На връщане пообиколих София. Поздравления на Столична Община (наистина, не се подигравам) за усилията, които полагат в това „снежно бедствие“. Всички основни артерии бяха проходими, нямаше сериозни заледявания и дори малките квартални улички не бяха много зле. Успях да издърпам три леки автомобила от паркинга пред блока на родителите ми – там навяванията бяха страшни и снега беше над бронята на Нивата (последната снимка от горе).

Преди това се опитах аз и честно казано нямах никакъв шанс.

Задача за информатици: вземете някоя от снимките, която е „portrait“ ориентирана, например първата. Отворете я в браузъра и я изтеглете на вашия компютър. Отворете я с любимия си редактор на снимки, например Paint.Net, MSPaint, PhotoPaint, и т.н. Направете някаква промяна върхи снимката и натиснете „Save“. Ако „всичко е наред“ би трябвало да излезне съобщение за грешка, че файлът не може да се запамети. След това изключете програмата и отворете файла – би трябвало да е „невалиден формат“ и няма да може да се отвори отново. Открийте защо се получава така :) :) :)

Тези решения естествено не са безпроблемни. За голямо съжаление се оказа, че ротвайлерката ми Берра няма да пожелае този нов гост. Накратко казано – полудя. Затова се наложи да ги държим разделени – котето в кухнята и коридора, а Берра в хола и стаята.

Обезпаразитихме котето при лекар още същия ден и го кръстихме „Лара“. Днес решихме да го прекръстим на по-подходящото „Пънки“, заради ивицата от бели косми по гръбчето й. Котето е много игриво и готино. Научи се да пишка и ака в котешката тоалетна веднага след като му я направихме. Остана само проблема със съжителството с кучето. Не успяхме да ги запознаем и решихме, че ще трябва да подарим котето на приятел. До няколко дни ще си има нов стопанин.

• Осиновяване – Най-хуманният, най-ефикасния и най-оптимистичния подход е кучетата да си имат дом със стопани, вместо да се шляят по улицата. Същевременно с това той е най-скъпият, най-нереалистичния и най-трудния. Обикновено това е само малка частична мярка, която съпътства останалите. Досега не е постигнат мащабен ефект дори в най-богатите държави;
• Евтаназия – много ефективен и евтин, но същевременно брутално варварски и аморален начин да няма кучета по улиците. Не би трябвало да се счита за нормална практика за което и да е общество, което в развитието си е преминало успешно средата на 20 век. За съжаление все още хора с подобно мислене съществуват дори и в развитите държави;
• Приюти – Много скъп, но ефективен начин за справяне с проблема по възможно най-хуманен път. Добрите приюти обаче изискват създаване на условия за съществуване, които обикновено са непосилни за по-бедните държави. Евтините приюти с лоши условия пък израждат практиката в дори по-лоша от евтаназионната. Разликата между добре организиран и лошо организиран приют за кучетата е същата както разликата между хотел и затвор за хората;
• Кастриране и връщане – Това е добър и дългосрочно ефективен метод, който обаче не дава никакви краткосрочни резултати. Последното обикновено води до неодобрение в обществото и често методиката се компрометира като „по средата на изпълнение“ спира да работи. Това в последствие води до нужда от „рестартиране на процеса“ и започване от начало. Правилното изпълнение на този метод е „без прекъсване“, а кастрацията трябва да е колкото се може по-мащабна на първоначален етап;
• Естествен подбор - неправенето на нищо по въпроса е естествено най-евтиният начин за продължаване напред. С изключение на последните стотина години, човечеството досега е живяло в синхрон с животните и уличните кучета никога не са били считани за сериозен проблем. Те станаха задълбочаващ се проблем едва в последните 50 години с прогресивно нарастващата урбанизация. В България в частност истерията по въпроса започна през 90те години и то основно в град София, който започна да се пренаселва. Тоест твърдя, че проблемът с бездомните кучета е пряко свързан с проблема на пренаселването на градовете. Затова оставянето на кучетата в условия на естествен подбор в пренаселена градска среда е най-лошата възможна мярка. За по-малките градове и особено села обаче, тя може би е оправдана.

Съвсем естествено, като по-бедна страна, България е избрала подхода „кастриране и връщане“. Само, че както в много други неща, така и тук при нас методът е „побългарен“. А именно:

• Кастриране и връщане „къде да е“ – След като бъдат кастрирани, кучетата трябва да бъдат връщани на местата, от които са взети! Причината за това е познатата от учебниците по биология за най-малки деца – „борбата за територия“. Бездомните кучета, както всеки друг хищник в природата, се бори за намиране на обособена своя територия за съществуването си. Именно „парцелирането“ на кварталите между самите кучета води до тяхното укротяване и в последствие напълно мирно съжителство с гражданите. Когато обаче едно куче бива взето от едно място и преместено на съвсем ново, непознато за него, то естествено ще направи всичко възможно, за да оцелее. Това неминуемо води до „война“ между него и другите кучета в района, която от своя страна води до „преорганизация на териториите“ им (съпътствана с бурно недоволство на гражданите). Именно по този начин се форсира размножаването им, защото кучета настъпват в нови територии владени от обратния на тях пол!

Затова впрочем критиките на хората срещу общината в София са напълно основателни. Кастрационната програма е слаба (няма достатъчен капацитет, т.е. се кастрират се прекалено малко кучета за единица време), а връщането е „къде да е“. По този начин се оказва, че в България е въведена антимярка. Съвсем спорно е дали тя помага малко или вреди малко. Аз съм на мнение, че слабо вреди на положението, но за сметка на това хората компенсират с варварство (тровят горките животни). Още повече – на мнение съм, че нарочно се прилага по този вреден подход, защото институцията за решаване на проблемите с бездомните кучета не цели да ги разреши, а цели да се самоиздържа.

А доказателството за това, което казах по-горе, се появи за пореден път пред моя блок точно тази сутрин:

На Столична Община и организациите, на които те прехвърлят отговорността си, изказвам „благодарности“. Същите „благодарности“ изказвам и на съседните общини, които редовно извозват бездомните си кучета в София. А на кученцето (което беше много добричко, но страхливо, защото беше бито) искрено пожелавам да си намери по-добро място за живот, далеч от хората-варвари.

Към евентуални коментари с твърдения, че „собствениците на кучета са виновни“ ще остана безмълвен и то с основателна причина. Собствениците на кучета са „хора, които отглеждат кучета“. Частично те работят по първата мярка, за което ги адмирирам! А за идиотите, които изхвърлят кучетата си на улицата – за тях мога да кажа само, че ги мразя, даже повече отколкото ги мрази цялото общество – те не са „собственици на кучета“, защото те нямат куче! Но дори и да ги има – хората, които изхвърлят кучетата си на улицата са незначителен проблем! Ако имате обратно на това мое мнение, то ви препоръчвам да направите един елементарен експеримент. Разходете се по местата, където хората си разхождат кучетата, пребройте ги и измерете отношението между „породисти/изглеждащи породисти“ и „безпородни“. След това сметнете същото отношение при бездомните кучета. Ще видите, че улични породисти/изглеждащи породисти няма, а хората предимно отглеждат точно такива…

П.С. А замисляли ли сте се като решим „проблема с бездомните кучета“, какво ще стане с „проблема за разможаването на уличните котки“? А после какво ще стане с „проблема за размножаването на мишки“? Нищо чудно после и пилетата да поизчезнат. Изобщо – сигурни ли сме, че „проблемът“ трябва да се „разрешава“ и не е ли по-добре да се направи един по-задълбочен поглед към развитието на човечеството като цяло?

Продължава се с лека игра:

За съжаление тръгва да вали и вечерта на открито частично се проваля. Токът също спря за около половин час:

На сутринта обаче времето е прекрасно:

Няма нищо по-хубаво от това в жегата да се изкъпем в реката:

Гоним пръчки:

А после си казваме „а защо да не се изкъпем и ние?“:

Щъркелите ни гледат от високо:

… и после обратно на масата, където ни чака нов приятел:

Започва „запой“ до…

Кога за последен път видяхте звезди в София?

Реката покрай и през която минаваше пътя беше невероятно чиста – виждаха се как плуват рибки:

… а Берра се опитваше да ги хване:

Следващата снимка не съм убеден, че е от същата разходка, но върви поредно на картата:

После поехме по едно пътче, което според картата трябваше да ни закара до село Плана:

Беше невероятно живописно и красиво, но… на ключово място пътя беше пропаднал:

Мястото от снимката по-горе все пак го преминахме със сгазване на храстите, но съвсем малко по-надолу имаше още едно тежко пропадане на пътя, което беше невъзможно за преминаване. Разстроих се и обърнахме обратно. Отидохме на панчаревското езеро, където Милена се присъедини към нас:

Берра беше на седмото небе от щастие. Даже тръгна да се запознава с едни патки:

Оказа се, че Берра не може да плува – задницата й потъва надолу като пирон. Все пак с триста зора успява да се добере обратно до брега :) Снимахме малко цветя и поехме обратно:

Два-три дни по-късно експедицията в горите по крайните софийски квартали продължи. Този път с баща ми си напалихме огън и си изпекохме кебапчета (на шиш):

Кепабчетата бяха впечатляващи. На опаковката (марка „Сами-М“) пишеше „по традиционна българска рецепта“. А отзад в съдържанието беше описана половината от „Е-таблицата“. А баща ми се чудеше откъде му е познато „Е462″ – явно неговата баба го е използвала в гозбите си. Иначе имаха вкус на… кебапчета!

Накрая отново си направихме приятна пешеходна разходка по красиви места:

Берра все още показва уморени физиономии и не желае да стане от леглото :)

За нещастие една от каишките на раницата се скъса при по-груба игра с пудел и засега проектът е в застой. Дали да не потърсим рефинансиране по седма рамкова програма на ЕС?

Отначало Берра беше уплашена и с подвита опашка, защото се случваше нещо ново. Трудно я нагласихме за снимка:

След 2-3 минути вече раницата не й правеше никакво впечатление и се разхождаше свободно с нея.

Дано скоро се видим пак :)

Изключително добра и гальовна – страхотен сладур. Ако нямах куче щях да си я взема без да се замисля. Веднага й дадох да се нахрани. Харесала си е изтривалката на вратата за легло.

Днес реших да даря колкото „излишни“ пари имах в PayPal за приюта за бездомни кучета в Богров. Организацията Animal Rescue Sofia e създадена през 2009г. по инициатива от форум в интернет и всичко в нея се организира почти изцяло от доброволци. От април 2010г. стопанисват общинския приют в Богров, където има приютени над 500 бездомни кучета. Правят се всички медицински лечения и се извършват кастрации. Кучетата се отглеждат хуманно по всички съвременни норми (а не както работят други частно-общински фирми, от чиито „услуги за данъкоплатеца“ съм бесен).

Скромното ми дарение от 40 евро отиде, за да може 30 български улични кученца да бъдат преместени в холандски приют, където шансовете им за реално осиновяване нарастват неимоверно. Моите парички в общи линии покриват транспортните разходи на едно кученце. Ще се радвам ако по този начин наистина съм направил живота му по-щастлив.

Надявам се отсега нататък да са добри приятели и вече да няма страшно от „бау-бау“.

Бяхме като вкаменени, замръзнали, вцепенени… Все едно стария ми компютър беше забил за пореден път… А на онази „гад“ въобще не й пука…

Както виждате при преминаване през „по-особени места“ по главата на кучето остават борови иглички :)

Берра естествено беше „на седмото небе“ от кеф. Не спря да тича през цялото време:

Кучетата се къпаха в реката и бесняха. Аксел беше много труден за снимане, защото непрекъснато се движеше:

Дори по едно време беше зачезнал за около 15 минути. След като го търсихме като луди изведнъж изкочи „от нищото“ щастлив:

В един момент ни дойдоха гости. Оказаха се хората, които са построили беседката и моста на полянката:

Берра веднага се социализира с тях и си поиграха здраво:

Накрая момчетата и момичетата започнаха да палят огън по интересна за мен технология. Изкопава се дупка в земята, като през дъното й прокопават тунел от двете й страни. На дъното слагат дебели зелени клони (за да не изгарят лесно), а отгоре съчки и големи дървета. След като запалят огъня слагат ламарина върху голямата дупка. През двата малки тунела се получава въздушен поток и температурата става много висока. В общи линии яденето се опича „за нула време“:

Аксел пък най-накрая се умори. Лично не вярвах, че това е възможно:

Ние не дочакахме вечерното забавление, а се натоварихме отново в колата и заминахме обратно за вкъщи.

Нямахме никакви проблеми между Берра и другите кучета. Майката Рита само от време на време ги пазеше. Все пак ни познаваше и ни имаше доверие. Малките бяха съвсем леко страхливи, точно както е нормално за възрастта им. Поиграхме си и да ги обезпаразитим. Лека полека свикнаха с нас – бяха невероятно готини:

Пред магазина пък имаше други два „бълхарника“:

Приличаха на някаква ловна порода или поне частично. Бяха обаче доста слабички и гладни (купих им една голяма наденица):

Нарекох ги „бълхарници“ съвсем основателно:

Рита пък толкова се привърза към нас, че не ни оставяше никъде:

Ето и една снимка от лек оффроуд. Това е пътя над нашата къща, по който се стига до новата птицеферма:

Споменах за птицефермата, защото се сетих какви кокоши яйца продават там. С два жълтъка и доста големи. За сравнение на следващата снимка съм сложил две нормални купени от пазара:

Както виждате Роко вече е по-висок от майка си! Решихме да отидем на „кучешко училище“ (където водих Берра като беше малка да се учи на социални навици). Отидохме първи и ги пуснахме да си поиграят. Първо Берра веднага откри боклук (т.е. съкровище):

Истествено Роко попи знанията веднага и прояви голям интерес:

После изгубиха интерес към трофея и започнаха да си вършат кучешките задължения:

Накрая все пак и Роко се докопа до бутилката:

После дойдоха и другите кучета. Вързахме двамата разбойници веднага:

Аз и Берра започнахме добре отренираното „обикаляне в кръг“, съпроводено със сядане, ставане, разминаване на кучета, лягане и т.н. команди:

След като всичко свърши се прибрахме и наградихме кучетата с по един голям кожен кокал:

Не забравяйте обаче най-важното при наличие на две кучета – винаги чуждия кокал е по-хубав! Дори преди секунди да е бил твой! А най-добре да притежаваш и двата!

С по-малък автомобил естествено не става, понеже ще бъде поместен!

Най-важното все пак е да се следи движението на пилците: