитираните университети и научни общности, нито тяхната релативна големина, нито състоянието на материалната им база.

След това пак Георги Ангелов от „Отворено Обество“ показа сравнение, в което се показа, че изоставаме сериозно в ЕС по брой регистрирани патенти. Тук вече чашата на търпението ми преля и не разбрах защо никой в студиото не го прекъсна. Това показва пълно неразбиране на това какво представлява научното знание по принцип – то е напълно безплатно и свободно за ползване от обществото. Патентите идват тогава, когато научните знания се пренесат в практиката. Това НЕ е основна дейност нито на БАН, нито на университетите – това е основна дейност на бизнеса! Следователно не БАН е виновен за малкия брой патенти, а нарушената комуникация между българската наука и българското производство! В този тон искам да попитам защо българският бизнес традиционно не желае да инвестира в наука и образование, но в същия момент очаква и използва научните новости като даденост?

След това последва нещо, което ме накара буквално да се смея с глас пред телевизора. То беше предложението на същият този господин Георги Ангелов, който каза, че предлага „БАН да стане университет“. На това се посмяха и всички участници в студиото, включително и министъра. Аз по-абсурдно нещо честно казано не бях чувал през живота си. Вероятно Айнщайн наистина е бил прав като е казал: „Две неща на този свят са безкрайни – човешката глупост и вселената. За второто не съм съвсем сигурен“. Повече коментар на това няма да давам.

Включванията от публиката бяха спорни. Дадоха възможност на няколко студента да изкажат мнение по темата – нещо, което считам за неуместно. Студентите са хора, които все още не са учени – съответно те нямат достатъчен капацитет да дават оценки за науката. Те могат прекрасно да оценят процеса на учене, но не и развитието на науката като такава. Масата коментари на студентите естествено бяха свързани с пари и финансиране – нещо, което няма връзка с дискутираните идеологически промени. Не мога обаче да не отбележа мнението на един студент, който директно каза, че реформата трябва да започне от МОМН. Мисля, че по-синтезирано, по-точно и по-вярно твърдение не е изказвал никой в българския ефир в последните години. Може би студентът е стигнал по стихийно-емпиричен път до това свое твърдение, но това, което той „откри“ е неоспорим факт. Независимо кой институт или университет бъде сложен под която и да е шапка – при положение, че управленските практики и начините на финансиране са ялови, то нищо няма да се промени в положителна посока.

Ректорът на Технически Университет – София проф. Камен Веселинов направи уместен коментар свързан с новата т.нар. „Рейтингова Система“. Той каза, че един рейтинг на заводите не може да се прави от собствениците им, респективно един рейтинг на университетите не може да се прави от самите университети. Също така подчерта, че такава практика в света е имало като плах и неуспешен опит само в Пакистан. Тук аз напълно споделям виждането му, като искам да внеса една забележка – става дума не за съществуването на рейтингова система като качествен критерии за оценяване, а за начинът по който тази рейтингова система се съставя. В момента новата система за оценяване на университетите е меко казано неадекватна. Тя се корени на два показателя – самооценка и реализация на студентите на пазара на труда. Самооценката е нещо, което е принципиално неадекватно като качествен критерии, особено когато обектите са в конкурентна среда. Реализацията на студентите на пазара на труда е един чудесен критерии, но само и единствено в една социалистическа система на управление! В условията на пазарна икономика и капитализъм този критерий не е точен. Особено в България пък, където пазарната икономика е с огромна дисперсия на работните заплати между държавния и частния сектор, той е меко казано неработещ. Ще ви дам пример – завършилите магистърската специалност „Технологии за Обучение по Математика и Информатика“ в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ (каквато съм завършил аз) по естествен път се реализират като учители по математика или информатика в училищата или като асистенти в университетите. Това означава, че техните работни заплати са неимоверно по-ниски от тези на програмистите завършващи специалност Информатика или Компютърни Науки и работещи в частни фирми. Това означава ли, че учителските специалности са „неефективни“ и „ненужни“? Естествено, че не!

Още по-силно от моите аргументи прозвуча тезата на проф. Камен Веселинов, когато той каза, че реално има научни направления, в които има само един единствен изследовател. Какво оценяваме ние по тези критерии в тези случаи? Абсурдността на системата в този й вид започва да става очевидна. На това министър Игнатов отговори чисто политически: „тази система е нова и все още се развива“. Лично мен това не ме удовлетворява – образованието и науката не са място за политически експерименти!

Дискусията практически завърши с още нещо, което ме възмути. Министър Игнатов каза, че в последните години студентските кредити са повишили количеството си и това било нещо добро. Това е повече от скандално изказване, защото то щеше да е вярно само и единствено ако нивото на образованието на студените ни се бе повишило правопропорционално на взетите кредити! А нивото на обучение всъщност по всеобщото мнение на всички спада. Следователно ние имаме взет кредит за по-слабо образование – нещо, което не виждам как може да бъде положително въобще! Заедно с тезата, че „трябва да се плаща за получен резултат“ моя колежка много правилно отбеляза: „накрая ще се случи така, че на студентите ще им подаваме шапка и да пускат по 2 лева ако упражнението им е харесало“. Тъжно, но факт. Обобщено – реформата в образованието не ми харесва и не води до подобрение. Реформата в науката пък е пагубна за науката ни като цяло. В това министерство според мен властват краткосрочните фискални, а не научните цели. Сливайки БАН с университетите те наистина ще решат един краткосрочен проблем – ще запълнят огромната дупка от незаети преподавателски места (средната възраст на преподавателите в България е много висока и това рано или късно ще донесе остър недостиг). В буквалният и преносният смисъл. В дългосрочен обаче ще унищожат научната среда, а нови млади учени и преподаватели няма да привлекат по никакъв начин – заплатите в тези среди ще продължат да бъдат обидни!

„…За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата“

Константин Иречек, 13.12.1881г.

Тези два цитата на чешкия историк и министър на народното просвещение в България звучат много актуално именно днес. Ето един пример от скорошните наводнения – граждани вършат работата на институциите под зоркия им поглед и заплахи от глоби, а повечето от реално потърпевшите (с много малки изключения) не си мърдат пръста. Ето ви и още един пример с хората, които закъсаха в пещера по време на същите наводнения, но с друга гледна точка – изцяло ентусиасти пещерняци изкарват хората, институциите се нареждат за снимка в медиите, а населението ръкопляска на „вождовете“.

За съжаление ми се струва, че тези цитати скоро ще трябва да претърпят нов прочит с малка разлика – тя идва от там, че „можещите“ за съжаление стават все по-малко. Няма да се учудя ако скоро някой „нов Иречек“ каже: „Ние, неможещите водени от незнаещите, се опитваме да вършим невъзможното за кефа на неблагодарните…“.

Накрая искам да пусна един цитат от мой добър приятел (Стефан Козаров) по темата, като внасям съвсем леки козметични редакции, без да променям смисъла по никакъв начин:

„Това е проблем на цялата европогенна цивилизация в момента. Запада, белия свят, нормалните държави, ЕСето, нато, или кой както иска да го каже. През последните 20 години рухна цялата материална инфраструктура на въпросното население. Каквото още се крепи, е по инерция, менте, и на плещите на гастарбайтери и аутсорсинг, които от своя страна по принцип не разбират как и защо работят тези вещи, които обслужват. Камо ли да разбират нуждата от тях. Сега се добавя неразбирането на собствениците (чиито бащи са измислили всичко това), които също не знаят кое какво е. Така всичко и рухва… Оригват се, пускат мехури под водата в басейна на банята, и гордо гърлено викат „Ееврооп! Ееврооп!!!“ на 27 езика и едновременно. Никакъв Гойко не е виновен за нищо. Той е запъртък на породилата го система. Е именно тя е яловата, но пък крастава овца„.

Честно казано все повече и повече започвам да споделям именно това виждане…

Аз съвсем наскоро се запознах с това произведение. Историята на пръв поглед е силно повлияна от д-р. Франкенщайн на Мери Шели. През 1925г. успешният хирург проф. Филип Филипович Преображенски прибира куче от улицата. В последствие прави операция на кучето като му присажда част от мозъка на умрелия престъпник Клим Чугункин. Така кучето Шарик постепенно се превръща в човек – Полиграф Полиграфович Шариков. Това от своя страна води до огромна слава на проф. Преображенски.

Нещата обаче не се развиват така, както професорът очаква. Оказва се, че човекът Полиграф Полиграфович Шариков всъщност е брутален, глуповат и нагъл, без никакви обноски и култура, силно мразещ котки. Още по-лошо се получава, когато противници на проф. Преображенски „избутват“ Шариков до висок пост в местна организация и той става уважаван нейн ръководител. Когато нещата започват да излизат извън контрол проф. Преображенски успява да направи нова операция, с която превръща обратно Шариков в кучето Шарик.

Така разказана чрез своя скелет историята не впечатлява. Това, с което е изключително силен романа обаче е дълбоката му философска основа с политически привкус. Повечето критици правилно посочват, че творбата на Булгаков е силна критика срещу новия съветски строй, който до голяма степен вкарва в ръководните постове на властта прости и неграмотни хора – т.нар. „диктатура на пролетариата“. Това е и модерното тълкувание на „Кучешко Сърце“ от днешни дни. Аз обаче ще си позволя да изразя мнение, че този роман ни втълпява една много по-всеобхватна идея, която изглежда се явява „неудобна“ не само за тогавашния политически режим, а и за сегашния, не само в Русия, а в целия свят! Именно това е идеята за невъзможността на „човек с кучешка интелигентност“ да стане ползотворна ръководна личност в обществото…

Каква е всъщност разликата между „диктатурата на пролетариата“ и „американската мечта“ (нарочно използвам този термин въпреки, че „американска мечта“ е въведена официално като лозунг през 1931 от Джеймс Адамс, т.е. по-късно от книгата на Булгаков )? Първото дава надежди на простолюдието, че ще участва във властта и разпределението на благата (уж без да се труди много-много, но всъщност го експлоатира тежко). Второто е по-малко лицемерно и дава надежди на простолюдието, че „с упорит труд може да постигне всичко“, т.е. дори и най-високото ниво – да участва във властта и разпределението на благата. Първият строй наистина даде реален достъп на простолюдието до властта и както вече знаем фалира. Вторият пък тепърва започва реално да допуска тази грешка…

А Булгаков в романа си „Кучешко Сърце“ казва точно едно нещо – кучето не може да стане благородник. Човекът с „кучешка интелигентност“ никога няма да може да управлява качествено нищо. Единственото нещо, което може да направи е да руши и „да убива котки“. Диктатурата на пролетариата не може да бъде постигната насилствено (тя трябва да дойде по своя естествен път с развитието на технологиите, науката и образованието), а „американската мечта“ е просто една голяма лъжа.

Отделно от това както в книгата, така и в чудесната руска екранизация има много добри съпътстващи послания, за които можем да си направим аналогия и днес. Ще цитирам няколко поредни пасажа от книгата. Това са части от диалог между професора и неговия асистент по време на вечеря:

- Доктор Борментал, умолявам ви, оставете хайвера на мира. И ако искате да чуете един добър съвет, налейте си не от английската водка, а от руската.

- От Новоблагословената ли е?

- Какви ги приказвате, миличък?! — отвърна му домакинът — Това е спирт! Дария Петровна прави отлична водка.

-  Защо пък не, Филип Филипович? Всички твърдят, че била много прилична — трийсет градуса…

- А водката трябва да е четирийсет градуса, а не трийсет — това първо — назидателно го прекъсна Филип Филипович. — А второ, един господ знае какво ли са ливнали в нея.

Не ви ли се прияде салам „Стара Планина“? А допи ли ви се „купешка ракия“? И каква е разликата от „смяната на режима“ тогава и сега? Май разлика, поне в качеството на храните и питиетата, няма? А за останалите стоки какво ще кажете? Защо например старият хладилник „Мраз“ все още си работи чудесно с елементарна поддръжка, а новите (модерни, западни, лъскави) ги сменяме като носни кърпички? Да, технологията се е развила и телевизията е HD, а автомобилите са станали с 300 конски сили и супер удобства. Но телевизорите София 81 все още работят и Жигулите все още се движат. Нещо, което не мога да кажа за четири-пет годишен плазмен телевизор и осем годишен западен автомобил. Високотехнологичен боклук…

Малко по-късно разговорът продължава:

- Храненето, Иван Арнолдович, е тънка работа. Човек трябва да умее да яде, а, представете си, повечето хора изобщо не умеят. Трябва да знаеш не само какво да изядеш, но кога и как. -Филип Филипович затресе многозначително лъжицата – И какво да говориш в това време. Да… Ако държите да имате добро храносмилане, моят съвет е: не говорете по време на обед за болшевизма и за медицината. И, опазил ви господ, не четете съветски вестници преди обяд!

- Хм… Че то други няма!

- В такъв случай никакви не четете. Знаете ли, проведох в моята клиника трийсет наблюдения. И какво мислите? Пациентите, които не четяха вестници, се чувствуваха превъзходно. А онези, които нарочно карах да четат „Правда“, започнаха да слабеят. Нещо повече: притъпени коленни рефлекси, отвратителен апетит, потиснато състояние на духа!

Не ви ли се дочете модерен „жълт всекидневник“ рано сутрин? Или по-модерно – да погледате „сутрешен блок“ по някоя телевизия? Е, то такива имаше и преди, винаги ги е имало, та дори са били и в другата си крайност – в „разцвета на социализма“ вестниците бяха пълни с не по-малко „цензурирана жълтения“. Но тогава, късно след „революцията“, имаше и популярни научни списания. Имаше и прекрасни учебници, които учениците четяха – къде леко насила, къде по свое желание, но ги четяха, а сега не. Родителите ми пък като млади са прочели повече сериозна литература, отколкото аз ще мога физически да прочета през целия си живот! А сега, в началото на реалния „преход“ (революция) се чете само и единствено жълто. Както е било и преди, непосредствено след смяната на режима. Значи това също се случва след всяка революция? Значи ниският обществен морал, разрухата в образованието и унищожението на културата са инвариантни спрямо същината на политическите режими? Те просто са следствие от тяхната смяна? Поне е очевидно, че рецептата за „бързо оправяне“ е само и единствено една – не четете жълто!

После професорът дочува силен шум от съседния апартамент. Направено е общо събрание, на което се пеят болшевишки песни. Професорът коментира:

- Е, сега вече няма спасение за Калабуховата къща. Ще трябва да се преселвам, натам отиват работите. Но къде? — питам се аз. Всичко ще върви като по масло. Първо всяка вечер пеене, после ще замръзнат тръбите в клозетите, после ще се пръсне котелът на парното и така нататък. Видяха сметката на Калабухов!

- Твърде мрачно гледате на нещата, Филип Филипович — възрази му ръфнатият красавец, — сега те рязко се промениха…

- Миличък, нали ме познавате? Аз съм човек на фактите, човек на наблюдението. Аз съм враг на необоснованите хипотези. И това е много добре известно не само в Русия, а и в Европа. Ако кажа нещо, значи в основата има някакъв факт, от който правя извод. И ето ви факт: закачалката и стойката за галоши в нашата сграда.

- Това е интересно.

„Галошите са глупотевина. Може и без тях — помисли си кучето. — Но той е изключителна личност.“

- Нека се спрем на стойката за галоши. Аз живея в тази къща от 1903 година. И през цялото това време до март 1917 година не е имало нито един случай, подчертавам с червен молив — нито един, от нашия вход при обща незаключена врата да изчезне поне чифт галоши. Обърнете внимание: тук има дванайсет апартамента. Аз приемам пациенти. Един прекрасен ден през март 17-а година оттук изчезнаха всички галоши, включително и два чифта мои, три бастуна, едно палто и самоварът на портиера. И оттогава стойката за галоши прекрати съществуването си. Миличък! Да не говорим за парното отопление. Да не говорим. Нищо. Щом се прави социална революция — нека стоим на студено. Но аз ви питам: защо, когато започна тази история, всички тръгнаха по мраморното стълбище с кални галоши и валенки? Защо галошите до ден-днешен трябва да се държат под ключ? И на всичко отгоре да ги пази войник? Защо махнаха килима от официалното стълбище? Нима Карл Маркс е писал някъде, че главният вход на Калабуховата къща на Пречистенка трябва да се закове с дъски, та всички да избикалят през задния? На кого е нужно това? Нима пролетарият не може да си остави галошите долу, ами цапа мрамора?

- Че той изобщо няма галоши, Филип Филипович — направи опит да се обади ръфнатият.

- Нищо подобно! — гръмогласно му отговори Филип Филипович и си наля чаша вино. — Не признавам ликьорите следобед, те създават тежест в стомаха и действуват отвратително на черния дроб… Нищо подобно! Сега той ходи с галоши и тези галоши са… моите! Това са същите ония галоши, които изчезнаха през пролетта на 17-а година. Пита се кой ги е задигнал. Аз ли? Не може да бъде. Буржоата Саблин ли? — Филип Филипович вдигна пръст към тавана. — Смешно е дори да го предположим. Да не би фабрикантът Полозов? — Филип Филипович посочи настрани. — В никой случай! Тази работа са я свършили ей тия песнопойци! Но поне да ги събуваха на стълбището! За какъв дявол махнаха цветята от площадките? Защо електричеството, което, доколкото си спомням, за двайсет години угасна два пъти, в днешно време редовно гасне веднъж в месеца? Доктор Борментал, статистиката е ужасно нещо. На вас, който сте запознат с най-новия ми труд, това е известно по-добре, отколкото на всеки друг!

Познато ли ви е от „годините на прехода“? Откраднаха ли вашите галоши? А с тях цапат и рушат ли плочките, които вие или вашите родители и прародители са градили?

Разговорът продължава:

- Всичко се дължи на разрухата, Филип Филипович.

- Не — съвсем уверено възрази Филип Филипович — Не! Редно е вие пръв, драги ми Иван Арнолдович, да се въздържите от употребата на тази дума. Това е мираж, дим, фикция. — Филип Филипович разпери широко късите си пръсти, благодарение на което две сенки, приличащи на костенурки, зашаваха по покривката. — Какво представлява тази ваша разруха? Прегърбена бабичка с чепата тояжка? Вещица, която е изпотрошила всички прозорци, угасила всички лампи? Тя изобщо не съществува! Какво подразбирате под тази дума? — яростно попита Филип Филипович клетата картонена патица, закачена нагоре с краката до бюфета, и сам отговори вместо нея: — Това значи следното: ако аз, вместо да оперирам, всяка вечер започна да пея вкъщи в хор, при мен ще настане разруха! Ако в клозета започна, извинявайте за израза, да пикая извън клозетната чиния и същото вършат Зина и Дария Петровна, в клозета ще започне разруха! Следователно разрухата не е в клозетите, а в главите. Значи, когато тия баритони крещят: „Бий разрухата“ — аз се смея. (Лицето на Филип Филипович толкова се беше разкривило, че ръфнатият чак зина.) Кълна ви се, досмешава ме! Това означава, че всеки от тях трябва сам да се налага по врата. И чак когато си избие от главата разните халюцинации и се заеме с метенето на дворовете, тоест с пряката си работа, разрухата ще изчезне от само себе си. Не може да се служи на два бога! Невъзможно е едновременно да метеш трамвайните линии и да се грижиш за добруването на някакви си испански дрипльовци! Това не е по силите на никого, докторе, а особено на хора, които изобщо изостават в развитието си с близо двеста години от европейците и до ден-днешен още не закопчават кой знае колко уверено собствените си гащи.

И нещата започват да стават все по-познати и все по-познати… нали? Така аз смело ще обобщя – всяка революция носи тежка разруха! Всяка смяна на политическа система води до тежка разруха! И разрухата не е в самата политическа система или в нейната идеология – процесите в обществото бавно и сигурно се развиват самостоятелно по законите на синергетиката и рефлексията, а политиците и техните системи винаги се адаптират по тях. Разрухата винаги е в главите на хората…

А монологът на професора може да завърши, като последното дори няма нужда да го коментирам:

- Стражар! Това и само това. И съвсем не е важно с метална плочка на гърдите ли ще ходи той или с червено кепе. Да се сложи по един стражар до всеки човек и да се накара този стражар да поограничи вокалните пориви на нашите граждани. Казвате — разруха. А аз ви заявявам, докторе, че нищо няма да се оправи в нашата къща, пък и във всяка друга къща, докато не укротят тия певци! Щом те прекратят концертите си, положението от само себе си ще започне да се подобрява…

А какво да стане с кучетата ли? Те просто искат топъл дом, храна и добро отношение. На тях не им трябват власт и сила, защото не знаят как да ги използват. Те имат нужда от част от благата, а не права за тяхното разпределение, защото не знаят как да ги разпределят. Ако обществото даде ненужно високи ръководни постове на своите кучета, то те просто ще убиват невинните котки и нищо по-полезно няма да се случва. Икономическата и творческата свобода трябва да притежават само тези, които докажат пред обществото, че я заслужават. В противен случай ще имаме евтина чалга, жълти вестници, все по-нисък обществен морал, разрушени домове и грозна околна среда. Кучетата не трябва „да се интрегрират“ чрез някакви изкувствени насилствени методи. Кучетата трябва сами да се адаптират, да имат свободата да се развиват и да го направят, а не да им бъде дадено всичко даром. За да стане това трябва дълго и напоително градене на образователна система, подкрепена от добър обществен пример, който кучетата да могат да последват. А именно тази образователна система се гради от високоинтелигентните хора, творците, учените. И именно те трябва да са издигнати на пиедестал като обществен пример. Вече било то и насилствено, против волята на кучетата (те обикновено ще предпочетат кокала тук и сега, а науката за кокалите ще им се струва излишна, защото за тях е напълно непозната). И най-вече – нужна е последователна политика, която не променя своята посока като ветропоказател при всеки нов повей на вятъра и всяка нова прищявка на поредното достигнало нивото си на некомпетентност куче…

„Кучешко Сърце“ завършва със следния епилог:

Сивите хармоники на парното грееха. Завесите бяха затулили гъстата пречистенска нощ с нейната самотна звезда. Висшето същество, важният кучешки благотворител, седеше на креслото, а кучето Шарик лежеше на килима, подпряно в коженото канапе. От мартенските мъгли сутрин кучето страдаше от главобол, който го стягаше по пръстеновидния шев. Но от топлото надвечер болките му минаваха. И сега му олекваше, олекваше му и в главата на кучето се нижеха сладки и топли мисли:

- Толкоз ми провървя, толкоз ми провървя — мислеше си то, задрямвайки — направо неописуемо ми провървя! Пуснах корен в тоя апартамент. Окончателно съм убеден, че в произхода ми има нещо сбъркано. Тая работа не е минала без лабрадор. Курва е била баба ми, бог да я прости. Вярно че, кой знае защо, ми нацепиха главата, но ще ми мине като на куче. Туй е нищо и половина…

В един момент обаче момчето задало много важен житейски въпрос:

- Какво е политика?

Бащата този път откликнал на интереса на сина си и решил да обърка детето в стил „историята за пчеличките“:

- Нека ти го обясня по следния начин. Аз съм човекът, който работи и носи парите вкъщи – аз съм „Капитализъм“. Майка ти е администратор на парите – тя е „Правителство“. Ние съществуваме за да се грижим за вашите нужди – вие сте „Хора“. Бавачката ти е наета да върши мръсната работа почти за без пари – тя е „Работническа Класа“. Накрая малкото ти братче – то е „Бъдещето“. Сега помисли над връзките в семейството и можеш да си направиш аналогия с политиката.

Легнало си момчето с изключително объркана глава. Мислило дълго, но почти нищо не успявало да осъзнае. Дълго време не успяло да заспи…

По-късно през нощта момчето се събудило от плача на братчето си. Веднага скочило, отишло до бебето и установило, че целият му памперс бил напълнен обилно. Естествено момчето веднага се запътило към стаята на родителите. Отворил вратата на спалнята, но заварил там майка си дълбоко спяща. Решило да не я буди и се насочил към стаята на бавачката. Опитал се да отвори вратата, но тя била заключена. Погледнал през ключалката и видял, че баща му „се натиска“ яко с жената. Детето се отказало да търси повече помощ и отишло обратно да се опита да смени пелените само…

На следващата сутрин на закуска детето се похвалило на баща си:

- Тате мисля, че вече разбирам политиката!

- Браво синко, обясни ми тогава с твои думи какво мислиш за нея? – отговорил бащата

- Разбрах, че докато Капитализмът чука Работническата Класа, Правителството спи дълбоко, Хората са напълно игнорирани, а Бъдещето тъне в „ако“…

Осигуряването на триадата „храна – дом – достъп до информация“ е основната цел за човечеството!

Под „храна“ определям основните нужди за оцеляване. Под „дом“ слагам всички материални придобивки, които водят до автоматизация на страничните нужди на човека, непряко свързани с оцеляването. Под „достъп до информация“ слагам нуждата от непрестанно обогатяване на знанията и духовното израстване на индивида.

Изхождайки исторически смятам, че досега нито една политическа система не е осигурявала всичките стълбове наведнъж и в достатъчна степен. По принцип допреди един-два века винаги човечеството е имало недостиг на храна. В дълги периоди освен недостига на храна е имало и спрян достъп до информацията – например Средновековието.

С развитието на технологиите основните нужди за оцеляването на човека (храната) се задоволиха и автоматизираха. Въпреки, че тези технологии дълго време бяха продавани (под формата на патенти и авторски права), все пак постепенно станаха общодостъпни за много общества. Тогава на преден план се появи капитализмът, строй базиран на основно човешко чувство – алчността. Така с течение на времето се установи, че капитализмът осигурява „храна“ и „достъп до информация“, но не осигурява „дом“ – хората работят все повече и повече за все по-малко и по-малко. Презадоволяването, комбинирано с алчността за матeриални блага обезценява тяхната стойност, което от своя страна води до все по-голямото потребление и последващ брак на потребеното. Така човек все повече става „роб на вещите“, а оттам неговите нужди за „дом“ никога не са задоволени.

Появява се и алтернативен строй – социализъм. Въпреки, че нямаше достатъчно време за да се развие в достатъчна степен, той успя да покаже, че наистина има потенциал да реши проблемите с „дом“ и „храна“. Този строй обаче се сблъска с една много силна контра, отново базирана на основно човешко чувство – завистта. За да бъда по-точен – завистта към резултатите от алчността. Именно тя принуди социалистическата система да използва репресивен апарат за цензура и ораничаване на достъпа до информация. Това от своя страна деморализира хората и с бързи темпове системата изостана икономически.

Така, че досега човечеството води непрестанна борба за осигуряване на триадата на човешките нужди. И засега никой не е успява да намери формула, която да ги осигури. И според мен винаги пречат първични изкушения „идващи от Лукавия“.

Споделих горните виждания с мой колега и веднага се наложи да проведем кратък спор. Според него моите думи, че в капитализма „хората работят все повече и повече за все по-малко и по-малко“ не е вярна. Като контрапункт той представи очевидните проблеми на пазара на труда в България – има все по-малко можещи и знаещи хора. Освен това хората все по-малко работят.

Тук мисля, че успях да намеся и основния закон на Нютон – „на всяко действие си има равно по сила и противоположно по посока противодействие“. И формулирах следната сентенция:

Мързелът е естествена защитна реакция против експлоатацията и по естествен път води до незнание и некадърност

Веднага дадох пример с робите – крайно експлоатирани хора. Когато камшика ги бие те работят. Но когато го няма – те нямат стимул и не работят. Просто защото срещу работата си не получават нищо.

Нека разгледаме сега България. През 90те години на миналия век кадърните и можещите хора бяха силно експлоатирани от една хунта алчни хора. Това естествено рефлектира не само върху тях, а и върху следващото поколение – младите хора разбраха, че всъщност алчността е главната движеща сила за „успеха“ (материален естествено), а знанията и уменията са второстепенни за „качеството на живот“ (което в капиталистическото общество както споменах по-горе се изразява с брой вещи). И младите се фокусираха в това да бъдат алчни, а не знаещи и можещи. Някои от тях естествено бяха хем знаещи и можещи хем алчни – те „преуспяват“ днес. Но масата си останаха с алчността и тарикатлъка. И сега са мързеливи и неграмотни. Което естествено завърта колелото на прогреса в обратна посока, защото некачествения труд води до некачествена стока, което води до некачествен живот.

Това впрочем е порок на капиталистическата система по цял свят. „На Запад“ обаче системата си има колонии с роби (не под класическия, а в новия икономически смисъл на думите). С тях те запълват луфта и „закърпват“ проблемите, които отваря системата стимулираща мързел и незнание. Естествено процесите не могат да се разтягат до безкрайност – рано или късно тази система ще прогние от вътрешността си и ще рухне заради алчността на едни и ответната реакция от мързел и незнание на други. И тогава ще видим какъв ще бъде следващия режим…

От години в България се вкоренява един много тежък проблем. Разговорно го наричаме „зазубряне“ на готови теми. Този проблем е впит дълбоко в учебната програма по литература и в общи линии води до създаване на добри читатели и анализатори, но не и на автори. По естествен път това беше пренесено и в зрелостния изпит. Освен това този проблем плавно доведе до съществени корупционни дейности на най-ниско ниво.

За никой не е тайна, че за да се подготвят за изпитите децата ходят на частни уроци. Ако се запитаме защо, то няма да е трудно да стигнем до отговора – в училище не се добиват достатъчно знания. Следва да си отговорим и на още един важен въпрос – кой провежда тези частни уроци? Мисля, че ако кажа, че ги водят същите тези учители, които не си свършват работата добре в училище, то ще покрия огромна част от множеството на хората преподаващи „на частно“. Значи на частен урок може да се преподава качествено, а в училище не може? Не създаваме ли порочна зависимост, а именно наличието на учители които нарочно не си водят часовете в училище съвестно, за да може учениците им да изпитат нужда от допълнителна подготовка на частно?

Всъщност този процес се прави съвсем неосъзнато от тези учители – те нямат пряка умисъл в действията си, а го правят подсъзнателно. Причините естествено са ниското заплащане в училище и слабата дисциплина. Нормално е човек да отделя повече внимание на дейностите, които носят по-висок доход за тях. А частните уроци определено са основното финансово перо за много учители. Освен това рядко се отчитат пред държавата и плащат данъци, но това е друга криминална тема…

Сега да видим в какво се състои промяната и защо тя е добра. Изпитът на матурата по български език и литература е разделен на две части – тестова и въпрос със свободен отговор. Главната промяна идва във втората част. Досега беше т.нар. „тема“ или както го наричахме по „мое време“ – литературно-научно съчинение. Важно е такива теми да се разглеждат в училище – те насочват учениците да могат да тълкуват литературен текст по различни начини и от различни гледни точки. Затова и горе казах, че с тях се създават добри читатели и анализатори. Писането на такава тема на изпит обаче има обратен ефект – тя води именно до споменатото „зазубряне“. Освен това есето, т.е. творчеството в училище започва силно да се пренебрегва, а именно то е „черешката на сладоледа“ при образованието по литература. Промяната, която министър Игнатов започна е, че тази „тема“ ще бъде сменена с „есе“ ориентирано към популярни литературни произведения.

От тук можем да получим само ползи. Зазубрянето на готови есета не е възможно, понеже въпросът на есето винаги е строго специфичен и винаги изисква различен подход. На второ място тук вече се взимат под внимание личните разсъждения на ученика, а не количеството на запомнена информация от чужди източници. Естествено количествения принцип не е изключен напълно, защото ориентирането на есето към литературно произведение ще оцени и познаването на самото произведение. Не на последно място тази матура отново ще „върне“ есетата в учебните часове, а това със сигурност ще повиши качеството на обучение и ще върне интереса на учениците към този учебен предмет. Това от своя страна би следвало бавно, но сигурно да намали влиянието на частните уроци.

Сериозен въпрос естествено възниква за субективността при оценяването. Докато при зазубрените теми субективност очевидно няма, то при есетата определено такъв проблем е наличен. Той създава именно „враждуващи школи“ в преподавателските среди. При матурата ефектът на субективната оценка за щастие няма да бъде изключително силен. Това е защото изпитът е комбиниран и не е само по литература, а е и по български език. Така, че смисловото съдържание на есето ще бъде само една от компонентите при оценяването му – други две ще са речевото богатство и правописа. Така, че дори да има субективност при оценяването – тя няма да дава чак толкова съществено влияние върху крайния резултат.

Поради изложените по-горе причини смятам, че промените в матурата по български език и литература ще са изключително полезни:

1. „Връща“ творчеството в българските училища;
2. Намалява значително „зубрачеството“;
3. Плавно намалява влиянието на частните уроци в полза на училището.

Подкрепям всякаква подобна реформа с двете си ръце! Жалко само, че не успяха да прокарат и задължителна матура по математика. Тя също беше изключително нужна за децата…

В наши дни ръководна роля имат не партийните решения, а финансовите интереси. Накъдето искат да ходят парите – натам поема и политиката ни. И днес си имаме предприятия и институти, и днес си имаме директори в тях. Наскоро Българска Академия на Науките проведе протест за оцеляването си и уж беше „спасена“. Стигна се до компромисно решение, чрез което ще се съхрани автономията на академията, но „за да има контрол върху бюджетната субсидия“ БАН трябва да въведе длъжността „финансов мениджър“, чрез промени в устава си.

И сега сме във време разделно, в което можем да си правим историческите аналогии. Когато държавата се ръководеше от партийни интереси, се въвеждаха длъжности „партиен секретар“. Сега държавата се ръководи от финансови интереси и се въвежда „финансов мениджър“. И пак започваме с любезниченето и подмазването…

Миналата година през месец август написах една статия озаглавена „Полицейска държава„. Ще цитирам един пасаж от нея тук:

Очертаващата се тенденция в държавата ни е много тежка. Една от институциите в България придобива все по-голяма мощ и иззема функциите на другите. Първо започват да ни следят денонощно (все повече и повече камери). После започват да ни глобяват без да имаме право да отидем на съд и да обжалваме (административните актове до 50лв). Продължават с директни намеси в работата на съда (огромните съмнения за корупция около делото „Чората“ са добър пример, защото самият министър застана зад подчинените си и се обърна срещу съда). Сега се въоръжават масово полицаи. Прокрадват се слухове за връщане на домовите книги и контрол на жителството по адресна регистрация. Има и ясно очертаваща се тенденция да ни следят къде ходим и какво правим чрез картите с биометрични данни. Естествено това е съпътствано от все повече и повече камери за видеонаблюдение. Непрекъснато тръбят за промяна на конституцията, без да казват какво конкретно искат да променят. Парламентът се управлява все повече и повече авторитарно от една личност (депутатите подписват декларации за лоялност и други подобни). Искат да премахнат имунитета на депутатите. Забраниха им да преминават в други парламентарни групи и да формират нови (т.е. трябва да са послушни на своята партия – инак приключват политическата си кариера). Ами лъжите на Бойко Борисов, че ще търси отговорност от бившите управляващи въпреки, че много добре знае за амнистията от 22ри Април 2009г – това не е ли повод да каже „аз ги хващам, а те ги пускат“ и така парламентът да извива ръцете на съда? Какво следва?

Днес, почти една година по-късно, знам какво последва… Върнаха се домовите книги. Прие се законът за електронните съобщения, познат още като „закон за подслушването“. Въведоха се и картите с биометрични данни, с които скоро ще се знае по всяко време кой къде е бил. Дойдоха и нови изцепки – Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ надигна глас за правата си и моментално му извиха ръцете, отмъквайки ботаническата градина в Балчик, въпреки официалното решение на българския съд. Президентът на Република България наложи вето на закон за развитие на академичния състав, в което се изложиха сериозни доводи – прекарано беше от „единия крачол в другия“ и законът беше гласуван без промени. Междувременно отново изпълнителната власт заплашва българския съд с „акция магистратите„. Междувременно в институтите се въвежда партиен секретар… пардон – финансов мениджър. Да не говорим, че вече май направо си имаме и култ към личността на Бойко Борисов…

Теглете чертата, дами и господа. В България има четири основни независими институции. Това са властите:

1. Законодателна;
2. Изпълнителна;
3. Съдебна;
4. Президент.

Още в зародиш законодателната и изпълнителната власт бяха подчинени на един човек – Министър-председател. Президентът също в зародиш бе обезкръвен и неговото вето днес има стойността на добро пожелание, обикновен съвет или някаква поредна медийна критика. Единствената власт, която остана относително независима от Министър-председателя, е съдебната. А нея днес я мачкат и облъчват с медиен натиск. Явно е неудобна…

През 1989г. силно желаехме да получим управление от тип „демокрация“, в което всички хора имат равни права и свободи. Вместо това получихме „клептокрация“, която е форма на управление, в което държавните решения са мотивирани главно от непосредствените материални интереси на тесен кръг хора, които са на власт. Очевидно бавно, но сигурно се връщаме към „добрият стар тоталитаризъм“, в който един единствен човек управлява еднолично чрез своите партийни секретари… пардон – „финансови мениджъри“.

Но да не виним управляващите. Нека виним самите себе си – нали ние ги избираме такива? Ще цитирам пастор Мартин Нимюлер по повод нацизма в Германия:

- В Германия нацистите най-напред се разправиха с комунистите. Аз не се противопоставих, защото не съм комунист. После се разправиха с евреите. Пак не се възпротивих, защото не съм евреин. След това разгромиха профсъюзите. Аз не се противопоставих, защото не съм профсъюзен деец. Тогава се заеха с католиците. Не казах нищо, защото не съм католик. Накрая дойдоха за мен, и тогава вече не бяха останали хора, за да ме защитят.

Така и днес. Сега подгониха учените. Други отдавна вече избягаха. Замислете се!

Днес подкрепих протеста на колегите си от БАН. Не, не подкрепям никакви „феодални старчета“, както ни манипулират в медиите. Подкрепям изключителни личности и достойни хора. Подкрепям една вековна традиция в науката, която нито войни, нито кризи, нито смени на партийни режими успяха да съборят. Подкрепям каузата за опазването на завещаното богатство от нашите родители и прародители. И нито едно мрънкане за „лошо наследство“, „кофти предишно правителство“, „световна финансова криза“, „опасност от свръхдефицит“ или „нахлуване на студени въздушни фронтове от север“ не могат да ме убедят, че разформироването на централното управление на БАН е някаква хубава „антикризисна“ мярка. Напротив – това не само, че ще увеличи администрацията и разходите, но и със сигурност ще закрие „неудобните“ институти и със сигурност ще повлече приватизация. И колкото и да ми обещават и да ми дават фалшиви гаранции без законово покритие, че последното няма да се случи – не благодаря, този епизод от сериала вече съм го гледал стотици пъти в България.

Протестът днес започна към 10:45. До 11:40 имаше речи на различни видни български учени, а след това имаше шествие до министерски съвет. От 12:00 до 13:00 часа аз и колегите ми стояхме на студа в очакване да се случи нещо, някой да излезе, някой да ни уважи. Разбрах, че министър-председателят Бойко Борисов е отменил в последния момент тъй важното представяне на първия български отбор в рали „Дакар“, но дали е било, за да уважи поканата за среща с някакви си български академици – това не се разбра. Тълпата до последно стоеше в пълно информационно затъмнение. Разчу се само, че министър Дянков се покрил и изчезнал, а министър Игнатов успял да обещае, че допълнително ще бъдат орязани пари от българската наука, а за спирането на „реформата“ (която всички ние виждаме като разруха) и дума не можело да става. Продължавам да се срамувам, че България се управлява по този начин…

Поредното решение на министър Игнатов беше оповестено по всички медии тази вечер. То е, че държавата ще плаща субсидия за обучението на ученици от частните училища без да им прилага допълнителни финансови рестрикции. Вижте, дотук се изразявах по-меко, но в този случай ще си позволя волност – това е престъпление спрямо данъкоплатеца! Ще се обоснова подробно по-долу.

Нека разгледаме досегашната ситуация. Началното и средното образование в България се базират на социална система на финансиране (каквато впрочем се използва в почти целия свят на сходни принципи). При нея всички българи плащат данъци, от които се финансират държавни училища. Така всеки гражданин, дори този, който няма учащи деца, е съпричастен към бъдещето на нацията. Българската държава в момента е отделила по 1300 лева издръжка на ученик – именно това е субсидията за училищата. Освен това обаче е забранила събирането на допълнителни такси от учениците – и логично, защото в противен случай социалният принцип на обучение ще бъде развален. Частните училища от друга страна също са позволени, но са лишени от тази субсидия. За сметка на това правата им се уравновесяват чрез позволението да събират такси. Така получаваме сравнително гъвкава система, в която „всеки си знае мястото“ – възможност за достъп до образование на всички социални прослойки до държавно образование и възможност за развитие на конкурентен частен бизнес за обучение при богатите.

Нега разгледаме какво ще се получи ако се въведе тази нова промяна. Тя казва, че ще дава субсидия както на държавните, така и на частните училища. Да, но забраната на държавните училища да събират такси остава (в противен случай ще имаме нарушение на конституцията). Така ставаме директно свидетели на нелоялна конкуренция – частните училища са силно финансово привилигировани пред държавните!

Медийната заблуда казва, че „родителите на ученици от частни училища хем плащат данъци, хем такси и по този начин са ощетени“. Това колеги просто не е вярно и е груба манипулация. Данъците, които те плащат не отиват пряко за техните деца, а отиват в бюджета за всички деца в държавата! Припомням, че също както тях плащат и хората, които нямат деца или децата им вече не са ученици! Родителите пращащи децата си в частно училище просто са се отказали от субсидията, която държавата е приготвила за тях от общите данъци на всички хора!

Затова смятам, че данъкоплатците не са длъжни да плащат за частни училища в този вид! Ще се получи така, че бедните ще плащат на социален принцип за обучението на децата на богатите. Това е много по-лошо дори от изцяло платен модел на образование! Определена група фирми ще се забие директно към бюджета и ще смуче като пиявица!

Истината е, че има възможни варианти за субсидиране на частните училища, които ще бъдат честни. Например нека получават субсидия, но успоредно с това да получат забрана за събиране на допълнителни такси (евентуално може да им се направи реверанс и да им се увеличи субсидията с размера на наема на сградата). Тогава държавните и частните училища ще бъдат в истински равностойно положение и ще излезнат на пазара в пряка конкуренция. Още повече: може в закон да се дефинират два типа частни училища – с финансови рестрикции, но получаващи субсидия и без финансови рестрикции и неполучаващи субсидия. Засега обаче се опасявам, че планът въобще не е такъв и той не цели лоялна конкуренция. В медиите се говореше, че „представители на частните училища обещали да намалят таксите“. С други думи държавата няма да определя какво да става  с парите, които дава, а ще вярваме на благата дума на частниците. Не се съмнявайте, че те щом могат – ще ни измамят! Дори временно да се „объркат“ и да не го правят (с цел утвърждаване на модела), по-късно ще се „досетят“ как да източат парите на данъкоплатеца.

Колеги, какво се случва в тази държава? Този опит беше подет първо от министър Даниел Вълчев, но за щастие не успя да премине в парламента. Сега явно същата политика продължава в пълен ход! Вместо „министерстващите“ да се стегнат и да започнат да решават хилядите проблеми тегнещи над държавните училища, те са се заели да източват пари от тях и да ги вкарват в касите на частни фирми. Отново съм силно възмутен! Надявам се този проект е поредната недомислица, която ще отпадне бързо (по същия начин както отпаднаха редица необмислени „антикризисни мерки“ наскоро). Силно се надявам, че нито един човек в министерството не мисли това нещо насериозно. Очаквам бързо обясние или извинение…

П.С. Ще си позволя да добавя мой плах опит за математически модел, който демонстрира изказания по-горе проблем. Написах го в тема с дискусия във форума на OFFRoad-Bulgaria.com:

В момента частното училище взима Y пари от такси от, няма какво да си кривим душите, почти изцяло богати семейства. Това Y в прочем е функция на икономическото състояние S на обществото, т.е. ще я пишем Y(S).

Приемаме, че държавата в един момент ще започне да дава фиксирани X пари на частното училище. То обаче продължава да има възможност да прави „каквото си иска“ с функцията Y(S). Въпросът стоящ пред директора на частното училище е дали ако преработи функцията на таксата като Y’(S) = Y(S) – X (т.е. приспада субсидията от таксата, както обществото очаква да стане), то той ще получи оптимално решение за печалба.

Без да съм специалист по икономика съм почти 100% убеден, че това Y’(S) НЕ е оптималното решение за печалба. Опростено казано намалявайки таксите с X пари те няма да привлекат толкова повече ученици, че да излезат на по-голяма печалба, отколкото ако намалят таксите си по-малко. Затова субсидията X на държавата всъщност се явява допълнителен оптимизационен параметър и задачата вече става Y(S,X). Хипотезата ми е, че след обстойно изследване тази функция ще получи максимум някъде в интервала (Y-X, Y) – т.е. хипотезата ми е, че решение няма да се получи в краищата на интервала. Нека този максимум е точка M. Именно поради тази причина сме свидетели на нелоялна конкуренция – частното училище получава M-Y+X повече пари спрямо държавното училище! И тези пари му идват даром от държавата и данъкоплатеца!

Именно тези M-Y+X пари не трябва да позволяваме да изтичат от бюджета. Затова ако държавата ще дава субсидия, то тя трябва и да фиксира и Y, като строго следи за злоупотреби с таксите на частните ученици. Така вече ще сме свидетели на лоялна и качествена конкуренция, която ще съдаде справедлива среда за развитие и на частно и на държавно образование.

- Ветото на президента дойде след среща с млади учени. Това, което предизвиква вътрешен диалог в мен е, че същите млади учени искаха преди две седмици съвършено други неща. Мотивите на президента са съвършено други, което показва, че техният прочит е първо незадълбочен, второ самите те не знаят какво искат и трето, независимо от тяхната младост, това не е протест на младите…

Господин Игнатов – аз съм един от тези млади учени, които се опитват да осъществят диалог с Вас още откакто сте дошли на власт. Аз съм един от тези млади учени, които желаят ДОБРА реформа, а не старото статукво. Уверявам Ви, че и от преди две седмици, и от преди два месеца и дори от преди две години желанията ми за реформа в образователната система не са се променили значително. Бях на срещата с президента и лично заявявам, че неговите мотиви за вето напълно съвпаднаха с моите виждания и вижданията на моите колеги! Не сме подведени или манипулирани – бяхме приети и изслушани!

- Да не говорим, че част от тези млади учени са мои връстници…

Господин Игнатов – аз съм на 27 години. Почти всички участници в дискусията бяха мои връстници. А това, че отделно по-възрастни наши колеги са ни подкрепили е нещо изключително добро – това показва, че не само ние мислим, че реформата Ви в този вид не е добра, а и по-старите поколения застават зад това мнение.

- Младите винаги искат неизпълними и модерни неща и от там идва голямото противопоставяне на поколенията.

Господин Игнатов, ако бяхте се поинтересували от нашата позиция поне мъничко, ако поне ни бяхте изслушали, когато се опитвахме да се свържем с вас, то тогава щяхте да кажете съвсем друго нещо. А то е, че ние силно желаем позитивна промяна за съдаване на конкурентна среда, също както (засега само на думи) Вие желаете! Ние силно искаме да се реформира текущата система, защото тя доказано не работи добре! Само, че липсата на прозрачност във Вашата реформа силно ни опасява, че е възможно вие да не направите позитивна промяна, а да причините щета! Съжалявам за липсата ми на доверие във Вас, но историята на България в последните години ни научи да сме подозрителни и скептични. Затова ще се наложи да се потрудите малко повече, за да се сдобиете с моето доверие и подкрепата на моите колеги. Всъщност именно толкова простичка е нашата позиция – ние желаем прозрачност и ясни закони. Не желаем закони, които казват „доброто министерство ще определи правилата с пралиник в светлото бъдеще, което обещаваме“. Довършете закона, който започнахте и всички ще бъдат доволни!

- Когато младите са се вкопчили в една консервативна система с азиатски привкус това показва, че те си имат някакви патрони и някой им шушне на ушенцето.

Господин Игнатов – кой е моят патрон? Кой „ми шушне в ушенцето“? Бих искал лично да назовете човека – в противен случай приемам твърдението ви за клевета спрямо мен! Ако визирате президентът Георги Първанов – вчера беше първият ден, в който го виждам наживо. Ако визирате някой друг – посочете го с пръст и назовете името му, както правят достойните хора. Моята съвест е чиста – всичко, което аз казвам и правя е мое лично мнение и аз стоя зад думите си! А колкото до „консервативната система с азиатски привкус“ – изглежда не сте разбрали какво всъщност искаме. Ние желаем професионална европейска реформа, а не такава с „азиатски привкус“, каквато Вие всъщност ни предлагате в момента…

- Фактът, че президентското вето дойде след срещата с младите учени показва, че определени кръгове, свързани с него, ги използват тези организации.

Господин Игнатов, президентът на Република България беше единствения човек, който прие да изслуша нашето мнение по същество. Многократно се опитвахме да дискутираме нашите предложения с вас. Най-странното в случая е, че нашето виждане за реформа всъщност не се различава много от Вашето – ние просто, както казах по-горе, желаем повече прозрачност. Вашият закон засега само е „скицирал“ реформата, а не я е описал подробно. Ние искаме точен и ясен закон, който дефинира ясни правила. Искаме гаранции, че вашата реформа няма да обслужва частните интереси на фирми обвързани с конкретни политически партии, а ще създаде една лоялна конкурентна среда. Ако поне веднъж ни бяхте изслушали щяхте да разберете, че исканията ни по идеология почти напълно съвпадат с това, което вие говорите по медиите. Сега остава да кажете, че вашите искания съвпадат с тези на президента, защото той ни подкрепи, а ние от своя страна подкрепяме насоката на реформата Ви? Защо е нужна тази конфронтация? Защо не можем да работим заедно в екип, а трябва да се боричкаме на политическа основа? Младите учени не желаят политически игри, а желаят реформа! Дайте ни я!

„Според него атаките идват от организации, представени основно от учени от БАН.“

Господин Игнатов, съвсем нормално е учените от БАН да имат по-малко доверие във Вас и основно те да протестират. Причината е, че те вече страдат от запорирането на финансирането върху научните им изследвания и за добро или лошо са пряко засегнати от досегашната Ви политика към тях. Но уверявам Ви, че не само учени от БАН са недоволни от настоящото състояние на закона. Аз съм пример за преподавател от Технически Университет – София. Ако поради някаква причина не желаете да разговаряте с „учени от БАН“ и тяхното мнение е по-малко важно за Вас от това на университетските преподаватели, то разговаряйте с мен или с мой колега. Моля не разделяйте младите учени на групи, като противопоставяте БАН на университетите. Ние досега отлично работим заедно в екип. По същия начин, по който желаем да работим в екип и да проведем конструктивен диалог с Вас!

Господин Игнатов, аз подкрепям насоката на вашата реформа. Аз желая вашата реформа да се осъществи така, както е обещана. Това съвсем простичко включва изискването да довършите работата си докрай. А именно:

1. Разпишете подробно в закона кой и как ще определя изпитните комисии, които ще оценяват нашите научни трудове. Не желаем закони, които се основават на ненаписани правилници и на добри обещания. Желаем закони, които тежат на мястото си;
2. Опишете минималните държавни критерии за добиване на научна степен и звание. Всички ние смятаме, че не е редно държавата да гарантира качеството на дипломите, а в същия момент да не го контролира въобще. Не желаем от едната крайност да отиваме във друга;
3. Изслушайте мнението на университетските преподаватели относно отпадането на изискването на преподавателски трудов стаж за доценти и професори. Предложението ни е законът да не вменява само и единствено изисквания за научни постижения за преподавателите, защото те на първо място трябва да обучават студенти. За да се преподава са нужни и качества на преподавател, а не само на учен. Може би това нещо трябваше да бъде обсъдено, а не да бъде приемано в последния момент в пленарна зала?;
4. Изслушайте предложението на университетските преподаватели относно обвързването на академичната длъжност с научната степен. Много от нас са на мнение, че те трябва да са отделни. Защо трябва да чакаме някой да се пенсионира, да освободи място и чак тогава да градим научна кариера, за да го заместим? Не е ли възможно научната кариера на преподавателите да върви успоредно и дори да изпреварва кариерното им развитие? Поне чуйте за какво става дума преди да го отхвърляте и да ни слагате епитети и определения в медиите като например това, че „не знаем какво искаме“;
5. Изслушайте нашето мнение относно „преподавателското номадство“. Уверявам Ви – никой не желае да съществуват университети, които се поддържат само от чужди (външни) преподаватели. Също така обаче желаем колкото се може повече студенти от цялата страна и от различни университети да имат достъп до най-добрите учени и преподаватели на държавата. Може би лично моето предложение акредитацията да се базира на не повече от 10% външни преподаватели може да се изслуша и обсъди с Вас и вашия екип?;
6. Може би трябва да изслушате нашето предложение изпитните комисии да се регулират от повече от един контролен орган. Нали Вие самият желаете „децентрализация“ на системата на науката и образованието? Ами нека я децентрализираме максимално като позволим на повече от една независима институция да упражнява контрол над издаването на научни степени и звания! В медиите усилено се говори за вредата от „феодалните старци“ – ние подкрепяме това мнение, но в момента силно се опасяваме, че законът в този си вид ще създава именно нови такива…

Господин Игнатов, намираме се в много странна ситуация. Вие заявявате, че желаете промяна в образователната система и ние желаем същото. Вие заявявате, че желаете децентрализация и ние желаем същото. Вие заявявате, че желаете по-конкурентна среда и ние желаем същото. Вие заявявате, че е нужно по-бързо израстване на младите учени и ние желаем същото. Сега остава да си отговорим на въпроса защо, след като вижданията ни за реформа уж съвпадат, трябваше да се стигне до там да молим президента за вето и защо продължаваме да си комуникираме задочно с упреци и нападки в медиите?

Господин Игнатов – аз не желая да се конфронтирам с Вас! Моите колеги също не го желаят! Аз просто искам Вие да си свършите работата докрай! Моите колеги също желаят това! Българският народ Ви гласува доверие. Аз също Ви гласувах доверие. Досега Вие все още не сте оправдали доверието ни. Написахте закон, който ни кара да разчитаме само и единствено на добрата Ви дума – това по исторически причини не е достатъчно за мен, а очевидно и за много хора от общността на науката и образованието. Аз желая прозрачност и качествена реформа. Колегите ми желаят същото. Покажете ни качествен закон за реформа и ние ще застанем твърдо зад Вас!

В залата имаше много репортери и журналисти – нещо, което първоначално леко ме смути, защото се надявах, че срещата ще бъде по-лична. Президентът влезе в залата и всички станахме, след което се поздравихме един по един с него (следващата снимка я взех от сайта на dariknews.bg):

Последва кратка встъпителна реч от Георги Първанов, в която той изказа своите опасения, че законът за академичния състав не е дообмислен и с неговия екип вече работил върху възможността да предприеме действия. Въпросът бил ако се наложи вето, то дали да се наложи пълно върху целия закон или да се наложи само върху негови отделни части. Тук именно идваше нашата роля с колегите, като бяхме помолени да изразим своето мнение като млади учени и преподаватели, които ще са пряко засегнати от евентуални промени и на базата на тях президентът да вземе решение. Следващата снимка взех от сайта на mediapool.bg:

След изказването на президента журналистите напуснаха залата и разговорът започна в по-свободен тон. Първи най-общо по темата изказа мнението си колегата Станислав, който много професионално отбеляза, че учените в България всъщност желаят промяна, но тя трябва да бъде качествена и с положителен резултат за тяхното бъдеще, а законът в този му вид не предвижда това. Като първи и може би най-важен проблем той отбеляза, че в сегашния закон са написани изключително важни моменти, които се базират на бъдещи (все още неприети) правилници. В този смисъл ние силно желаем да не се избързва с приемането на закона, а искаме правилниците да станат негова същинска част. В противен случай ще имаме голяма липса на прозрачност в действията на министерството и се дава възможност за приемане на важни за бъдещето на академичната общност правила, които не са преминали през никакъв обществен дебат.

След това колегите засегнаха темата с т.нар. „национални листи“ за изпитни комисии. Изказахме своите опасения, че те са дефинирани прекалено общо и няма ясен критерии кой и по какъв начин ще вкарва хора в тях, както и кой и по какъв критерии ще избира хора от тях да оценяват конкретен научен труд. А за младите учени, тези които не са обвързани с вътрешноинституционални групи на интереси, това е най-важно. Още повече – тези листи трябва да се направят именно така, че вътрешноинституционалните групи на влияние да нямат водеща роля в оценяването на научния труд. Тук естествено дадохме и свое предложение, а именно – изпитната комисия да бъде определяна чрез жребий. Президентът Първанов изказа мнение, че е напълно съгласен със съображението ни, че няма ясен критерии, а такъв трябва да има, но самият той не е напълно убеден, че точно жребий е най-удачния вариант за избор на членове на изпитна комисия и това би трябвало да претърпи по-задълбочена дискусия. Все пак единодушно и ние и неговия екип стигнахме до заключението, че е нужно законът ясно и точно да прецизира кой и как ще съставя изпитните комисии.

Последва включване от мен, в което засегнах въпроса за изискването асистентите да са доктори и изтъкнах, че това е нещо много добро, но пазара на труда в България не е готов за такава стъпка. Оказа се, че всъщност тази точка е била отпаднала от закона по време на гласуването му в пленарна зала – за съжаление нито аз, нито колегите ми разполагахме с крайния вариант на закона, който е гласуван, защото той не е публикуван никъде и аз лично не успях да го изискам по никакъв начин. Така, въпреки пълното съгласие на всички участници с тезата ми, направих първият (и за щастие последен) фалстарт в дискусията.

Колегата Петко от организация КОГИТО изказа едно изключително градивно мнение с което предложи да се направи ясно разграничаване между научна степен и академична длъжност. Идеята му беше научните степени да се придобиват независимо от кариерното развитие на човека в дадена институция, а позицията му като преподавател в университета да стъпва на тяхната база като изискване за качество. По този начин няма да се спира научния устрем на преподавателите в университетите и те биха могли да развиват наука още преди да са хабилитирани и тяхните научни звания да не са обвързани с наличието или не на работно място за доцент или професор в техния университет. Това лично аз адмирирам изключително много и честно казано бих дал всичко от себе си, за да бъде дискутирано и евентуално прието.

Снимка БТА

В тази връзка отново взех думата и намесих проблем от друга част от закона, дошла като поправка в последния момент (за която се разчу по медиите), а именно – отпадането на изискването за преподавателски (!!!) трудов стаж на доцентите. Моето мнение, което нееднократно съм изказвал и тук в блога си е, че не трябва да преподавателите да се вменяват само и единствено изисквания за научни постижения. Главната и основна цел на един преподавател е да моделира и адаптира научните постижения за младото поколение (неговите ученици). В този смисъл един хабилитиран преподавател на първо място трябва да бъде добър учител и чак след това добър учен. Така, че отпадането на изрично изискване за преподавателски трудов стаж на доцентите и професорите е един много опасен момент в закона, който дава предпоставки за това хора без никакъв опит да заемат академични длъжности. Не го казах конкретно в дискусията, но намекнах, че по този начин са напълно възможни политически назначения в академичните среди – практика вече отхвърлена още с падането на тоталитарния режим през 1989г. Доколко тази забележка се прие не мога да отговоря, но все пак имам чувството, че и по тази точка се получи единомислие.

Дойде и още едно изключително уместно предложение от нас, а именно президентската институция като независим регулатор също да вземе отношение към контролирането на изпитните комисии. Тук обаче президентът Първанов изрази своето несъгласие и каза, че лично той няма да може да подкрепи такова предложение, но не защото предложението е непременно лошо и няма да действа добре, а защото самият той се опасява, че по този начин ще бъде атакуван лично т.е., че „спъва реформата“ и евентуално, че „търси лични облаги“. Естествено това никак не беше лишено от логика с оглед на ситуацията и настроението на медиите в България. Като погледна и аз от неговата гледна точка – напълно приемам позицията му и я определям като едно изключително достойно решение. Аз обаче смятам, че предложението всъщност е добро и силно се надявам учените и преподавателите в България да окажат натиск да се дадат правомощия на президента при контрола над изпитните комисии.

От този момент започнаха в общи линии заключителни слова. Аз се намесих с кратко обобщение като казах, че не е редно държавата да гарантира качеството на научните степени и звания, а в същия момент да се оттегля от отговорността да го контролира. Другите колеги също допълниха няколко по-конкретни щрихи за изказаните предложения. Петко завърши с една странична лична молба до президента, а именно – да провери защо с писмо от министър Дянков е спряно финансирането на всички научно-изследователски проекти в БАН – нещо, което в този момент спъва българската наука и практически гони младите учени от системата. Георги Първанов прие този въпрос без да поема изрични отговорности, но обеща неговият екип да проучи проблема.

На излизане от сградата имаше кратка пресконференция, която вероятно ще бъде дадена и в новините. Колегите Станислав и Орлин съвсем сбито изказаха нещата, които аз описах в тази статия по-горе. След като камерите угаснаха и микрофоните спряха аз си поговорих с една много симпатична журналистка. Тя изказа своето недоволство, че в нашето изказване не е имало „сензация“. Обясних й, че ние не търсим сензация, а търсим градивен диалог, че протестът ни не е политически, а просто търсим позитивна промяна и то независимо от кой и от коя партия е.

Иначе като евентуална „сензация“ й казах, че най-лесното нещо е да се конфронтираме и да направим изказване с което да посочим евентуални политически и икономически интереси в закона, но това в никакъв случай не е нашата цел, а даже напротив – желаем да работим заедно и с правителството и с президента, за да бъде направен един добър закон! Нейният отговор беше: „Мисля, че точно това трябваше да кажете!“ (в слисъл, че трябваше да търсим конфронтацията). Дали е била права следва да видим съвсем скоро. Силно се надявам президентът да наложи вето на закона и той да бъде върнат за преразглеждане. От този закон зависи бъдещето на нацията и не е редно да се взимат никакви прибързани решения, които се позовават на „бъдещи правилници“.

П.С. 17:21: От vesti.bg научих, че президентът вече е наложил вето върху закона за академичния състав. Изключително съм доволен от бързата реакция. Ето и снимка, на която присъствам и аз (от vesti.bg):

С това мисля, че младите учени еднозначно доказаха, че с достатъчно инициативност и воля всеки един гражданин може да предизвика промяна!

В момента в България се сблъскваме със следния проблем – кадрите на агитацията и пропагандата на предишния строй „останаха на улицата“ и се сляха с тълпата. Те вече нямат ясна политическа цел, за която да се борят. Учени са за едно, а около тях е съвсем друго. Това обаче са хора обучени да насаждат мнението си, те са живяли по този начин и те не могат да спрат да живеят така. Освен това са предали своят начин на мислене на своите деца и близки. И така по медии, интернет и разни седянки започнаха сами да си измислят теми и да продължават да пропагандират. Този начин на разделяне на нещата на „черни“ и „бели“ се смъкна от политическо на чисто битово ниво и нещата в родината ни започнаха да стават страшни.

Постепенно по този път стигнахме и до сегашната абсурдна ситуация – хората да противопоставят едно престъпление на друго. Визирам директно престъплението с осакатяването на кучето Мима и престъплението на собствениците на кучета, които хапят хора. Направо съм възмутен от поведението на средностатистическия българин, който заявява „Видяхте ли – ухапаха дете… Ха сега да ви видя как ще пишете петиции в защита на животните!“. Да де, ама те двете неща нямат нищо общо помежду си, нали? Както и обратния вариант – някое куче ухапе дете и веднага се започва с „Престанете, оставете животните на мира, те не са виновни…“. Е, самите животни не са… но не е редно да оставяме нещата на мира, нали?

Има един класически виц как българите нямат нужда от охрана на казана в ада, защото сами се дърпат надолу. Ето случаят с кучето Мима е класически пример колко е верен! Създаде се една крехка група – зародиш на гражданско общество. Успя да се организира и да протестира за своя кауза. Успя да прокара дори закон за инкриминиране на насилието срещу животни в парламента – нещо доста рядко срещано по нашата земя. И какво направи големият остатък от племето? Вместо да се поучи и да разбере, че така може и става, вместо и то да се организира и да прокара свои закони по същия начин, те като, че ли завидяха на успеха на „природозащитниците“ и започнаха да засипват темите във форумите за насилие над животни с примери как животни хапят и убиват хора…

Това явно неразбиране, че и едното и другото са престъпления, както че и двете трябва да бъдат наказани, а не да бъдат противопоставяни, е пряк ефект от изкривяването на елементарната логика, а именно – вместо „искам да бъде наказано престъпление ‘x’ И престъпление ‘y’“, българското общество се разделя и заявява „искам да бъде наказано престъпление ‘x’ ИЛИ престъпление ‘y’“. Ако обаче зададете по отделен повод въпроса „искате ли да бъдат наказани всички престъпления“, то категорично ще получите отговор „да!“. Така, че никой всъщност не желае да защитава престъпността, но това се прави подсъзнателно, само и единствено с цел да се застане на някакъв полюс. Моят опит в участието в дискусии показва, че дори да бъде посочен проблема това не помага – средностатистическият човек не може да осъзнае същината на грешката в логиката си.

Объркването на елементарни логически връзки в разбиранията на хората говори за тежки проблеми във възприятието на околния свят. Отново ще изразя мнението си, че това е пряк ефект от стария апарат на агитация и пропаганда, който беше разтурен и изпуснат на различни „ниски“ места в обществото. От тук нататък перспективите за българите не са много добри – мнозинството нямат елементарната възможност за правене на „трезвен“ избор и не са адекватни за взимане на важни решения. Единственият изход от тази ситуация е догматично насаждане на дадена идеология, последвана от строга образователна система, която да превъзпита бъдещите поколения. Да, но това се нарича „диктатура“ и ние уж досега бягахме от нея. Искрено казвам – не знам какво може да се направи в тази ситуация…

Проблемът идва от това, че КАТ непряко се „изхранва“ от глоби. Колкото повече и по-големи глоби се напишат, толкова повече пари влизат в хазната, а от там и в КАТ. От тук нататък ставаме свидетели на една оптимизационна задача по икономика, която естествено търси максимум на приходите и нищо друго. „Контролът“, прилаган на автомобилния транспорт, всъщност обслужва целта за най-добър резултат на икономическата задача, а не както би трябвало да бъде – да прави превенция на нарушенията.

Замисляли ли сте се защо е толкова лесно да се „възстановят точките“ след като е отнета книжката и талона? Отива се на елементарен курс и човекът е „отново в играта“ (естествено отново срещу съответната сума)! Не е ли такъв шофьор доказано опасен и не трябва ли да бъде изхвърлен завинаги или поне задълго от „системата“? Не, това не е изгодно за държавата – именно тези шофьори са най-големите „донори“ за нея. Естествено, че няма да ги изгонят от пътя! Прекалено тежките нарушители биват наказвани, но винаги с голямо неудоволствие (и обикновено както практиката показва все пак им се намират вратички да се върнат на пътя). Даже лека полека всички закони ще се направят така, че модела за наказание чрез отнемане на „точки в талона“ да бъде изместен напълно от модела за наказание с „глоби“.

Представете си хипотетично, че шофьорите изведнъж станат перфектни. Причина например може да са изключително сериозни санкции като затвор за превишена скорост, отнемане на МПС и подобни. Какво ще се случи с бюджета на държавата, а от там и този на КАТ при такава ситуация, породена от лошо управление на икономическия им модел? Естествено той, останал без финансирането си от глоби, няма да може да се самоиздържа и ще фалира. Нито една себеуважаваща се организация няма да допусне подобно нещо. И дори някой ръководител в КАТ да не си дава сметка, че щетата на бюджета води и до щета на КАТ, то със сигурност от по-високо ниво това ще бъде усетено силно.

Още повече – по законът на Питър всяка администрация цели да си създаде точно толкова работа, колкото е възможно да свърши. Така и КАТ ще цели да пише точно толкова глоби, колкото може… а глоби без нарушения няма, т.е. КАТ в никакъв случай не цели да спрат нарушенията, а напротив.

Получи се странен парадокс, нали? Той, както казах по-горе, е заложен по дефиниция в законите, които регламентират запълването на бюджета. Ето например друга алтернативна „утопия“ – представете си, че КАТ печели (този път пряко) НЕ на базата на повече и по-високи глоби, а на базата на липса на глоби. С други думи: ако има малко нарушения, то значи КАТ си е свършил работата и печели повече пари, а ако има много нарушения, то значи КАТ НЕ си е свършил работата и съответно печели по-малко пари. Дали при една такава система няма да станем свидетели на изключително съвестна работа на контролните органи?

Предложената система естествено, както казах, засега е утопична. За да бъде осъществено подобно нещо е нужен последващ контрол над самите катаджии, защото те лесно ще се досетят, че могат лесно да печелят скатавайки се. Този проблем може да бъде преодолян само с изключително голям напредък на технологиите, които в момента са недостатъчни. Темповете на развитие в последните години обаче са обнадеждаващи (все пак се съмнявам да се случи в рамките на моя живот). Освен това е трудно да се организира и начинът на финансиране – определено данъчната тежест ще трябва да се засили, а оттам отиваме към по-социалистическия модел на управление, за който ще пиша по-долу.

Дори при възможна такава ситуация обаче моделът трудно ще се пречупи. КАТ не го иска, а докато няма морал и шофьорите няма да го искат. Защото в момента обикновения човек си казва „да правилно е само и единствено нарушителите да плащат“ и той е против един пътен данък. Само, че той не се замисля, че и той самият плаща и то много – когато някой „джигит“ катастрофира в него и го убие например… същия, който преди два месец си е платил глобата за сходна простотия и сега пак е на пътя…

Проблемът с днешната система на първо време трябва да се реши образователно и то от най-ниско ниво – още при децата. Затова обаче се иска изключително силна политическа воля, а аз досега не съм видял такава в България. Освен това тази воля трябва да бъде силно подкрепена от обществото – това също досега не съм го видял в България. Ако тези два проблема не се разрешат – сегашната система няма да работи. Тя просто няма да желае да разреши проблемът с „войната по пътищата“.

Другият вариант е да се върне крайно социалистическата система на финансиране, която до голяма степен решава гореспоменатите проблеми – катаджиите са с фиксирани заплати формирани от плащането на големи данъци от всички шофьори, които обаче не плащат допълнителни глоби, а загубата на точките от талона е изключително тежка загуба за тях. Така няма значение колко глоби са написани – приходите са фиксирани. Освен това „джигитите“ ще бъдат гонени от пътя, защото убиват данъкоплатците. Освен това държавата няма да има безконтролните лостове да вдига приходите си както си иска – пътния данък ще е прекалено масов и ще е трудно да бъде повишаван. Този модел обаче ще се хареса само на малцина идеалисти.

Не само, че е финансово неизгодна за „кръговете“ около партиите (притежаващи КАТ докато са на власт), ами и много хора вече са достатъчно облъчени с пропагандата на крайната пазарна икономика така, че мнозина ще кажат „откъде накъде аз да плащам по-високи данъци – нека само нарушителите плащат“. Само, че тези нормални хора (които не нарушават) не разбират, че по този начин плащайки по-малко пари ще получат и по-малко сигурност на пътя. Горе изложих доводите си защо…

Обобщено: тъй като нещата в образованието не са тръгнали на добре (а и дори да тръгнат е нужна смяна на няколко поколения, за да се получи желания ефект), а и на хоризонта няма нито една партия, която мисли да сменя идеологията на управление, то не очаквайте скоро да има нормализиране на движението по пътищата и на отношението на контролните органи към него. Моделът на управление не предвижда добри шофьори, а напротив – колкото се може и повече лоши такива. Положението е и ще продължи да е тежко. А тези камери в колите на изпитващите, камерите по пътищата и подобни „нововъведения“ тяхната цел за момента също е фискална, а не превантивна…

П.С. Дано поне най-накрая узреем като хора и на първо време са успеем да спрем престъплението от страна на КАТ към обществото наречено „глоба без право на обжалване в съда“. После ще му мислим за другите простотии…